Капана.БГ
БХРА: Гласувайте за Пловдив за най-добра туристическа дестинация в Европа за 2022 г.
Българската хотелиерска и ресторантьорска асоциация (БХРА) и Сдружение на ресторантьорите и хотелиерите “Тракия” – Пловдив, което е една от 36-те регионалните структури на националната организация, призовават своите членове, приятели, гости и всички българи да подкрепят номинацията на Пловдив за най-добра туристическа дестинация в Европа за 2022 г. Можете да направите това до 10 февруари на следния линк – Гласувайте за Пловдив.
В тези трудни времена това е още един шанс за българския туризъм, заяви Еньо Енев – председател на Сдружение на ресторантьорите и хотелиерите “Тракия” – Пловдив и зам.- председател на УС на БХРА.
Един от най-старите градове на Стария континент и в света – Пловдив се състезава с други предпочитани за туризъм градове в Европа като Рим, Виена, Атина, Любляна, Истанбул. „Да подкрепим единствената българска номинация, защото Пловдив представя България и България представя Пловдив! Гласувайте и споделете! Знаем, че ЗАЕДНО можем да спечелим!“, призовават от БХРА и община Пловдив.
Уникални произведения на изкуството, създадени от дърво, представя Етнографския музей
От 8 до 28 февруари 2022 г. в Регионален етнографски музей – Пловдив ще може да се насладите на авторската изложба на Станимир Габровски. В изложбена зала на музея ще бъдат подредени уникални произведения на изкуството, създадени от дърво. Това са колажи, картини и пластики, на които авторът „дава“ още малко живот. Те са изработени от червена върба, махагон, орех, изкоренени от наводнение дървета, дъски, намерени и събирани от разрушените казарми на Осемнадесети пехотен етърски полк и съборени къщи в село Миндя. Цветовете им носят спомена за времето си, защото са все още с оригиналната си боя.
Станимир Габровски е роден във Велико Търново и няма завършено академично образование, но това не го спира да създава красиви творби от дърво. Той работи в областта на пластиката, колажа и интериорния дизайн, има участия в окръжни и национални изложби, участие в международното биенале на миниатюрата в Русе. През 2021 г. има четири самостоятелни изложби в София, Велико Търново, а негови неща са притежание на колекционери от България и чужбина.
Идеята на изложбата е материалите от дърво да продължат съществуването си, радвайки очите и душите на хората. „Дървото“ носи посланието на автора, което ни кара да се замислим преди да отсечем дърво или да изоставим старите си домове на разруха.
Заповядайте!
Изложбата е експонирана на втория етаж в Регионален етнографски музей – Пловдив
Денят на президентите е официален празник
Кой е любимият държавен глава на американците - Честния Ейб или Бащата на нацията
Тези и други любопитни факти разкрива фотоизложба в НБ “Иван Вазов”
Всеки трети понеделник в САЩ честват Денят на президентите. Първоначално този ден е бил посветен на рождения ден на първия държавен глава - Джордж Вашингтон, който е роден на 22 февруари 1732 г. През месец февруари обаче са родени и други държавни глави на САЩ и поради тази причина е решено Денят на президентите да се празнува в третия понеделник на февруари.
Освен за преклонение пред историята и приноса на тези ръководители за страната им в днешно време, разбира се празникът е придобил и друго измерение - много търговски центрове и магазини обявяват разпродажби, за да привлекат купувачи по време, когато училищата са затворени, а работещите почиват.
Кой е любимият държавен глава на американците - Честния Ейб или Бащата на нацията. Тези и други любопитни факти разкрива фотоизложба в НБ “Иван Вазов”.
Тя може да бъде видяна от 8 февруари 2022 г. до края на месеца в изложбеното пространство на първия етаж. Изложбата съдържа фотоси и текстове, свързани с президентите на САЩ и се реализира със съдействието на Посолството на САЩ в България. Инициативата е на Американския културно-информационен център към НБ „Иван Вазов“ – Пловдив.
От фейсбук: Майстора бил посредствен провинциален художник... или?
Годишнината от рождението на знаменития български художник Владимир Димитров - Майстора не премина без бурни дебати в социалните мрежи. Преди няколко дни бе обявено финансирането от Министерство на културата на изложба "Другите българки", в която транссексуални хора позират на мястото на моделите на Майстора. Изложбата породи множество реакции, а сред тях изпъкна тази на бившия служебен министър на екологията от 2013-а година, филолог и писател Юлиан Попов. В коментара си той твърди, че майстора е посредствен художник, който е надценен и го сравнява с Иван Мърквичка (негов преподавател от Художественото училище).
