“Изкупувам стари печки, перални, бойлерииии”. Така звучат неделните сутрини, в Пловдив, в белканто. Белканто е термин с носталгичен нюанс на употреба, отнесен към италианската оперна традиция. Буквалният му превод може да бъде “красиво пеене” или “красива песен”. Разбиран е като определение за типичен певчески стил, отличаващ се с лекота на звученето и фокус върху красотата на самия звук и неговото изящество и мелодичност. В Пловдив Белканто е и почти нарицателно име. Отнася се до място, на което се изкупува старо желязо и скрап - по едноименната компания за рециклиране и преработка на метални отпадъци БЕЛКАНТО ООД.

В настоящия си художествен проект пловдивският автор Велизар Димчев търси корелациите между елитарното изкуство на операта и практиките, свързани с преработването на отпадъчни метали. Далеч от изяществото на осъзнатия екологичен акт, в който рециклиране е обща планетарна кауза, стотици хора активно и ежедневно прохождат градските ни улици, практикувайки рециклиране поради необходимост. Благодарение на тях завидно количество битови отпадъци всеки ден достигат пунктовете за преработване на отпадъци и една естествено структурирана градска екосистема функционира безотказно. Изящество от друго естество.

Търсейки пловдивското Белканто Велизар Димчев стига до автоморгата и се включва директно в акта на рециклиране. Моментът, който интересува художника е момента, в който предметите вече не изпълняват своята оригинална функция и завършват пътя си като отпадъчен материал. Сред купчината скрап той изважда поетичността - подбрани предмети, които използва в създаването на настоящите си артистични творби. Подхожда към автомобилните части като към колекция от разпадащи се артефакти, сред които избира, а след това ги модифицира в художествени обекти, като така (временно) спира процеса им на разпад.

Така, загубили фабричното си предназначение части, сред които калници, картери и врати, са донякъде театрално поставени в изложбеното пространство. Илюстративен поп арт, в който образи на ангелски очи и сценични завеси отразяват декоративното състоянието на нещата, в което сме се озовали. Рециклирането като опит за спасение.

Търсейки красотата и синхрона, Велизар Димчев отскубва предметите от утилитарната им функция и създава смисъл отвъд достигнатото предназначение. Работата му предефинира взаимоотношението на високото изкуство и събирачите на скрап – от визуален конфликт в изненадващо съзвучие. Всъщност, сутрешните провиквания на събирачите са мелодични и носят усещане за песен. А практиката им може би е интуитивно постигане на висше призвание.

Велизар Димчев е роден през 1983 г. в град Пловдив. През 2007 г. завършва магистратура специалност Живопис в Национална художествена академия, София в класа на проф. Андрей Даниел. През годините Велизар активно работи в различни области на съвременното изкуство като: живопис, инсталация, обекти, фотография и др. Някои от неговите самостоятелни изяви включват: “Never Ending Fun” - Галерия Cu29, Пловдив (2019); “Franky’s World” – The Book Club – London (2014); “Голо око” - УниКредит Студио - София (2014) “Franky reality project” – Интерактивна инсталация, Нощ на Музеите и Галериите - Пловдив 2011 и др. Негови изложби са били представяни на различни фестивали и събития в България като One Design Week - София, Нощ на Музеите и Галериите - Пловдив както и фестивал CONTEMPO - Варна. През 2016 г. основава Кафе-галерия Cu29, пространство за култура и изкуство в Капана, Пловдив.

Изключително добре запазен кирпичен зид от средновековна къща разкриха археолози на Небет тепе. Работата на хълма започна отново преди няколко седмици от екип, воден от археолог София Христева. Тя посрещна зам.-кмета по културата Пламен Панов, който посети днес Небет тепе, за да се информира за етапа на работа и находките от археологическите проучванията, които се извършват в изпълнение на проекта "По крепостните стени на Филипопол".  Разкопките се правят на площ от около 80 кв. м. Сред най-интересните обекти са три сгради от различни периоди, като са открити и интересни керамични съдове, някои от които рисувани.

