Таня Йорданова

Красимир Проданов е преводач, журналист и писател. През последните две години превежда най-успешните чешки текстове, създавани за деца. Автор е на книгата „Истории със силата на прегръдка“. Като част от фестивала „Пловдив чете“, писателят представи най-новите тенденции в детската литература.

Още в началото той благодари на публиката за присъствието и се изненада, че има хора, които са дошли специално, за да го чуят. Събира всички присъстващи в кръг около себе си и превръща този разговор във вълшебство, което подарява миг от детството. Защото ,за да пишеш за деца, трябва да имаш специлно кътче в сърцето си, в което детето живее, обяснява авторът. Той увлекателно разказва как се създава и какви са темите, които използва съвременната детска литература.

Създаването на книги за деца се явява в етап на зрялост за твореца. Един от известните украински писатели, Иван Андрусяк например, започва да пише поезия, проза за възрастни и тези знания и наблюдения по-късно намират отражение в богата му като асоциации детска литература. Чешкият класик, Павел Шрут, има изключително любопитна история. През 60 –те години на миналия век, на него му е забранено да издава книги. Работи като сценарист в детско телевизионно предаване. Издава стихове, с които израстват няколко поколения деца. Чак след падането на комунизма, започва да пише детски книги. Най–известната от тях е „Чифтоядците“, създадена в сътрудничество с най-популярната илюстраторка на детски книги, Галина Миклинова. Друг пример е Войтех Матоха, който е математик и създава книгите си, като ползва математически модели, така Красимир Проданов представи накратко известните детски писатели, които превежда на български.   

Тенденция в детските книги е зад забавния сюжет да се поставят актуални теми, за които дори възрастните не могат да създадат единно мнение, обяснява Проданов. В „Чифтоядците“, чрез фантастичните фигури на чифтоядците се поднасят сериозни въпроси, като екологията и глада в Африка. Представено е по семпъл, но ефектен начин, защото изреченията и думите, които авторът е вмъкнала тук и там в текста, са запомнящи се. По този начин книгата спомага малкият читател да има гражданска позиция и отразява изцяло тенденциите в чешкото общество – човекът да е ангажиран със значима кауза, пояснавя Красимир Проданов.

Тази тенденция в детската литература, децата да мислят, е запазена и при популярния гръцки автор - Макис Цирас. При него водещо е, че децата трябва да имат повече от една гледна точка ,за което той прилага простичък начин – сменя местата на героите. В „Бездомният Костас“ кучетата осиновяват бездомен човек. Самата книга се превръща в официална книга на дружествата за правата на животните. Втората книга на Матис Цитас е „Ах, тези родители“. Отново по забавен и мъдър начин, малкият човек придобива друга гледна точка за своето ежедневие.

В „Прашина“, авторът Войтех Матоха, по много интересен начин преминава през детските емоции, като помага на децата да осъзнаят какво е радост и страх. Включва значими теми – за предателството и първата любов, добавя факти за техническата революция, обяснява преводачът.  
Тези тенденции поставят литературата за деца на различно ниво. Успешната детска литература представя заобикалящия ни свят и предоставя възможността на малките читатели, както да създадат своята гражданска позиция, така също да започнат да изразяват себе си. Защото емоциите не се променят и чрез книгата детето открива себе си и създава различни модели на отношения. Тук е тънката линия между отговорността, мисията и какво научава детето от авторите, блогърите и посредниците между децата и книгите, разказва Красимир Проданов.

Децата искат да са откриватели. Ролята на възрастните е да наблюдават и подкрепят, за да може детето да открие само своята книга. Детското съзнание е като водата – винаги намира своя път. Красимир Проданов сподели и как вижда детската литература след 20 години.

Според него развитието на литературата за младия читател стъпва на творби създадени от хора, които са много силни фенове на Толкин. За развитието на литературата е важно как ще подходят децата, които ще пишат. Тези, които сега започват да четат книги и имат качествена литература около себе си, ще придобият по-голяма дълбочина и ще започнат да създават текстове, които са повече насочени към вътршния мир на човека, смята Проданов. От тази гледна точка е възможно, след 50 години, в книгите, които децата четат, да няма толкова много магия. Защото Толкин създава своите книги, за да изживее човек мечтите си, да е победител и злото да претърпи поражение.

Докато сега магията е навсякъде около нас, заради технологиите. Твърде е възможно след 50 години да се пишат книги, които са стъпили на човещината и които разказват истории за човешките отношения, прогнозира преводачът.