Публикуване една от контра-реакциите на Теодор Караколев от фейсбук профила му:
МАЙСТОРА...
- не го харесва днешният човек Юлиян Попов, бивш министър, който смята, че е "посредствен, провинциален художник" и в него "няма финес" и е почти "Азис на българското изобразително изкуство" и "няма никаква популярност извън България", но поне в автопортретите му имало малко повече обем "вероятно поради самовлюбеност"
- Майстора не му викаме "Майстора", щото той сам си е вярвал, а щото е бил толкова готин, че е викал на всичките си колеги в академията "Майсторе, Майсторе"
- Майстора е харесван от съвременници от всякакви политически, естетически и прочее крила. От повечето му учители в Академията, сред които и Мърквичка (на когото неадекватно днес е противопоставен), но и други - Гео Милев, Чавдар Мутафов, та дори диаметрално противоположния Тодор Павлов и други
- Майстора да, точно така, е провинциален художник. Даже селски. Живял е в провинцията, на село, общувал е, обичал е, хранил се е със селяните и селянките и ги е нарисувал по най-съкровения възможен начин, който българското изкуство познава. Мърквичка е столичен художник, рисувал селяни, а Майстора - провинциален художник, рисувал селяни. Не смятам, че което и да е от двете е лошо
- ...е обикалял по калните ниви на Беломорска Тракия, из Македония, и макар мразейки войната, насилието под всякаква форма и омразата между народите, е бил наясно, че тея хора оттатък границата по Струмица, Вардар, Черна, се борят за своята свобода и обединение. Преживял е всичко това и го е нарусивал, за да може днес някакъв мързелив човек от дивана си да напише, че е посредствен
- ...е толкова обичан от целия български народ, простолюдие и интелигенция, че да, получава Димитровска награда, независимо от факта, че естетиката на рисуването му е коренно различна от тази на ранния 50-арски соц. Той е една от малкото обединяващи фигури в онази България, за която онзи ден целия фейсбук се карахме - през август 1944 година (малко преди 9 септември) - в Кюстендил в една джамия (сега е музей) откриват негова лична галерия експозиция с обединение между Кирил Цонев (уволнен и съсипан от ранната соц-власт), Драган Лозенски (един от видните културни дейци на ранната соц-власт) и Георги Ефремов (кмет на Кюстендил, уволнен на 9 септември, но все пак общественик, запазил някакви позиции слде това). Тоест е обединил хора с доста различни и разнообразни виждания за политика, естетика и общество.
- ..., противно на незапознатата позиция на някаквия човек във фейсбук-станал-министър, е един от малкото уважавани извън България художници, също от много разнообразен кръг творци - по прогресивни, по-класически и тн. Харесван е преди 9-и, след 9-и, след 10-и по целия свят, които хем държавата е избрала да ги прати зад граница (с още 2-3 други), хем другите зад границата са му се поклонили
- ...е толкова дълбок, че всъщност за него е трудно, направо невъзможно, да се говори. Майстора трябва да се гледа. Отивате в Кюстендил, вземате си билетче и гледате (преди да пишете, както Попов). Може да ви хареса, може не. Изобщо не мислете за никакви -изми, като ограничените хора, като автора на статуса; мислете за картината пред вас.
- ... е вечно търсещ художник, който никога не е бил достатъчно доволен от своята си работа, бил е безкрайно трудолюбив, безкрайно добродушен и бил напълно наясно, че няма как да се хареса на всички (затова, ако някой не го харесва, е достатъчно да си замълчи).
Ако искате да си представите Майстора, представете си статуса на този човек Юлиян Попов, плюещ по Майстора. Майстора е точно обратното. А тоя статус, описващ някакъв провинциален бездарен неуважаван никъде човек, по-скоро може да приемем за автопортрет на автора на статуса.
Уроци от пандемията от COVID–19 и как да се подготвим за следващата
„Световна война C-19“ показва пандемията отвътре, и то на съвсем достъпен език – медицински специалист обяснява началото и развитието ѝ, както и ефектите ѝ върху обществото. Той разкрива историята в дълбочина чрез интервюта с тесни специалисти, прогнозира дългосрочните ѝ последствия и дава съвети как да се подготвим и да подсилим телата си, така че да се предпазим от тежко боледуване.