Там са намерени 2 сгради, които са регистрирани през 2017 година като съществуващи, но не са били проучвани. В момента се извършва тяхното проучване и разкриване и ако са добре запазени, идеята е те да се покажат в тяхната цялост и да се включат в  консервацията и реставрацията на обекта Небет тепе.  На същия терен, в който работят археолозите е регистриран и некропол от 13-ти век. До момента са разкрити още 4 скелета, разположени в два отделни гроба. Намерен е също така зид от къща, изключително добре запазено „бижу“, който показва нагледно невероятната многопластовост на Небет тепе.

Прочетете още в сайта Под Тепето

Разиграват на онлайн търг топка с автографите на всички от състезателки от националния отбор, които вече се подготвят за Европейското първенство в Пловдив

ROCK'n'BAR Безистенъ Сцена №2 организира аукциона и голямо музикално събитие в подкрепа на Ели

Волейболните националки, които вече се подготвят в Пловдив за предстоящото Европейско първенство, подкрепиха каузата „Да помогнем на Ели!”. Надеждите ни за медал в най-голямото спортно събитие в България тази година положиха автографи върху една от официалните топки на турнира, а още днес тя ще бъде разиграна на онлайн търг. Набраните от него средства ще отидат за лечението на Елисавета Вълчинова, която има нужда от нашата подкрепа.

Аукционът се организира от ROCK'n'BAR Безистенъ Сцена №2. Именно там, в сърцето на Стария град, ще се състои и голямо музикално събитие в подкрепа на Ели- благотворителен концерт на групите Le'Push и Керана и Космонавтите. Той е насрочен за 13 август, от 21 часа, в бившите Конюшни на царя.

Можете да участвате в търга онлайн ТУК

Освен музикалната част ще се проведе и търг на  творби от колекцията на галериста Стоян Даскалов. Персоналът на Сцена№2 ще подпомогне Ели с бакшиша от вечерта.

„Музиката е за хората - за вас, за нас, за всички! В този смисъл се събираме да помогнем на човек, ведър и добър, който в момента има нужда от малко подкрепа. Ще Ви очакваме с много хубава музика и гарантирано добро настроение, в приятната обстановка на бар Безистенъ”, канят организаторите.

Входът за концерта е 10 лв.

Повече за кампанията в подкрепа на Елисавета Вълчинова:

През 2010 година Ели е диагностицирана с невроендокринен тумор, като след лечение, тя успява да се пребори със заболяването и то преминава в ремисия. Наскоро, при Ели са открити метастази в други органи, които изискват спешно лечение в Швеция, което стартира през месец април.

За да завърши лечението, Ели се нужда от още близо 40 000лв, като тази сума е непосилно тежка за нея и семейството ѝ. Ели разчита на нашата подкрепа, за да може да се пребори за своето "утре".

“Българската култура (и всяка друга) не може да се самоиздържа. И не бива”

„Културата може да бъде самоиздържаща се“, каза преди дни министърът на икономиката Кирил Петков. Той ми е много симпатичен-повече, отколкото всеки друг министър някога ми е бил. Но истината ми е по-симпатична, затова искам да припомня някои азбучни принципи в тази посока. Първо - понятието „култура“ е много обемно и ако вземем определението на Фройд, че то характеризира цялата сума от успехи и начинания, с които човешкия род се е отдалечил от животинските ни предшественици, става ясно, че министърът едва ли е говорил точно за културата, а за изкуството. Но и то като елемент на културата не може и не бива да бъде самоиздържащо се, най-малко по две причини." Това написа в личната си страница в социалната мрежа Facebook проф. д-р Любомир Караджов от Академията за музикално, танцово и изобразитално изкуства "Проф. Асен Диамандиев" - Пловдив.

Вижте коментара му по темата:

"Първата е, че чрез изкуството, прилежащо на съответната култура, държавата осъществява своята генерална политика. Затова абдикацията на държавата от дотирането на изкуството и културата го няма никъде по света.

