Издателска къща „Хермес“ представя „Сбогом, Америка, сбогом, Пловдив“ от Евгений Тодоров. Книгата излиза на 16.03.2021 година.

За книгата

Действието в книгата се развива в днешно време. В продължение само на три дни. Но върху него се наслагват спомени за хора и събития от предишни десетилетия. В повечето случаи реални, но забравени.

Главният герой емигрира преди 40 години в Америка. Донко, избрал някога свободата, най-после се връща в родния си град. И започва да търси живите си приятели. Намира някои от тях и е щастлив. Дори се ражда идеята да купи хотел „Тримонциум“, в който сега е отседнал. И заедно да го управляват. Донко е готов да възстановят всичко онова, което е било свързано с младостта и с надеждите им.

Носталгията към миналото до един момент ги обединява, но скоро се оказва, че са се променили необратимо. Променил се е и градът, променил се е може би и светът.

Време е за „сбогом“...

За автора

Евгений Тодоров е известен телевизионен журналист, драматург и режисьор. И един от най-четените блогъри у нас. Автор е на 11 книги, сред които превърналата се в бестселър „Особености на филибелийския характер“, „Наръчник на носталгика“, „Тайните писма до Бойко Борисов“ и романът „Рекет“, претърпял три издания. Тодоров е автор и на уникалната серия от пет документални книги „Запомнете Пловдив“ – стари истории, разказани от очевидци.

Интервю с автора може да прочете в Под тепето.

Откъс от книгата:

От гара Пловдив до Тримона

„За сведение на посрещачите бързият влак от София за Пловдив пристига на трети коловоз. С 35 минути закъснение...“

Гласът на гаровата информаторка звучеше тъжно – все едно че тя лично беше виновна за закъснението.

Новината не раздвижи никого в чакалнята. А на перона пред трети коловоз нямаше нито един посрещач.

От бързия влак се изсипаха десетина пътници и почти на бегом се мушнаха в подлеза – вероятно искаха да наваксат закъснението.

На пустия перон остана само един възрастен човек, който очевидно не бързаше за никъде. Той влачеше голям куфар с едната ръка, а в другата стискаше шарена найлонова торбичка, на която се четеше „Всеки вторник – ново зареждане“. Торбичката издаваше откъде човекът се облича – дрехите му бяха очевидно секънд хенд. Под смачканото яке беше навлякъл евтина фланелка с някакъв черно-бял градски пейзаж на гърдите – вероятно пловдивски, защото над него беше изписано „Тримонциум“.

Вместо панталон беше нахлузил размъкнат анцуг. Отдалече се набиваха в очи разкривените му маратонки, завещани му сигурно от някой внук. Единствено черната бейзболна шапка с емблема на неизвестен град или клуб отличаваше новопристигналия от останалите пътници. По-добре обаче би му стоял каскет.

Беше среден на ръст, среден на килограми, изглеждаше толкова безинтересен, че даже и да си беше сложил клоунска маска, пак никой нямаше да му обърне внимание.

Вероятно беше от онези пенсионери, които искат да се възползват максимално от картите за пътуване с намаление.

Може би идваше от някакво затънтено място, защото постоянно въртеше глава – като че ли всичко му бе интересно. Ако човек можеше да се вгледа в очите му обаче, би открил проницателен сиво-син поглед на човек, който умее да преценява моментално видяното.

...Пловдивската гара е имала и по-славни времена, когато на нейния перон са опъвали червени килими и е свирила духова музика в чест на князе, царе и генералисимуси, минавал е Иван Вазов, оглеждала я е, но без да слиза, Грета Гарбо, избухвали са бомби, заложени от атентатори, но днес тя не предлагаше нищо впечатляващо. Отдавна беше минало времето, когато пловдивчани са идвали тук не само за да пътуват, но и да си разходят новите дрехи, да се видят с познати, да се дивят пред пухтящите черни чудовища – локомотивите. Хората вече предпочитаха да пътуват с автобуси и собствените си коли. Железопътният транспорт се крепеше на бедните хора.

Празният влак потегли незнайно закъде. От говорителите обявиха пристигането на следващия – с 60 минути закъснение.

Мъжът най-накрая тръгна към входа на подлеза. Слезе по стълбите и отново се спря. От двете му страни светеха витрини, отрупани със стоки. Започна да ги оглежда – като малкия Гаврош от онова стихотворение на Смирненски за бедните дечица в големия град. Може би си мечтаеше да има някое от лъскавите неща, с които търговците от десетките подземни магазини се опитваха да привлекат вниманието на бързащите мъже и жени.