Книгата на главния медицински кореспондент на CNN д-р Санджай Гупта, известен на българските читатели с „Будният ум: Как да развиваме ума си на всяка възраст“, излиза във вторник, 8 февруари, 2022 г.
Любимият на цяла Америка здравен кореспондент д-р Санджай Гупта предава от импровизираното студио в дома си от самото начало на пандемията. Той черпи информация от най-вътрешните политически и научни кръгове, провежда ексклузивни интервюта с утвърдени експерти по обществено здраве от цял свят и разговаря с учени, които се надпреварват с времето в търсене на лечение. Новата му книга „Световна война C–19“ не само отговаря на огромен брой въпроси за вече преживяното от всички нас, но и посочва как ще се промени светът ни през следващите години.
Човечеството трябва да се подготви за нова епоха, през която пандемиите ще бъдат по-често, а вероятно и по-опасно явление. Доктор Санджай Гупта, помогнал със своя опит и задълбочени познания на цяла Америка да премине през тежката криза, разказва откровено историята на пандемията, поставя важни въпроси, засягащи поведението и очакванията ни, поднася ерудирани отговори, споделя научна информация за новия вирус и предлага практични решения на различни наболели проблеми. „Световна война C–19“ е книга, изпълнена с надежда и оптимизъм. Тя ще ни направи по-силни и издръжливи, по-уверени в благоприятния изход, по-добри и по-човечни.
„Световна война C–19“ е трилър, чийто край няма да научим още известно време. Но тази книга ще ни помогне да разберем как сме се озовали в това положение и да отправим поглед напред, за да предотвратим следващата криза.“ /Лари Брилиънт, епидемиолог/
Откъс:
Увод - „Пневмония с неизвестен произход“
Вирусът е най-голямата заплаха за трайното
човешко господство на тази планета.
/Джошуа Ледърбърг, биолог,
носител на Нобелова награда (1958)/
В навечерието на Нова година, 2019, Белиз
Пиех вино с Франсис Форд Копола – представяте ли си! – и се наслаждавах на красивото крайбрежие в този централноамерикански рай часове преди началото на 2020 г. Пристигнахме там като участници в благотворителна инициатива във връзка с климатичните промени и бяхме прекарали деня в обиколки из близките коралови рифове. Беше прекрасен ден и помня, че се чувствах много спокоен. Ясно помня също, че Копола ме попита дали съм чувал за потенциално опасен нов вирус, открит в Китайската народна република. По-рано същия ден и двамата бяхме чели някакви материали, някъде на задните страници на вестника, за „епидемия от респираторна болест в централния град Ухан“. Някои вече сравняваха епидемията с онази от остър респираторен синдром (SARS) през 2002 – 2003 г. Местните здравни власти в Китай бяха пуснали предупреждение за тревога от епидемия, от което ставаше ясно, че двайсет и седем души са се разболели от някаква вирусна пневмония, а състоянието на седем от тях е тежко. Още петдесет и седем души с висока температура и суха кашлица били прехвърлени в определена болница. Подробностите, съобщавани от китайското правителство, бяха неясни, но учени и други хора изразяваха своята все по-силна и по-обоснована тревога. Доктор Ли-Мън Йен от Хонконг споменаваше, че учен от Китайския център за контрол и превенция на заболяванията, който познавал случаите от първа ръка, бил много обезпокоен и споделил с нея поверително, че болестта вероятно вече се предава от човек на човек. Трудно можехме да преценим на какво да вярваме.
Помня в пълни подробности как седях с легендарния филмов режисьор, самия Кръстник. Още виждам двете му ръце с чашата червено вино. Чувам семействата, които се разхождаха по плажа, и детския смях във водата. Ако затворя очи, още усещам мириса на соления въздух, наситен с тропически ухания. Истината е, че бяхме щастливи и доволни. И не подозирахме колко бързо ще се промени всичко това.