На финала на вълшебната среща, Красимир Проданов сподели за книгата, която в момента превежда. „Новата планета“ е антиутопия за деца и млади читатели, в която милувките не съществуват. Дали това ще се превърне в реалност? Децата нямат нужда да бъдат поучавани, защото копират нашето поведение, предупреждава Красимир Проданов. Така че, още днес прегърнете любимите си хора.

Галерия Sariev ще представи самостоятелната изложба на Мартина Вачева - Circle Pit, показваща най-новата серия творби на авторката от 2020 и 2021 г. във взаимно свързана инсталация.

Още с ранните си работи, с които печели популярност, Мартина Вачева изгражда силно разпознаваем визуален език, персонажна система и сюжети. Език, който отдава значимото на традициите, поп културата и социалния контекст такива, каквито са, такива, каквито искат да бъдат. Тези творби умело поставят специфична артистична позиция, забърквайки примамлива смес на хуманност и гротеска. Цветовете са свежи и ярки, очите на персонажите са отворени, обнадеждени, влажни от радост и учудване.

Ето какво пише Васелина Сариева за изложбата:

В новите творби от 2020-2021 г. на Мартина отчетливо се вижда промяна. Светлините биват угасени, прокрадват се познати лица от предишните картини, но липсват звездите на поп културата и типажите от митовете. Героите са деперсонализирани или по-точно героите се деперсонализират, те са в обща вълна, те са вълната, те са в трансформация, излизайки от рамката и потопени в подсъзнателното. Призраци на образа, които търсят реализиране между началото и края си, които сега са в едно. Те живеят в хтоничния свят на своя еуфоричен припадък, на музиката, на вихъра, на страстта, като пред дуел те провокират границите на други правила. Питаме се, имат ли те все още кумири? Или боговете, които искат да бъдат, са вече в залеза си.

Ключовата картина за изложбата „Splash“ представя типичното за рок концертите скачане на музиканта от сцената в публиката, познато като stage dive или slam. Рок певецът е останал сам с екзистенциалния си подтик за хвърляне в неизвестното на границата между доверието в публиката си, недоверието в себе си и доскорошните си апологети. Той се хвърля, но тук, в това колебание, за първи път в творбите на Мартина Вачева се появява заливане. Спонтанно, рязко заливане на картината с боя като предел на представата, на изображението, бялото петно, отказът и екстазът. Освобождаващ жест, който оставя място за спомена или по-скоро място за тотално новата реалност. Каквато и да е тя сега, никога няма да е изобразена, както преди.

Като живописни жестове заливането, както и изключването на светлините са брутални, те превземат и другите картини от цикъла. Прекомерната стичаща се течност е мътна, черна, синя, жълта. Тя замества социалния контекст, който доскоро определяше персонажите („Glammy Stirious“, 2021); тя е лична аура, несподелен, но подарен на всички екстаз („Cannonballs twist“, 2021); разтича се от продължителното, в самозабрава, пръскане със спрей по лицето на съвременната горгона („Burn Out“, 2021); тя е звукът, който ще изгърми тонколоната („Bottle of Lost“, 2021); разлива се върху двете картини от диптиха, в които музикантът се сбогува с публиката си с надеждата, че нещо ще ги събере (диптих,2021); тя е и засъхналата вада на изригналия потенциал, на собствената опияняваща несигурност, върху която стъпваме, с надежда да продължим („Cannonballs twist“, 2021).

И тук, в този цикъл творби, на фона на глухите светлини и разливане се случват неща, които са привидно забавни, но носят усещане за война с апликираните остатъци от конфети, обгоряванията на платното, разглабящите се рамки. Има мъчително нежелание за напускане на територията и някакъв неистов инстинкт за продължаване на ритуала като защитена зона на себеизявата. Себеизява, която отчетливо се самоизразходва, става тясна и нетърпима, бидейки в постоянен екстаз между предела и сигурността.

Питаме се, ако тези персонажи бягат към неизвестността като обещание за достигане на необятното, достатъчно ли е вече това. Кое ще продължи в този  death race*?

Екстремната сила на тази плътска изложба, населена с меланхолия, мощни фигури, мътна светлина, силни текстури, звук на зловещ декадентски карнавал, не е просто в смелостта да кажеш край на себе и на тези, които привидно „си“ в средата ти, но и да повярваш, че има нещо отвъд, което събира по друг, макар и невидим начин, нещо, което движи магически появилия се сред гъстата тълпа circle pit*, който не е просто божествената ни комедия.  