Втората причина е, че в сферата на сценичните изкуства това направо е невъзможно. Още в средата на 60-те години на 20 в. двама американски икономисти-Баумол и Боуен, дефинират т.н. „приходно-разходна пропаст“. Тя казва, че колкото повече инвестиции се правят в един спектакъл, толкова по-невъзможно е те да бъдат върнати без наличието на странични, неприсъщи за изкуството финансови потоци като спонсорство, меценатство и т.н. Причините са ясни-продуктът на сценичните изкуства не е продукт на бизнеса. В изкуството не може да се приложи т.н. „интензификация на труда“, с което да се увеличи неговата производителност. Един диригент не може да издирижира една симфония три пъти по-бързо, за да може да се направят спектакли от 18, 19 и 20 часа, вместо един от 19 часа. Времето, което е необходимо, за да се репетира и представи един сценичен спектакъл, не се влияе от производителността на труда.

Друга причина е, че времето на производство при тези изкуства съвпада с времето на потребление при установен размер на местата в залата. Т.е. продуктът се ражда и потребява в едно и също време, а салонът не може да се разшири до безкрай. Да не не говорим, че при инвестициите в едно представление съществува непредвидимост как ще бъде възприето, а също се поемат и рисковете от заболявания, психическо или физическо изтощение на артистите, а за това няма „диверсификационни портфейли“ и „амортизационни отчисления“.

Няма истинска държава, която да се отказва от формирането на художествен вкус и лансирането на обществени нагласи в културата. А това става с инвестиции. Знам, че на икономистите не им се иска да е така, но е. И за да не звуча голословно, нека припомня примери: през 2013 New York City Opera обявява банкрут, защото не се предвижда финансиране от държавния бюджет. А на следващата 2014 директорът на Римската опера Рикардо Мути заявява, че спира работата над „Аида“ и „Сватбата на Фигаро“ заради съкращаването на финансовите средства от страна на държавата. За всичко това съм писал в книгите си „Кризисен PR на арторганизации“ и „Публични комуникации в изкуството“ още преди години. Така че високо и стойностно сценично изкуство без държавна подкрепа няма, не бива и не може и да има. Факт."

Снимка на корицата: бнр

Валентин Вълканов разказва за писателя, който написа “Писателя”

“Работата зад бара е буквално гледане на десетки, стотици, ако имаш достатъчно въображение и хиляди разкази по едно и също време”

Всички в редакцията на Под тепето и Капана знаем, че #Пловдив чете, обаче не знаехме, че Валентин Вълканов – най-новият барман в #Котка и Мишка пише. Вальо има публикуван разказ “за една книжна премиера”, обаче пропусна своята. Ние не пропуснахме да го интервюираме, сед като стана ясно, че той има отпечатан разказ в последния брой на „Страница“ – българското списание за литература и хуманистика, основано през 1997 година. Списанието е достъпно в бирения бар. Разказът се казва “Писателя” и е на стр. 37.

Таня Грозданова: Коя е последната книжка премиера, на която си бил?

Валентин Вълканов: Това малко срам предизвиква този въпрос...

Т: Никой не те пита кога е било.

В: Срамът е, че не мога да се сетя коя беше точно последната... Озовах се на премиера на списание 032 преди една седмица, което беше във Фарго и темата беше за младите хора, доколкото си спомням, а точно преди това беше открита изложба на Петьо Белев, Персона, в Художествената галерия, градската, и стана една такава странна петъчна интелектуална комбинация, която въобще не бях предполага, че ще се случи, защото аз просто си бях излезнал да си изпия дажбата за денонощието.

Т: Следработно...?

В: Следработно... не помня бях ли на работа... бях ли на работа тоя ден? Нямам спомен. Така или иначе планът не беше точно такъв, но в Пловдив се оказа, че има повече неща, отколкото аз си мислех, че ще се случват. След това разбрах, че има още една изложба, която се открива същия ден, на друго място, на която вече не можах да стигна...

Т: Беше изключително наситен ден...

В: Да, след 032 нещата си тръгнаха по каналния петъчен ред, вечерен.

Т: А защо пропусна своята?

В: Своята премиера ли защо пропуснах...? Ами, поради липса на информация, че ще имам такава. Всъщност съвсем случайно една моя позната ми каза, че ми е видяла името върху корица на списание, като част от някакъв колетив авторски и аз тогава всъщност разбрах, че тази комуникация, която съм имал с един от редакторите на списание „Страница“ е стигнала в точката, в която аз исках да стигне, но нямах знанието за това. Не знаех, че ще бъде публикуван един от разказите.