Нямаше как да предвидим, че само няколко месеца по-късно милиони хора по цял свят ще се заразят и здравните системи ще се претоварят. Нито че мнозина ще умрат в самота, изолирани от близките си в последните мигове на своя живот заради невероятно заразния вирус. Не можех да си представя кошмарите, свързани с такива сцени, които щяха да продължават да ме преследват повече от година по-късно. Нито че ще сънувам пациенти, които лежат, проснати по корем, докато невероятно смели медицински сестри с предпазни костюми, подобни на скафандри, държат пред лицата им екрани на електронни устройства, за да им дадат шанс да се сбогуват с близките си.
Щяха да се затворят граници. Колежи и училища също. Студентите и учениците щяха най-неочаквано да бъдат изпратени у дома. За една година аз щях да прекарам със съпругата и трите си дъщери повече време, отколкото през предходните десет години. Родители щяха да кършат безпомощно пръсти, озовали се насред пълен хаос и принудени едновременно да контролират дистанционното обучение на децата си и да се стараят да запазят работата си – ако изобщо извадеха късмет да я запазят. Стадиони, театри, музеи и концертни зали щяха да се обезлюдят, всички професионални спортни прояви и събития, свързани с изкуството, щяха внезапно да бъдат преустановени. Щяха да бъдат закрити бизнеси, някои безвъзвратно, икономиката навсякъде по света щеше да преживее уникално сътресение. Събиранията на големи групи хора щяха да се превърнат в далечен спомен. Сапунът, влажните кърпички, дезинфектантите за ръце и, необяснимо защо, тоалетната хартия щяха да изчезнат от рафтовете в магазините.
Личните предпазни средства (ЛПС) щяха да станат по-ценни от златото, а това щеше да тласне някои директори на болници да закупят с личните си кредитни карти каквото успеят независимо от цената. Хората щяха да съставят набързо завещанията си, да шият маски от плат и да теглят спестяванията си. Някои щяха дори да посегнат на пенсионните си фондове.
Бабите и дядовците скоро щяха да станат най-самотните членове на нашето общество.
Мирни протести и епохално гражданско неподчинение щяха да завладеят улиците, докато пандемията изваждаше на повърхността дълбоко вкоренени расови несправедливости. Политическите вододели щяха да се разширяват. Хора, на които преди и през ум не би им минало да си купят пистолет, щяха да се разколебаят. Опасни конспиративни теории щяха да започнат да се разпространяват с бързината на вируса и да оспорват истинността на науката и благонадеждността на учените. Някои от въпросните учени щяха дори да получат сериозни заплахи за живота си и по принуда да живеят под денонощна охрана.
Колкото и мрачна да беше картината, имаше и изумително ярки проблясъци. Надпреварата за намиране на лекарство щеше да разруши затворените академични структури. Съперници във фармацевтичния бизнес неочаквано щяха да започнат да си сътрудничат в разработването на ваксини. Експерти по въпросите на общественото здраве, твърде често изтласквани в периферията, щяха внезапно да се окажат много търсени и бързо да излязат на предни позиции. Здравните работници навсякъде по света щяха всеки ден да напускат семействата си, за да бъдат единственото семейство на умиращите, нерядко с риск за собствения си живот. Още настръхвам при мисълта за тяхната саможертва.
Не, онази вечер ние не подозирахме, че пандемията, която щеше да остави дълбок отпечатък върху живота ни, вече набира сила в другия край на света, докато двамата с Копола прекарвахме приятна и спокойна новогодишна нощ. Шегувахме се, че сюжетът, който се разиграва, би могъл да се превърне в негов филм, в съвременна версия на „Апокалипсис сега“. Само че никой от двама ни не вярваше, че такова нещо действително ще се случи.
Помня как той подметна небрежно: „В такива случаи отначало нищо не е ясно“.
Разговаряхме и за друг филм, който можеше да послужи като предсказание за предстоящата година. През 2011 г. получих малка роля, всъщност бях себе си, в касовия трилър „Зараза“. (Онзи, в който героинята на Гуинет Полтроу пренася от Хонконг у дома в Минесота нов патоген, получава генерализиран тонично-клоничен гърч в кухнята си и накрая умира в ужасни мъки в болницата.) Неотдавна прегледах отново сцената, в която участвахме аз и филмовият директор на Центъра за контрол и превенция на заболяванията (ЦКПЗ) д-р Елис Чийвър (в изпълнение на Лорънс Фишбърн), и се изумих от пророческата сила на създателите на филма:
Аз: В интернет се разпространяват истории, че в Индия и на други места по света лекарството рибавирин се оказва ефикасно срещу този вирус. Обаче Министерството на вътрешната сигурност настоява ЦКПЗ да не прави никакви изявления, докато не бъдат подсигурени солидни количества от него.
