„Трева и звезди“ е първият сборник с разкази на Станислава Станоева. Това е книга за порастването, за живота, разделен между две идеологически системи
„Трева и звезди“ е първият сборник с разкази на Станислава Станоева, позната предимно с книгите си с поезия. Четирите цикъла на новото издание включват детските, младежките, зрелите и последните години на разказвача или на самата авторка, всъщност.
Книгата бе представена от Издателство "Жанет 45" и Литературен салон Spirt & Spirit на среща с автора във вторник вечерта в клуб "Петното на Роршах" в Пловдив. Модератор на срещата бе писателят и драматург Александър Секулов.
Със Станислава Станоева разговаряме за приключението, наречено порастване.
След няколко поетични книги през годините, се появява през 2022 първият ви сборник с разкази. Какво доведе до него и предизвикателна ли беше тази нова посока за вас?
Просто дойде време и за проза след цели шест книги с поезия. За мен да пиша прозаични текстове не беше нещо ново, тъй като дълги години съм работила като журналист в печатни и онлайн медии. Пък и като дете първото нещо, което написах, беше началото на един научно-фантастичен роман, който срещна безмилостната критика на роднините ми. Писането на разказите от новата ми книга не беше проблем, проблем бяха липсата на време в началото, а след това съмненията ми дали си струва, дали ще е на ниво това, което правя. Моите учители в полето на литературата са ме научили винаги да се съмнявам, да преценявам, да следя на какво ниво съм спрямо другите. Аз по принцип съм доста самокритична. В този смисъл прозата за мен си беше известно предизвикателство. Защото с поезия започнах сравнително млада, а младостта е смела. На по-зряла възраст човек започва да губи тази смелост. И защото поезия и проза се пишат по много различни начини. За прозата се изисква и дисциплина. Казах си: „Хайде, опитай, не е нужно да го показваш на други, просто се отпусни и пиши“. И така полека-лека започнаха да се появяват нещата.
Колко време е писана „Трева и звезди“?
Не се насилвах, исках да се забавлявам. Крадяха си време, когато можех. Редактирах, пренаписвах, редактирах. С всеки следващ разказ сякаш освобождавах все повече себе си. Предизвиквах се. Затова разказите са писани доста дълго, може би 4-5 години, ако не и повече. Появяваха се един по един сякаш в някаква своя си последователност, която ми подсказа и как да ги организирам после в книгата. С поезията емоцията е бърза и силна, с прозата е по-бавна и разточителна, понякога дори не знаех накъде ще ме заведе всеки следващ разказ. Докато пишех, бях в доста тежък период. А и след това. И сякаш в един момент пишех, за да се спася. Описвах спомени, за да ги съхраня, за да повярвам, че ме е имало.
От малкото момиче до порасналата жена, а дали е пораснала всъщност, какво има в рецептата с порастването и в книгата по аналогия?
Това наистина е книга за порастването, за живота, разделен между две идеологически системи. Както казва за нея Христо Карастоянов: „Светла носталгия за едно порастване и малко тъжната ирония на вече порасналия – такива са историите, събрани в тази книга.“ В сборника има много спомени, но и много измислени неща. Т.е. книгата не е чисто автобиографична. Тя условно може да бъде причислена към т.нар. автофикшън литература. По някакво интересно съвпадение в последните няколко години излязоха доста такива книги. И то все от автори от моето поколение – родени през 70-те години на миналия век. Сещам се за книгите на Наталия Мешчанинова „Разкази“, на Димитри Ферхюлст „Непрокопсаниците“, на Богдан Александру-Станеску „Детството на Каспар Хаузер“ и др. Миналогодишната носителка на Нобелова награда за литература Ани Енро е представител изцяло на жанра автофикшън.
В моята книга могат да се разпознаят хората, родени у нас през 70-те и живели в 80-те, 90-те, преживели прехода, опитали какво е да живееш и по времето на тоталитаризма, и по времето на демокрацията. Хубавото е, че в „Трева и звезди“ спомените са реконструирани без каквато и да било претенция или идеологическа ангажираност. Разказите са като антропологическо платно, като своего рода психологическа и топографска карта на фетишите и местата на колективна памет от времето на соца, прехода и годините след това, както пише за сборника Екатерина Григорова. И без да искат, и дори без да усетят, героите порастват, порастваме всички. Ех, да можеше да не става така! Но паметта е тази, която ни държи. Човекът е особена сплав от спомени и чувства и с нея той се опълчва на времето, което от своя страна е безмилостно. Ако успееш да съхраниш спомените си, порастването не е бреме, а дори забавление. Защото някак успяваш да надмогнеш времепространството.