Т: Обратната връзка дойде от читатели.

В: Буквално.

Т: Понякога журналистите пишем като доктори и понякога не си разчитаме... Кое е общото между писането на разкази и работата зад бара?

В: Работата зад бара е буквално гледане на десетки, стотици, ако имаш достатъчно въображение и хиляди разкази по едно и също време. Всеки един момент може да бъде разказ, разкази, роман, романи, поезия, каквото ти идва на душата, написано, нарисувано, изпято, изсвирено.

Всеки един човек, всяка една поръчка даже може да бъде нещо такова. В някакъв момент, ако имам късмет да издам и други неща, които съм писал, може би това ще бъде усетено, защото все пак доста години съм работел като барман преди, освен сега в момента, и съм понасъбрал немалко дребни историики, а и някои не чак толкова дребни, свързани с много различни хора, които са минали през моите барове, където съм работил.

Т: Аз ще участвам в тази премиера, за която говориш в момента, защото ти знаеш, че имам един файл на компютъра, който се казва „Бисери от бара“. Ей така да стане малко по-несериозна цялата история.

В: Идеално!

Т: Според теб как да не останеш натюрморт на себе си? Не питам теб лично!

В: По принцип, да!

Т: По принцип! Ако искаш после може да изпаднеш в нишово обяснение!

В: Мога да изпадна и в нихилистична полемика! Не, няма да го правя, или поне ще опитам да не го правя. Ами, да се превърнеш в натюрморт на себе си означава не просто да приемаш примери от абсолютно всичко около себе си, ами и да го повтаряш безропотно, тоест, да си толкова вглъбен в това да правиш нещата по начина, по който трябва, по начина, по който се очаква, по начина, по който смяташ за безопасен, че да изгубиш собствените си желания, собствените си отличителни черти. Като под откличителни черти най-често имам предвид неща, които не са точно както трябва, нещо, което не ти е наред. Това масово се приема като проблематично и то разбира се, може да бъде проблематично, ако си психопат, социопат или нещо такова, но в голяма част от случайте това са безобидни неща, които предават нюансите на характера на човек и за мен това е красотата на живеенето с хора, на комуникацията с хора. Това да си говориш включително и зад бара с клиенти и т.н., да виждаш различните нюански, защото всеки човек ще не ще е уникален. В следващия момент, всеки човек, ще не ще, трябва да живее с другите и да спазва някакви общи принципи. За мен едно от големите постижения на всяка една личност е да успее да запази тези нюански в себе си, които са интересни, оригинални, които са креативни, защото според мен във всеки човек има някаква доза креативност.

Т: Ако го осъзнава.

В: Ако го осъзнава. А даже и да не го осъзнава. И в двата случая може да стигне до там да изгуби всякакви цветове, които има в себе си като характер, като поведение, като ако щеш като начин на говорене, като интереси, като начин на мислене и т.н. Най-важното е да запазиш тези неща, ако не, то да се опиташ да ги идентифицираш и доколкото успееш да ги идентифицираш като такива, да се опиташ да ги развиеш, да ги проучиш в някаква степен, по какъв начин това може да допринесе за собствения ти интерес към живота, а и за интереса на другите към теб и съответно ти, осъзнавайки тези неща в себе си, ти започваш да ги виждаш и в другите. Защото, когато ти осъзнаеш, че да, всеки човек вероятно има нещо, което може да бъде интересно за другите и ти, ако го виждаш първо в другите, можеш да го видиш и в себе си, а ако го виждаш в себе си, можеш да го видиш и в другите. То е такъв странен процес.

Т: Това всичкото, което го обясняваш сега, къде го научи? В Нов български? Зад бара? На улицата?