Д-р Елис Чийвър: Е, д-р Гупта, оценяването на няколко лекарства продължава. Рибавиринът е едно от тях. В момента обаче най-добрата ни защита е социалното дистанциране. Никакви ръкостискания, често миене на ръцете, домашна карантина, когато си болен.
Звучи ли ви познато? Рибавиринът като лекарство тук е част от сценария, но шумотевицата около хидроксихлорохина в началото на пандемията и политиката около неговото оповестяване чертаят зловещ паралел със сюжета на филма. А социалното дистанциране, избягването на ръкостисканията, миенето на ръцете и домашната карантина от филмовата реплика на д-р Чийвър станаха част от ежедневието на хората по цял свят. Сякаш авторите са получавали съветите на оракул, но сценарият всъщност има дълбоки научни корени. Героят д-р Чийвър дори споменава колко трудно е било да се установи точният брой на жертвите, както и проблема с „петдесетте различни щата... което означава петдесет различни здравни служби, които следват петдесет различни протокола“. През нощта преди началото на снимките сценаристът Скот Бърнс и режисьорът Стивън Содърбърг вечеряха с мен, за да си поговорим за техния научнофантастичен филм, който, както ми обясниха, се основавал на вече съществуващи модели на обществено здравеопазване по света.
Несъмнено бяхме получили най-различни предупреждения, дори чрез холивудски филми, за да повишим бдителността си към онова, което евентуално предстоеше. Моделите, използвани във филма „Зараза“, много точно предсказват, че един нов вирус светкавично ще се превърне в главната причина за смъртните случаи в Съединените щати и ще изпревари сърдечните болести, рака и инсултите. Че въпросният вирус ще намали средната продължителност на живота в нашата страна с цяла година и ще разкрие огромно несъответствие в системата на нашето здравеопазване, защото средната продължителност на живота сред латинообщността в страната спадна с две години, а тази сред чернокожите – с почти три години от средната.
Трудно е да се проумее, че микроскопична частица генетичен материал без мозък, без очи, уши, крайници, криле, сърце или емоции може да нанесе по-голяма вреда от цели армии в мащабен въоръжен конфликт. Само че SARS-CoV-2, каквото е името на новия коронавирус, причиняващ широкоразпространената болест COVID-19, направи точно това: пристигна като извънземен нашественик и обяви война на планетата Земя.
Повечето войни започват с някаква декларация, но началото на тази нова световна война беше неясно, тръгна с някакво неопределено и недодялано шушукане, което ще се обсъжда сигурно с десетилетия. Още не знаем точно кога или как тази конкретна зараза, вероятно произхождаща от прилепи, е прескочила границите на вида и е започнала да се разпространява сред хората, и то с безпрецедентна бързина, сила и вирулентност. Знаем само, че на 5 януари властите в Китай и в съседните държави изразяват публично безпокойството си. Те обявяват тревога за общественото здраве от ниво 3 (сериозна) и заявяват, че са изправени пред „пневмония с неизвестен произход“4. В крайна сметка всички ще установим, че болестта е причинена от коронавирус – патоген, принадлежащ към семейство вируси, които предизвикват различни респираторни, стомашно-чревни и неврологични заболявания.
Една история, която научих още в самото начало, но остана заровена из медицинската литература, също се бе случила през онзи януарски ден. Шейсет и една годишна жена от Ухан имала висока температура и втрисане, възпалено гърло и главоболие и отишла в местно здравно заведение да потърси помощ. Дали ѝ лекарство, което едва ли е повлияло истински на нейната развиваща се болест. Въпреки това няколко дни по-късно, на 8 януари, тя отпътувала с директен полет от Ухан за Банкок в Тайланд заедно с петима членове на семейството си в състава на група туристи, които отивали да празнуват Лунната Нова година. От личен опит мога да ви кажа, че летище „Суварнабхуми“ в Банкок разполага с една от най-добрите наблюдателни системи на света за откриване на пристигащи болни пътници, затова не се учудвам, че високата температура на въпросната жена била незабавно регистрирана и тя веднага била откарана в болница. Там установили, че е заразена с новия коронавирус. И макар първоначално да смятали, че жената е сред първите, които неволно са пренесли вируса извън Китай, по-нови данни показват, че хора в Съединените щати вече са били заразени, и то най-вероятно още седмици по-рано. С други думи, американци са се заразявали с новия коронавирус много преди светът да узнае, че той е предизвикал смъртоносна епидемия в Ухан.