Автор: Райна Кацарова

Фотограф: Владислав Христов

Има срещи, които са толкова вълнуващи, че ти е трудно да си тръгнеш. Такава беше и тази в BeeBop cafe, партньор на Пловдив чете 2021.

С пристигането си, известният писател, драматург и редактор Захари Карабашлиев веднага прикова вниманието на аудиторията. Спечели я ненатрапчивото му облекло, обраните жестове и спокойната интонация. Космополитен човек, живял и творил в родната си Варна, Охайо, Лос Анджелис и София.  

Красимир Лозанов от „Жанет 45“ го представя като „наш приятел, любим автор, човекът на издателство „Сиела““ и разговорът тръгва точно по приятелски. Воден от Живка Танчева, любим глас от Радио Пловдив, която се шегува, че е приготвила „една тетрадка с въпроси“. Като стар приятел на автора, си е извоювала правото да го нарича просто „Зак“. Казва, че от 2008-ма той не се е променил и си е същият Захари, за което му благодари.

На обичайния въпрос за това как се е родила идеята за книгата, Карабашлиев, с доза ирония, парира всички предполагаеми догадки дали е заимствана от древните египетски митове, от „Ян Бибиян“ и всички останали опашати истории. Прави го, като разказва как всичко започнало от един разговор със съпругата му. Двамата умували след едно представление, какво ще стане, ако изведнъж се сдобие с опашка. Тогава тя му казала: „Качвай се и го напиши!“. Замислен като пиеса, изоставен и започнат наново... Така се ражда този „фантасмагоричен" любовен роман за жена с опашка и мъж, на когото е обещано, че ще спечели президентските избори в един постапокалиптичен свят след Втората Пандемия. Това е роман за промяната, която настъпва в нас и как тя бива преживяна от човека до нас. Роман за свободата и за изборите, които правим. Книгата е завършена през 2019 година, а авторът специално ходил на протестите, да наблюдава как точно се случват.

За да създаде образа на злодея - „Сивият кардинал“ Крум Статев, авторът изучава записи на Тодор Живков и Бойко Борисов. За стряскащите пророчески моменти в творбата си, Карабашлиев казва: „Надявам се да съм лош пророк и добър писател.“ Важна тема в книгата е изкушението, властта като импулс и какво си готов да жертваш за нея. В един момент главният герой Павел се обръща към съпругата си Невена: „Трябва да махнеш опашката, заради обществения интерес.“ Тя отвръща: „Аз няма да я крия.“

Въпросите от публиката са многобройни и разговорът става все по – интересен, като между стари приятели. Писателят си спомня, че прекарал шест „красиви“ месеца в Пловдивската казарма. Оттогава пази два спомена. Единият за ротния му командир, който във всеки свободен момент четял. И за далечния недостижим силует на момичето с китара от отсрещния блок.

-Къде пишете по-добре в България или в Америка? - пита една дама от публиката.
-Аз пиша в главата си. Големият джихад на писателя, неговата свещена война е да отвоюва време за писане, така както холандците отвоюват земя от морето и я превръщат в плодородна. Аз съзнателно пиша повече. Пиша така, както обичам да чета, с много „излишности“.

Някой повдига темата за българските автори.
-За възраждането на българските автори голяма роля изигра „Жанет 45“ и в момента те са най-предпочитани. Но това е най-голямата, най -важната работа на твореца - да докосне човека до себе си.

Аз също се включвам в разговора:
-През цялото време си мисля, имаме мъжа, имаме жената... има ли детски образ в романа?
Живка и Зак в един глас отговарят:
-Да, има! Има в „Опашката“. Ще го видите, но това е много особено нещо и благодаря за този въпрос. Знаете ли колко малко автори си позволяват да пишат за семейството? Особено българските автори. Няма семейни истории, които да включват деца, да включват бита. Защото това все още в България се смята за битово, за недостойно. Недостатъчно литературно. Това е страхотен бич в българската литература. Тоест ние можем да пишем безкрайно много за негата на някой самотник, не за някаква „семейност“ и това аз смятам да го променя.
-Може би това е началото на промяната! - заключи Живка Танчева.

Ясно е, че опашка за автографи имаше. И как иначе, за книга, чиято първа глава се състои от думите : “Свободни сме били, ала не сме го знаели.“

Ани Велкова

"Четенето не е самоцелно, учи те и да слушаш, и да разказваш. Да можеш да разкажеш себе си. Литературата не е просто да прочетеш някаква книга. Четеш, за да можеш да се разкажеш. Иначе човек има една емоционална неграмотност и немота, чувства, че нещо го мъчи, а няма достатъчно думи в себе си, за да се опита да разбере това, което го мъчи, и да го разкаже на друг.

