„Република от светлина“ на Андрес Барба е носител на престижната награда „Ералде“, преведен е на 17 езика, а авторът му е смятан за новото голямо име на испанската литература

 

Във въображаем град край джунглата незнайно откъде се появяват трийсет и две полудиви деца на възраст между девет и тринайсет години. Със своето агресивно поведение те изваждат двестахилядния Сан Кристобал от летаргията на рутинното му съществуване. Малките нашественици нямат ясен лидер, говорят на неразбираем език, стават все по-дръзки и след кърваво стълкновение в един супермаркет изчезват мистериозно. Започват да изчезват обаче и деца от добри семейства в града. Напрежението нараства все повече, за да се стигне до стряскаща развръзка.

 

Би ли могъл да не е така опустошителен сблъсъкът между цивилизования свят и другия, различен и непознат? Действително ли жестокостта съществува естествено у децата, както твърди авторът, който не вярва в мита за детската невинност? Какво не успяват да дадат възрастните на чуждите и на своите деца? И дали тези „други“ деца не посяват семената на различен ред, на нова цивилизация?

 

Романът е носител на престижната награда „Ералде“ и е преведен на 17 езика.

 

 „Новото голямо име в испанската литература.“

 

 ***

 

Аз съм две неща, които не могат да бъдат смешни: дивак и дете.

 

Пол Гоген               

Когато ме питат за трийсет и двете деца, загинали в Сан Кристобал, отговорът ми се мени в зависимост от възрастта на моя събеседник. Ако ми е горе-долу връстник, отвръщам, че за да разберем нещо, е нужно просто да сглобим късчетата от онова, което сме видели; ако пък е по-млад, го питам на свой ред дали вярва в лошите поличби. Отговорът почти винаги е отрицателен, сякаш да вярваме в подобни неща би означавало, че не ценим особено свободата. Тук аз спирам да задавам въпроси и излагам собствената си версия за събитията, тъй като не разполагам с друга, а и би било безполезно да убеждавам хората, че не става въпрос за зачитане на свободата, а за наивната им вяра в справедливостта. Ако бях малко по-решителен или поне не толкова страхлив, всеки път бих започвал разказа си със следното изречение: „Почти всеки получава каквото е заслужил, а лошите поличби съществуват“. И още как.

 

 

***

 

 

Всички приемат нападението в супермаркета „Дакота“ за начало на сблъсъците, но проблемът се бе зародил много по-рано. Откъде изникнаха децата? Най-популярният документален филм на тази тема, създаден от Валерия Данас и озаглавен „Децата“ - тенденциозен, ако не и откровено неверен, - започва с тази помпозна фраза, изписана на фона на кървавите кадри от супермаркета. Откъде изникнаха децата? В крайна сметка това си остава големият въпрос. Откъде? Ако човек не познава времето, когато ги нямаше тук, би могъл едва ли не да си помисли, че те винаги са се движели по нашите улици, мръсни, но излъчващи странно детско достойнство къдрокоси хлапета със загорели от слънцето лица.

 

Трудно е да се каже в кой момент очите ни свикнаха да ги виждат и дали при първите ни срещи с тях се изненадахме. Сред многобройните теории най-малко абсурдна може би е изказаната от Виктор Кобан в неговата колона в „Ел Импарсиал“ - според нея те се бяха „влели капка по капка“ в града и отначало се бяха смесили с децата от туземното племе ньеè, които бяхме свикнали да виждаме да продават диви орхидеи и лимони на кръстовищата. Някои видове термити притежават способността временно да мутират, като приемат външността на други видове, за да проникнат в чужда среда, и показват истинския си облик едва след като се установят в новото обкръжение. Може би трийсет и двете бяха възприели описаната стратегия с онази предсловесна интелигентност на насекомите и бяха направили всичко възможно, за да заприличат на децата ньеè, които познавахме. Но дори да беше така, въпросът си остава без отговор: откъде бяха изникнали? И защо всички бяха на възраст между девет и тринайсет години?

 

Най-простата (но и най-недоказаната) теза е, че това са били деца от цялата провинция, отвлечени от мрежа трафиканти и събрани на едно място в джунглата край река Ере. Нямаше да е за пръв път. Няколко години по-рано, през 1989-а, бяха спасени седем тийнейджърки малко преди да бъдат „разпределени“ в публични домове из цялата страна, и в колективната памет все още бяха живи снимките, направени от полицията, след като ги бе открила в малка ферма сред джунглата само на три километра от града. Също както някои събития в живота не позволяват наивността да трае вечно, така и въпросните снимки бяха разделили времето на „преди“ и „след“. Не ставаше дума само да се признае една безспорна социална действителност, но и че породеният от нея срам мълчаливо е станал част от колективното съзнание – така както определени травматични събития оформят характера на някои семейства, без никога да бъдат споменавани.

 

Затова се наложи предположението, че въпросните деца са избягали от „лагер“ и са се появили в града внезапно. Тезата – повтарям, че тя бе лишена от доказателства – се основаваше на незавидното първо място, заемано от нашата провинция по брой на отвлечени деца в цялата страна, но положителното в нея беше, че предоставяше обяснение за онзи предполагаемо „неразбираем“ език, на който говореха трийсет и двете и за който по онова време се предполагаше, че е чужд.

 

Тогава като че ли никой не проумяваше нещо съвсем просто: да се приеме подобна теза беше все едно да се допусне, че за една нощ броят на принудените да просят деца е нараснал със седемдесет процента и това обстоятелство по никакъв начин не е предизвикало тревога.