Ще спра тук...
Точно теб ли избрах?
Защо в търсене на щастието все попадаме в капан?
Бъдете честни. Колко пъти сте били във връзка и сте се чудили защо още сте в нея?
Едни се вкопчват в безчувствени и неподходящи партньори, а други непрестанно получават грижи и внимание, но пак нещо им липсва. Понякога сами не знаем какво искаме... Да, искаме уют и нежност, но не и скука или рутина. Искаме огнена любов като по филмите, но не чак изпепеляваща... А щастието все ни се изплъзва. Скачаме от връзка на връзка със заблудата, че тази вече ще е идеалната. И после всичко се повтаря.
В „Точно теб ли избрах?“ Ника дава примери с реални истории, разнищва ги докрай и отговаря на вечни женски въпроси, като:
Как да не полудея във връзката си?
Как да реша с кого да бъда?
Какво да правя, ако само прецаквам нещата?
Без сложни психологически термини и анализи, „Точно теб ли избрах?“ е откровен и личен разговор с приятелка, чрез който ще решите проблемите си. Токсични връзки, изневери, самота, страхове, съмнения... Ще получите конкретни съвети за най-неудобните за обсъждане ситуации. Разберете защо се случват все на вас и как най-после да сграбчите здраво щастието!
Ника Набокова, автор на предизвикалия фурор руски бестселър „В леглото с мъжа ти“, е изключително популярен блогър и успешна бизнесдама. С нейна помощ много жени са се справили с трудни житейски ситуации. Книгите й са преведени на шест езика и са продадени в милиони екземпляри.
Откраднаха ни. Историята на едно престъпление
Новият роман от живия класик на модерната руска литература Людмила Петрушевска
На 4 февруари излиза от печат романът „Откраднаха ни. Историята на едно престъпление“ от живия класик на модерната руска литература Людмила Петрушевска.
Определян от авторката като „криминале от ново поколение“, „Откраднаха ни. Историята на едно престъпление“ (превод: Ася Григорова, цена: 18 лв., 304 стр.) представлява достоверен и богат на нюанси портрет на самата Русия и на руските хора. На московското летище майка изпраща синовете си в богатата страна Монтегаско при баща, който очаква единствения си син. Странното е, че паспортите на двете момчета са идентични – те не само са родени на една и съща дата, но и имената им са еднакви. Как е възможно това – ако бяха близнаци, собствените им имена щяха да са различни? Каква е връзката между тях? С правдиво до болка перо авторката примирява карнавалната веселост, зловещия сюжет и пародията, като не спестява на читателя нито дръзките психологически прозрения, нито безжалостните си оценки!
Людмила Петрушевска е поет, драматург, белетрист, смятана за жив класик на модерната руска литература. Днес утвърдена като световноизвестна писателка, до периода на перестройката тя е била забранен автор поради интереса й към „сенчестите страни на живота“. Носител е на повече от десет литературни отличия в Русия и е единственият руски писател, удостоен със Световната награда за фентъзи (World Fantasy Award, WFA, 2009). Създала е множество пиеси, сборници с разкази, приказки и сценарии, както и три романа. Последният й роман – „Откраднаха ни. История на едно престъпление“, е издаден през 2017 година.
Откъс
ХХI ВЕК. ЗАМИНАВАНЕТО НА МОМЧЕТАТА
Една майка заведе децата си на летището.
– Значи така, Серьожа, наглеждай Ося, да не загуби нещо. Ося, събуди се, вземи си раничката. Ето ви паспортите и билетите. Щом кацнете, веднага ми се обадете. Звънете ми всеки ден, сутрин, още щом се събудите, и вечерта пак. Иначе ще се побъркам. Серьожа, ти отговаряш. Всеки от вас да ми звъни поотделно. Ако не успеете да ми се обадите – всичко става, – ще звъня в посолството.
– Ох, мамо! Стига толкова, а? Чак пък в посолството! Да не сме малки? Какво ти става, да не ни е за първи път?