В: Никакъв шанс да ти отговора точно на тоя въпрос! Никакъв шанс. Значи Нов български, а то социологията в Нов български, защото самият Нов български, той си е някакъв университет. Социологията, в нея има освен много статистика и математика и неприятни такива неща и политически емоции и липса на емоции съответно, има и изключително много занимания с изкуства, с общото ни живеене, разбира се, защото социологията е наука за човека и обществото в крайна сметка, тоест в нейния фокус са различните форми на живот на човек в обществото, на обществата едни с други, на общностите едни с други, на човека в общността, малката общност – семейството, по-голямата общост – квартала, града, в професионална среда, примерно в бара или в университета, или в редакцията, или където и да било. Тоест различните нюанси на това общо живеене на индивида сред останалите те прави чувствителен, ако имаш потенциалът да бъдеш направен чувствителен, защото не всеки има... все пак това е някаква форма на талант, всеки има някакъв талант, дали ще бъде в една или друга посока, ти може да бъдеш супер талантлив в математика, физика, биология и т.н., може пък повече да ти се отдава да разсъждаваш за по-абстрактни неща.

Т: Може да обичаш математиката...

В: Може да обичаш математиката... може да си философ по душа и любовта към математиката да е нещо, с което ти ще направиш великия си Опус магнум, който ще промени философията на Вселената.

Т: Понеже е много трудно да те сложа в скоби и сега ще те разчувствам с най-баналните въпроси.

В: Давай!

Т: Какво е искал да каже писателят в разказа „Писателя“?

В: Писателя в разказа „Писателя“ или писателя, така нареченият, който не се възприема като писател, който е написал разказа „Писателя“ за писателя?

Т: Отговори на двата въпроса, като си толкова отворен!

В: Отговарям! Отговарям първо на първия въпрос, който зададох, след като ти ми го зададе! Писателя с голямото П и без т накрая в разказа не знам какво е искал да каже, но според това, което аз съм усетил, когато съм бил на това представяне, защото тази част от разказа е реална, макар и с малко по-другите нюанси, е реална, да, аз имах такова представяне, на което бях и бях доста разочарован от...

Т: А мадамата е фентъзи?

В: Мадамата е фентъзи с конкретни цели. Та Писателя какво е искал да каже, аз така и не разбрах. Според мен, нищо. И това беше голямото разочарование, защото Писателя е написал една прекрасна книга със страхотни думи, която е много вълнуваща, въздействаща, позитивна, оптимистична, красива, подредена, кратка, четима, всяко едно нещо, което прави една книга лесно смилаема, но в крайна сметка...

Т: ...след нея не остава нищо...

В: ...след нея, аз я прочетох впоследствие, след нея в мен не остана абсолютно нищо, освен едно разочарование може би, заради това, че характерът е изгубен. Ти си се отдал на красивото, на позитивното и т.н., което е страхотно, това по никакъв начин не трябва да бъде критика към каквото и когото и да било, но мен това не ме вълнува. Защото за красивото и за позитивното, за оптимистичното се пише лесно, лесно се смила. Много по-трудно е да пишеш за неприятното, за проблемното, за гадното и да го организираш. Трябва да съм честен тук към писателя, че в основата на неговата книга беше нещо проблематично, наистина проблематично, но то цялото беше малко поставено като един дребен пирон в киселото, страхотно мляко, голямото, бяло страхотно мляко, което всъщност представляваше книгата. И този един пирон, да, той даваше, естествено цялата фабула на произведението, но целият този крайно позитивистки нюанс беше обгърнал цялата книга, по начина, по който аз я усетих, разбира се, мен не ме, по никакъв начин, развълнува. И това за мен беше най-разочароващото, бих казал, иначе прекрасно, много красиво.

Иначе какво е искал да каже писателят, който е написал „Писателя“ за писателя, също много труден въпрос, но в общи линии мисля, че го казах преди малко. Писателят искаше да изрази едно голямо разочарование от това, че изключително страхотни, талантливи хора, които могат да сътворят, айде може би не каквото си искат, но изключително мащабни, емоционално мащабни, както си искаш, идейно мащабни неща, попадат в това гьолче на комфорт и конформизъм, което..

Т: Което наричаме чалгата в писането...

В: ...чалгата в писането, тук по-скоро бих го асоциирал с оня асансьорен джаз, който звучи много често от уникални музиканти и аз съм го слушал това на живо години наред, защото съм работил в джаз клуб, което много, много ме дразни и много ме дразни, защото това са хора, които могат, имат страхотни таланти и са способни и в следващия момент те решават, че за тях е по-добре, по някаква причина, да си губят времето с неща, които могат буквално да бъдат генерирани на компютър. Без да подценявам, нито способностите на компютрите, нито техните способности.