Мъжът се спря най-дълго пред магазинчето, в което продаваха сувенири – фланелки на прочути отбори, шапки, шалове, чаши с различни образи. Оглеждаше внимателно, като човек, който се кани да купи нещо. Отдръпна се крачка назад, извади телефона си, насочи го към магазина и щракна няколко пъти. Светлината на светкавицата, изглежда, проби между окачените фланелки, защото от магазинчето изскочи мъж с недружелюбна физиономия и застана пред витрината – като че ли опазваше секретен обект:

– Какво правим? Шпионираме?

Шпионинът не се разтревожи особено, че е хванат на местопрестъплението:

– Спокойно, работим на различни пазари.

Продавачът, изглежда, не беше убеден, че срещу него стои конкурент, който идва отдалече.

– Къде е твоят пазар?

– Отвъд Океана.

Продавачът огледа внимателно задокеанския си колега – нещо не приличаше на сериозен играч. Огледа картинката на фланелката му, на която беше изобразен местният популярен хотел „Тримонциум“. Картинката беше черно-бяла, под нея пишеше и от коя година е – 1968-а. Хвърли един поглед и на бейзболната шапка, но тя с нищо не привлече професионалното му внимание.

– И какво се търси отвъд Океана? Тримона?

– Тримона е за лична употреба. Иначе се търси горе-долу същото – спорт, президенти, шоубизнес... Е, нямаме Сталин, не се търсят и Левски и Ботев, разбира се... За Путин не знам, не съм пробвал. Впрочем вече напуснах този бизнес – пенсионирах се. Но още ми е интересно.

– Магазин ли си имал?

– Основно произвеждах и продавах на едро. Последният ми удар беше с президента Обама. Тук вървеше ли?

– Ти луд ли си? – продавачът се засмива на наивния въпрос.

– А с какви машини работите? – продължава да пита американецът.

– Не знам, аз само поръчвам. Малките серии в България, по-големите – в Истанбул, излиза по-евтино. Даже с Тодор Живков ги правят в Истанбул.

– А търси ли се?

– Все повече. А Ботев и Левски ги поръчваме в Китай – там ги правят за жълти стотинки.

– То китайците объркаха и моя бизнес – въздъхва американският колега и маха с ръка – бай, ще мина да си купя нещо на връщане. А откъде да мина за спирката към центъра?

– По стълбите вляво.

Мъжът намира спирката пред Гарата и се заглежда в светещото табло, което показва кой номер автобус кога ще дойде и накъде отива. Гледа дълго, но като че ли все не открива това, което търси.

Приближи се към група младежи, които чакаха, без да обръщат внимание на таблото, и попита:

– Извинете, „двойката“ минава ли оттук?

Младежите се спогледаха учудено. Едно от момичетата най-после реши да отговори:

– Тук никога не е минавала „двойка“, чичо. Пък и не знам да има такъв автобус въобще.

Мъжът благодари и отново се заглежда в таблото. Очевидно не знае какво да предприеме. Решава се да получи информация от втори източник. Избира мъж на неговата възраст, който прилича на потомствен гражданин:

– Извинете, вярно ли е, че вече няма „двойка“?

Преди да отговори, гражданинът огледа питащия:

– А ти, наборе, откога не си идвал във Филибето?

– Повече от 30 години.

– Личи си. Махнаха „двойката“ отдавна. Махнаха тролеите. Сложиха светещи табла, дето само ни лъжат. Увеличиха цените. Направиха града на нищо. Поне таксита има колкото искаш – ако имаш пари.

Пред спирката търпеливо чакат поне 5 таксита.

Мъжът обаче решава първо да провери цените, които са изписани на предните стъкла.

Шофьорът на четвъртото такси отваря прозорчето и подвиква:

– Влизай! По-евтино няма да намериш.

Мъжът се навежда, за да огледа таксиджията. Изглежда, лицето му вдъхва доверие, но все пак проверява тарифата, която е залепена на предното стъкло. А на задното пък пише „Да живее България!“. Това му харесва.

– Окей – подвиква той и посочва куфара.

Шофьорът – сравнително млад мъж, скача и отваря багажника, без да спира да говори:

– Няма да съжаляваш, да знаеш, че ми викат Боби Тънкото. Най-тънката тарифа е при мен и никакви помпи. Давам касова бележка, давам фактури. Можеш да си сложиш колана, може и да не го сложиш. Мога да ти пусна климатика, мога да не го пусна. И целият град ми е като на длан. Къде отиваме?

– До Тримона, хотел „Тримонциум“ – пътникът отваря якето, за да илюстрира поръчката с картинката на гърдите си.

Шофьорът явно е разочарован. На това му се вика „къс курс“.

 

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…