– Не знаем при кого отивате. Ося, къде тръгна пак?
– Към гишето за чекиране. Вече закъсняваме.
– Добре де, ей сега. Там, на опашката, не мога да ви кажа всичко.
– Защо, да не ни следят?
– Не е изключено.
– Мамо! Да не сме в криминален роман?
– Не, Оска, това е сапунена опера. Изчезналите деца двойници!
– Мамо, стига толкова! Закъсняваме.
– Серьожа, това не е шега! Повтарям ви, не знаем при кого отивате.
– При баща ни, при кого.
– Хубаво. Нали се разбрахме, ще ми звъните всеки поотделно, запомнихте ли? Сутрин и вечер. Контролната дума за довиждане е „це“.
– Це.
– Це.
– И не я казвайте на никого.
ХХ ВЕК. КАКВО ЩЕ НАПИШАТ ИСТОРИЦИТЕ
Деветдесетте години, най-лудите, искате ли да ги зърнете? Когато в океаните изчезваха руски кораби с цветни метали, застраховани в „Лойдс“, когато към офшорките изтичаха милиарди, да кажем, профсъюзни пари (а те идваха от разпродаваните учебни заведения, заводи, сгради на управленския апарат, медицински пунктове, санаториуми, болници, детски градини, ясли и курсове, освен това сгради на партийните и комсомолски организации), когато в Москва цели дворци в стил модерн и стил ампир, по традиция собственост на райкомите и горкомите, бяха продавани буквално за нищо... Когато опразнените заводи попадаха в ръцете на изкупвачите на празни хартийки, наречени ваучери. Когато към собственика на милиарден бизнес можеше да се отиде с предложение да продаде всичко, а след категоричния му отказ още същото лято, в сезона на почивките, двама водолази се спускаха в езерото, на чийто бряг се издигаше огромната вила на собственика. Бодигардовете въртят шишчетата на скарата и хвърлят по някой поглед към стопанина, който отива да се топне в жегата. А той потъва за секунда. Дръпнат за краката.
Но както и да е, историците тепърва ще пишат за това.
ХХI ВЕК. ПРИСТИГАНЕ В МОНТЕГАСКО
Като си разменяха шеги, двете момчета с раничките се качиха в самолета Москва – Монтегаско.
Впрочем навън течеше първото десетилетие от двайсет и първия век.
Бяха двама тъмнокоси красавци с класически профили на витязи в тигрова кожа, заради чиито профили патрулиращите ченгета в Москва се заглеждаха подире им, но кой знае защо, не напираха да им проверяват паспортите: кой е луд да се разправя с чужденци. А тия май че са макаронаджии. Още повече, че гърбовете им са прекалено изправени и макар раменете им да са като на културисти, краката им са доста дълги за бойци от бандите в Люберци и Солнцево. И усмивките им, виж ги само, са като по рекламите. И зъбите им са по-различни. С една дума, не са наши.
Зарежи ги.
Единствено Галя, която този ден работеше на гишето за чекиране на летище „Шереметиево-2“, погледна и втория паспорт и се зачуди: момчетата имаха еднакви паспорти...
Името и фамилията съвпадаха напълно, дори датите на раждане бяха еднакви. Но това всъщност е невъзможно! И какво да прави сега?
– Абе карай. Не е от твоята компентенция, компен... тенция, в специалния отдел ще кажат, вдигаш врява за нищо, забавянето на самолета ще ти докара уволнение по еди-кой си член. Нали снимките са различни. Момчетата не си приличат.
Тъй че хлапаците благополучно се качиха в самолета, прекараха в него отреденото време и слязоха на чуждото летище в Монтегаско.
Където се беше курдисал и с табелка „Сергей Серцов“ ги чакаше посрещачът – шофьорът чичо Коля.
Към него се приближиха две момчета от кавказка националност. Приближиха се, като се присмиваха на някого, тихичко, помежду си. Той разбра. Видяха го. Млъкнаха.
– Чакате Сергей Сергеевич Серцов, нали? – попита единият.
Вторият отново се захили.
– Ами ние сме – обясни пак оня, първият.
Правеха си майтап.
Като че ли посрещането беше игра. Не се отнесоха сериозно.
Ни здравей, ни дявол. Тук дори в асансьора на хотела те поздравяват – когато при шефа идват гости, пак Коля ги настанява там.