 

Преглеждам протоколите от съвещанията, проведени през онези месеци в отдел „Социални грижи“ (чийто директор бях аз), и установявам, че за пръв път детската просия се появява като точка в дневния ред на 15 октомври 1994 г., тоест дванайсет седмици преди нападението в супермаркета „Дакота“. Това означава – като се има предвид колко бавно се придвижват до институционалното поле действителните проблеми на Сан Кристобал, – че присъствието на децата в града вероятно е датирало от поне два-три месеца по-рано, тоест от август или юли.

 

Твърдението за масово бягство от лагер в джунглата е толкова спорно, че прави донякъде по-приемлива предизвикалата голям смях „магическа теза“ на представителката на общността ньеè Итаете Кадагон, според която децата бяха „изникнали“ от реката. Ако не възприемаме думата „изниквам“ буквално, може би няма да ни се стори толкова невероятна хипотезата за някаква внезапно изникнала връзка между техните съзнания, която ги е подтикнала да се съберат в град Сан Кристобал. Днес знаем, че макар половината от тези деца да са произхождали от градове и села в близост до Сан Кристобал (и съвсем малък процент от тях да са били отвлечени), останалите бяха изминали необяснимо как над хиляда километра от градове като Масая, Сиуна или Сан Мигел дел Сур. След идентифицирането на труповете бе установено, че две от децата са били от столицата и за тяхното изчезване е било съобщено на властите месеци преди това, а в обкръжението им не се е случило нищо кой знае колко подозрително до момента на „бягството“ им.

 

 

***

 

 

На 15 октомври 1994 г. по точка четвърта от дневния ред на едно от двете месечни заседания на отдел „Социални грижи“ общинската съветничка Исабел Планте за пръв път повдигна въпроса за детската просия. Използвайки витиевата популистка лексика, тя представи три жалби за „нападения“ срещу граждани в различни точки на града - първата беше от собственик на заведение в квартал „Тоедо“, където някакви деца задигнали от касата дневния оборот; втората жалба беше от жена на средна възраст, на която откраднали чантата насред площад „Шестнайсети декември“; а третата бе подадена от сервитьор в кафене „Солер“, който твърдеше, че е „подложен на обиди и тормоз от вандали на приблизителна възраст дванайсет години“. Съветничката излагаше първо фактите, след това искаше да бъдат удвоени средствата за сиропиталището, за да се осигури необходимата закрила на въпросните деца, а накрая обвиняваше лично мен за положението, в което била изпаднала общината в социалната област. Изнесе ни истинска лекция по популистка диалектика: обрисува излязла от контрол ситуация, предложи неосъществимо решение и стовари цялата отговорност върху политическия си опонент. Но ако оставим настрана реториката, речта на госпожа Планте се оказа доста показателна за начина, по който детският свят бе започнал да създава неудобства на всички нас.

 

В есето си за сблъсъците, озаглавено „Бдителността“ и публикувано по повод на първата годишнина от смъртта на трийсет и двете, професор Гарсия Ривелес посвещава дълга глава на мита за детската невинност. Митът за детската невинност – казва тя – е една преиначена, позитивна и удобна разновидност на мита за Изгубения рай. Представяйки децата като светци, застъпници и весталки на своеобразна „джобна“ религия, на тях се вменява мисията да олицетворяват за възрастните изначалното състояние на благодат. Но онези деца, които вече бяха започнали мълчаливо да завземат улиците, твърде малко приличаха на двете познати ни дотогава превъплъщения на въпросната изначална благодат - нашите собствени деца и децата ньеè. Вярно е, че последните бяха мръсни и не ходеха на училище, вярно е също, че бяха бедни и в своето късогледство обществото на Сан Кристобал ги бе обявило за неспасяеми, но фактът, че бяха местни, смекчаваше тяхното положение и донякъде го правеше невидимо. Колкото и да се явяваха пред очите ни - жалки, мръсни и чести жертви на вируси, - ние вече бяхме имунизирани против неволите им. Купувахме от тях по някоя орхидея или пликче лимони, без да се разстройваме: тези деца бяха болни и неграмотни също както джунглата беше зелена, земята червена, а река Ере влачеше тонове тиня.

 

Колкото до останалото, не може да се каже че Сан Кристобал се отличаваше с кой знае какво. В средата на 90-те години той не беше по-различен, отколкото всеки друг голям провинциален град. Сърцевината на икономиката в региона – отглеждане на чай и цитруси – бе навлязла в период на значително благоденствие, дребните фермери бяха започнали да работят за своя сметка и това осигури възхода на средната класа. За период от пет години градът се бе преобразил, малките предприятия растяха, а заедно с тях – спестяванията и всеобщата фриволност. Компанията – строител на водноелектрическата централа, финансира обновяването на крайбрежната алея и това напълно промени облика на града: историческият център престана да е запазеното за отдих място и Сан Кристобал за пръв път започна да живее, „съзерцавайки реката“, както превзето обичаше да се изразява нашият кмет тогава. В този нов град изведнъж започнаха да се виждат млади майки с детски колички, влюбени двойки и спортни коли, които не успяваха да се впишат в пейзажа и броните им стържеха по всички гърбици за регулиране на трафика. Децата, нашите деца, бяха не само допълнителен декор в тази оркестрирана сценография, а и в известен смисъл попадаха в сляпата точка на снобизма в града. Хората до такава степен бяха обзети от усещането за просперитет, че появата на децата, на онези други деца, предизвика очевидно неудобство. Благосъстоянието залепва за мислите като влажна риза и едва когато неочаквано понечим да направим някакво движение, откриваме, че сме хванати в плен.

 

 

 

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…