Такава работа трябва да вършат книгите, иначе за убиване на време всички сме съвършени убийци и имаме отлични оръжия – социалните мрежи. Книгата, четенето и разказването са друго усилие."

Георги Господинов в интервю за сп. “Осем”

Канеше се да вали. Преди две години, когато бях доброволка за Пловдив чете и дъждът, и словото, и хората сложихме „Златния венец“ на Иван Ланджев, си мислех пак същото – колко ли глупаво изглеждаме за останалите с хлапашкия ни ентусиазъм и хвърчащите ни програми, стърчащи до входовете на Античния театър, усмихнати, нетърпеливи, четящи, един на друг непознати, но познали се по тениските и по жаждата за …  творчество. Не всички тук сме пишещи хора, не всички пишем добре, но, щом си тук, значи нещо, някой (не говорим за инициаивната ни оргазнизаорка Гери) те е повикал, нали?

„Пловдив чете“ стартира за 19-а поредна година отново под заплахата за лошо време и с устрема на сърцати пловдивчани. Всички сме чували фразата ,,Пловдив чете, а София срича“, нямам намерение да се задълбавам в нея, но определено има някакъв резон това събитие да се провежда в града под тепатата, а не в столицата. Може би и в това изречение се крие разковничето.

Хор ,,Детска китка“ разсеяха облаците, за да приветстваме победителя – Георги Борисов, който подари на нас и на Античния два рецитала със стихове. След това поздраввихме и Капка Кънева, като победител в „Златна четка“, а накрая с „Акага“ четящият Пловдв запя.

В тези събития има винаги някаква магия. Нещо е разкрито, нещо непринудено и много, много ценно. И това нещо има различни имена – приятелство, труд, изкуство, добро. Когато видиш случайните хора от публиката да ръкопляскат, като един и да се скупчат под сцената, за да танцуват, разбираш, че магията е вече и у тях. Държиш една програма, стоиш до гранита, а всъщност си важен. Това вече не са просто дати и събития, това не е просто Пловдив, ти не си само доброволец или зрител – това е красотата на хората и изкуството, които идват да разкажат себе си.

снимка: Ванеса Попова

„Песен за Велко“ - благотворителен концерт в памет на известния пловдивски барабанист Велко Илиев ще се проведе на 19-ти юни на сцената на Plovdiv STAGE PARK до Младежки хълм. Организацията се осъществява безвъзмездно от колеги музиканти, близки и приятели.

Преди две години Велко намира своя край в трагичен инцидент в центъра на града - загива, пресичайки булевард. Освен, че е признат от музикалните среди за таланта си, той е познат като скромен, лъчезарен и всеотдаен човек с много приятели. От общността ясно осъзнават, че макар и загубата да е огромна, те не са единствените потърпевши, а проблемът с безотговорното отношение по българските пътища е всеобщ. През 2020-та година близки изготвят петиция с искане за по-справедливи наказания за шофьорите, отнели човешки живот. „Песен за Велко“ логично продължава акциите по каузата – да отправи призив към обществото за нормалност и грижа към другите при поведението на пътя, като своевременно почете паметта на барабаниста така, както той би го харесал - с усмивка и музика.

Участие в концерта ще вземат групите, в които Велко Илиев е свирил през годините: Angel, Pornographic Monster, Bourbon Street и НеЩо ЦвЕтНо. Преди концертните изпълнения ще бъде излъчен и кратък филм с интервюта, в които музикантите споделят спомени и случки за своя приятел.

Начален час ще бъде 20:00 ч., а входът представлява скромно дарение, което да помогне на каузата и в бъдеще. Организаторите планират „Песен за Велко“ да се превърне в традиционно ежегодно събитие. Акцентът е обществото ни да заживее един по-нормален и спокоен живот, с разбиране, че на пътя и извън него всички сме заедно и отговорни.

Каузата на организаторите вече получава огромна подкрепа от Апаратната Пловдив, Plovdiv STAGE PARK, IGS Sound & Light, Bee Bop Café, Rock Bar Download, Xraydio, Никола Николов, както и от много други колеги и приятели. 

Всички, които се чувстват съпричастни и искат да помогнат, докато слушат музика с усмивка, могат да го направят на самото събитие: https://www.facebook.com/events/316188033334544