И самият Коля вече свикна с учтивостта.
Тук всички се усмихват един на друг и с повод, и без. Само не ги гледай в очите, няма да разберат.
Не бива да се зазяпваш. Но тези не гледат към него, а само един към друг. Коля попита: – А кой от вас е Сергей Сергеевич Серцов?
– И двамата.
Сякаш го закова.
Отново захихикаха.
Като че са дошли да си правят майтап.
– Тогава ще ви помоля за паспортите – неочаквано и за себе си каза Коля. Нали той отговаря за посрещането на сина! На един син, не на двама!
Показаха ги.
В паспортите всичко съвпадаше, освен номерата.
Нямаше как, трябваше да ги закара с бентлито.
Те си въртяха кратуните, пак се подхилкваха (гледаше ги в огледалото за задно виждане и не откриваше и грам прилика с шефа му.)
Просто – лица от кавказка националност. Мургавки, с големи носове.
И не си приличаха.
Приказваха си нещо. Кискаха се тихичко.
Той ги возеше из места, където живеят само милиардери.
Стени, дървета, къщи.
С една дума, вили. Зад огради, сред паркове.
Като при нас е, ще видите.
– Това е къщата на Валдис Вембърс – каза Коля.
И двамата направиха гримаса. Май че не знаят кой е тоя.
– Тенисист – поясни Коля. – Петнайсето място в света.
Те се облещиха като дебили. Ченетата им увиснаха.
Учудиха се. И отново зацвилиха.
– Беше на трето място в „Уимбълдън“ „Австралия Оупън“.
– Не може да бъде – рече единият.
Вторият премигна и сви устенца на тръбичка.
Тъпаци. Московска измет, реши шофьорът. Безнадеждни са, изобщо не знаят какво става в Европа.
Шофьорът показваше къщата на Вембърс на всички гости на шефа, за да знаят, че отиват при човек, който живее в съседство с Вембърс.
– Те с гаджето му карат ферари – поясни той.
А двамата клоуни започнаха да си намигат с увиснали ченета.
Тук Николай се отклони и каза:
– А тук живее един банкер, милиардер. С десет жени, всичките ходят при бижутера с фереджета.
Каза го и дори не погледна в огледалото какви ги вършат ония на задната седалка, как гримасничат и пляскат с ръце.
Като стигнаха, шофьорът отвори портата с дистанционното и продължи по алеята към шефската вила, мина покрай своята така наречена къщичка на охраната (вратата беше затворена, изглежда, жена му беше заета или в градината, или във вилата на шефа). Може да е къщичка на охраната, ама е почти на два етажа, отбеляза мислено Коля.
А най-горе си беше направил и нещо като мансарда.
Беше облицовал стените с фазер, за да има къде да си играе дъщеричката му Анджелка.
Получи се нещо като сандъче за колети, както каза жена му, навсякъде фазер.
Тогава си го облицовай сама.
Шефът чака сина си, а то (шофьорът изпсува мислено) долетяха двама, мошеници. Той няма близнаци, при това с едно и също име! Шефът се вълнува, това е естествено, но изобщо не предполага какъв номер му готвят.
Тези двама братя акробати.
После Николай се успокои.
Познаваше той бащицата Серцов.
Нищо, той бързо ще се справи с тая неразбория.
И с по-страшни се е справял.
Шофьорът Николай не преставаше да се гордее с шефа си.
Коля го беше возил и навремето, още при съветската власт, но не много. Тогава за целия отдел имаше само две коли. Коля караше началството, а сегашният му шеф по онова време си беше обикновена пешка и не му се случваше да пътува често с черната волга.
Тогава Коля вози ли вози началството, а след това сегашният му шеф съобрази как стават работите, влезе в Съвета на народните депутати и взе със себе си Коля. Животът стана хубав, доставки, ваучери, започна перестройката-престрелка, шефът си чопна някакви неща в особено големи размери, три завода ли бяха, друго ли, че и два кораба с медни отпадъци, потънали край бреговете на Нигерия, пък били застраховани в солидна фирма, казваше се „Лойдс“. Потъна и шефът, тоест се омете от Рашън, още преди следователите да са дали ход на делото му – бяха двама и ги даваха по телевизията, и по митингите се изказваха двамата клоуни.
А шефът му постъпи правилно.