Книгата с разкази е подходяща за хора от всякакви възрасти, мисля, че би паснала и на днешните тийнейджъри, нали така?
Да, тя е написана леко, четивно, разказите са забавни, а по-дългите са фрагментирани, което улеснява четенето. Има и много тъга, освен забавление. Книгата съдържа 31 разказа, разделени в четири цикъла, като обединяващото в тях е времето и носталгично-ироничния поглед към годините от зрелия соц, годините на преход в България, та чак до наши дни. Първият цикъл маркира детството, вторият – младостта, третият – зрелостта, а четвъртият, последен цикъл, е посветен на смъртта и нейната рефлексия върху живота на героите. Езикът е жив и пълнокръвен, а героите – истински със своите страхове, проблеми, радости, любови. Всеки, живял през последните 50 години у нас, може да разпознае себе си и своя живот в тези разкази.
С десетокласници от Езикова гимназия „Иван Вазов“ в Пловдив проверихме, че става и за тийнове. Гостувах им, четохме разкази, говорихме си за приликите и разликите между тогава и сега. И стигнахме до извода, че всяка младост си прилича – тя е дръзка, смела, бунтовна, наивна, всичко й е ясно и всичко за нея е мимолетно, леко, въздушно. И добре, че е така. После имаме остатъка от живота си, в който всичко натежава. Трупаме тъга, трупаме вещи, материални глупости, с които задръстваме дните си. Неизбежно стигаме и до смъртта, както се случи и с мен – загубих обични и любими същества. В крайна сметка смъртта се оказа голям учител – виждаш съвършено ясно кои са важните неща и отсяваш останалото.
Имаше такова заглавие на филм, но да попитам, в какво се превръщат мечтите?
Мечтите основно са приоритет на младите. И аз като бях млада, мечтаех за хиляди неща – едни от други по-неосъществими. Въпреки че, като се замисля, си давам сметка, че някои от мечтите ми се сбъднаха. Сега не съм чак толкова смела и свободна, че да мечтая. Мечтите на порасналите хора се превръщат в планове, задачи за деня, седмицата, месеца. Но и остават белези, спомени, памет. И осъществените, и неслучилите се мечти. Превръщат се в опит, в смях, в сълзи, в тъга.
Все пак е хубаво хората да мечтаят повече. Едно общество от мечтатели е за предпочитане пред скуката на хора, на които всичко им е ясно, скептични са и се присмиват на бляновете на хората. Така че – мечтайте!
Да очакваме ли прозата да ви задържи при себе си за по-дълго?
Надявам се. Само да сме здрави. Вече съм нахвърляла някои идеи за нови разкази, започнала съм да ги оформям в главата си. Но не бързам. Аз всъщност никога не съм бързала. Искам да вадя на бял свят само хубавите си, добрите си неща. Да пиша, само ако не мога да не пиша. Ще ми се да опитам и по-дълги прозаични форми, дори да напиша роман. Мечти? Кой знае. Това с романа явно ще е по-нататък. Разбира се, никога няма да се откажа от поезията. Тя е първата ми и неувяхваща любов, която ме спаси.
Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършила специалност „Българска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Автор е на стихосбирките:„Смъртта на палача“,1999 г. (Национална награда за първа поетична книга в конкурса на Шуменския университет, 2000 г.), „Полет в камъка, 2003 г., „Градове и други острови“, 2009 г. (номинация за награда „Пловдив“), „Теория на всичко“, 2012 г. (номинация за Национална награда „Николай Кънчев“), „Форми на живот“, 2017 г. И „Божествени частици“, 2020 г. През 2022 г. излиза сборникът й с разкази „Трева и звезди“ с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески стипендии“. Тя е лауреат на редица поетични конкурси. Има публикации в големите виртуални библиотеки, както и в национални и чуждоезични електронни списания. Стиховете й са преведени на турски, английски, немски и норвежки език.
Книгата е издадена с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески стипендии“. Източник-Пловдив чете