Т: Много си политкоректен.

В: Опитвам се.

Т: Да минем на другия стационарен въпрос, който е: какви са вашите бъдещи творчески планове? Много обичам да питам така младите творци, нарочно!

В: Моите бъдещи творчески планове... са една колекция с разкази, написани... мисля, че послдният беше написан преди година и половина две и от тогава са претърпели много корекции. Да бъде издаден този сборник, може би до края на годината или другата, най-късно. Там вече има множество политически некоректни неща, защото този разказ („Писателя“) е всъщност най-бледият. Не най-бледият, но може би най-приемливият, най-неагресивният. В него има бира и вода, нищо повече.

Т: И то по едно ли бяха? Не сме ги броили...

В: По едно, по две да са били максимум. В другите не е така, в другите има много повече неща, които могат да бъдат възмущаващи. Това са близките творчески планове, по-далечни творчески планове вече малко по-трудно, има един роман, който е написан на две-трети, но може би поради младостта на втория писател, все още е незавършен, защото все пак трябва и малко да се поживее, за да си завършиш нещо такова, мащабно. А не искам да го завършвам просто ей така, за да го завърша.

Т: И да викаш „Имам роман“!

В: „Имам роман“ - тропам по масата и да…, не е това идеята. Те са свързани творческите планове и с нуждата, защото тези неща, които до момента са били направени, написани, те са били и нужни, психологически. Това е била една нужда, която се е появила в някакъв момент от живота, в който са се събирали множество фактори неприятни и по някакъв начин пиенето и купонясването не ти помагат за някои определени неща, особено за осъзнаването на някои състояния, в които си.

Т: Приятен фактор не може ли да се подтикне да пишеш?

В: Да, приятните фактори бяха свързани с това, че четеш всеки ден. Освен петък вечерта, когато си някъде, или събота вечер, защото аз когато си водех стандартния начин на живот – от понеделник до петък офис, там оперативки, работа, формалитет, имейли, всичко както си му е по реда, което те хваща и те смачква, прави те на една топка и те хвърля в кошчето за боклук. И за да го избегна това чисто емоционално, аз постоянно четях и се интересувах от произведения, от автори, които са ми по-интересни и т.н. и в един момент реших, че трябва да пробвам някаква нова форма на психотерапия, на автопсихотерапия, защото явно пиенето не помага, хейтенето на всекидневието ти не помага. И затова реших да пробвам нещо ново и най-ествественото нещо, което ми дойде в някакъв момент беше и аз да напиша нещо.

То е била някаква такава нужда, която си е стояла вътре в мен явно и в един момент явно съм решил, че не, не, това не може да продължава така, а тъй като не мога да излеза на прозореца и да започна да обяснявам на света „тука това не е както трябва, не може това да се случва по този начин, това е невменяемост, вие всички сте луди, нали“, това няма как да се случи и реших да седна да напиша по някакъв начин, който да го вкарам във форма, по някакъв начин да се опитам да го конструирам, да го озаптя тази нужда вътрешна буквално да изкрещиш на хората „вие нормални ли сте, какво правите, бе хора“. Не може да си на 22 и да си като пенсионер. Това не е нормално, живейте малко... защо си губите единствения живот на тая земя, който ще имате. Каквото и да си говорим, един е, няма повече. И не се знае кога. Така че защо си губите времето с глупости? Да, всеки си има задачи, всеки трябва да прави определени неща, това е ясно, не можеш да избягаш от това, но от там нататък ти оставаш в една комфортна малка точица, която според мен е абсолютно способна да убие човек.

Т: Добре. Аз имам едни последен дежурен въпрос, но той е дежурен само за хората, с които ми е приятно да си говоря, който гласи следното: има ли нещо, което никой никога не ви е питал, ама вие много искате да го кажете? А, ако не – първото, което ти идва на ум.

В: Нещо, което никой никога не ме е питал, пък много искам да кажа... никога не съм разсъждавал над този въпрос, ще ми дадеш ли малко време?

П.П. Вальо може да изпусна премиерата си, но по предложение на Андрей я поляхме. Подробности в галерията