Пише първия си роман тайно, става в пет часа сутринта в продължение на три години

Това е най-странното пътешествие, на което до сега съм тръгвала, казва за работата по книгата журналистката- археолог

„Усмивката на кучето” – на корицата ще прочетете „археологически трилър” , но това е една малка част от това, което всъщност е романът на Димана Трънкова. Той е едновременно интересен като текст, любопитен като историческа фактология и истинска литературна дисекция на последните 25 години демокрация. За това колко много хора емигрираха, каквато е съпругата на главния герой, който е американец. От тук – сблъсъкът на чужденеца, който се озовава във всичко най-българско, като наточване на ракия в мазето. Това е една книга, която бихме могли гордо да представим на световния пазар, а на представянето в Петното споделиха един много хубав факт: от Англия и Франция вече преглеждат творбата и единствената надежда е, че съвсем скоро тя ще види чуждестранния пазар.

Светлозар Желев казва, че трябва да разделяме личността на писателя от неговите книги. Има много писатели, които не са интересни като хора, но творбите им са изключителни, а го има и обратния вариант да са интересни личности, но с не толкова добри творби. Димана Трънкова е един микс от таланти. Тя е писател, макар и едва издала първия си роман „Усмивката на кучето”, направи изключителна заявка на българската литературна сцена именно с него. Археолог по образование , което няма как да не си проличи щом прочетете книгата. Вътрешно разбиране за нещата и живеенето с тях. Трябва да си живял археологията, да си ходил на разкопки и да си бил сред мизерията, за да можеш да опишеш толкова добре всичко, което Трънкове е успяла да постигне в „Усмивката на кучето”. На трето, но не и последно място, Димана е и журналист, което си проличава по главната героиня в романа ,Мая, която също е в тази сфера. Но това далеч не е първата й книга. Преди това издава документални книги като „Скрити съкровища на България” , за турците в България, за евреите в България и като цяло насочени към етно-културни изследвания. С „Усмивката на кучето” тя навлиза в една от най-трудните сфери в литературата, където можеш да оцелееш. Романът изисква опит, дисциплина, събиране и живеене с всички образи, които сам създаваш. Друга трудност е, че е почти невъзможно да станеш популярен ако първата ти книга е роман, най-вече в държава като нашата, където в поезията ни е силата, представи книгата и авторката Желев. 
Връщайки се от разкопки, Димана си мисли колко интересно би било някой да напише книга с алтернативна история за именно това място. В същото време й се чете трилър, но която й книга да хване на десетата страница й писва и я захвърля.  Така се ражда и идеята за „Усмивката на кучето”. Аз пътувам на много и странни места, но казвам ви – това е най-странното пътешествие, на което до сега съм тръгвала, казва тя за работата по романа. В цялата книга тя не съди никого – дори и психопата, който убива историци по разкопки по изключително брутален начин. Това са хора, които тя първоначално създава, но после се превръщат в част от самата нея. Плаче, когато някой умира, но пък в същото време се радва адски много на креативния начин, по който е измислила да го направи. Те правеха каквото си поискат, а аз не можех да планирам каквото и да било, пълно безобразие беше, казва Димана и допълва, че се е чувствала като репортер от двайсетте години, който тича назад-напред и само записва какво се случва.
Процесът й на работа е изключително интересен. Цялото писане на романа продължава три години, но никой не е знаел за това. Публиката в Петното на няколко пъти я попита дали абсолютно никой не го знаел, а тя твърдо казваше „Никой!”. Ставала е в пет сутринта, за да може до към девет да е приключила с писането за деня и да отиде на редовната си работа. Друг фактор е бил, че страшно много се е притеснявала от това какво ще й кажат приятелите и дали няма „Ти нормална ли си?” да провали целия процес по писането. Третото – много ревнува и я е яд, че тази история не е само нейна. Особено когато говори с някой, който вече я е чел, го описва като една чиста човешка ревност. Така години по-късно се появява с две огромни папки в ръце, при което първият въпрос е какво носи. Когато най-сетне успява да каже, че е написала роман казва, че за първи път е видяла някой да е с паднало чене буквално. Дори сега, в процес на четене, всеки, който се докосне до „Усмивката на кучето” ще остане с виснало чене. Това е роман, който дори след  хиляди години да бъде намерен ще успее да даде една реална гледна точка за историята ни в момента. Това е адски много болка на едно поколения събрана между кориците. Това е първата художествена книга на една писателка, в която тя е вляла абсолютно всичко от себе и то просто няма как да остане незабелязано.

Художникът подрежда изложба в галерия Люнион

"Прелъстяване на Ориента". Така се казва поредната самостоятелна изложба, която Атанас Хранов подрежда в галерия Люнион. В петък художникът ще покаже новите си работи в полите на Стария град и със сигурност ще развълнува силно почитателите на творчеството му. Тъй като е стегнал подготвил много изненади.

В неговите очи все още е живо потеглянето, лъкатушещите пътеки, зелената църква на дърветата, през чиито трепкащи витражи пада благословена светлина. Из въздуха преминава сянка на леопард,  търсещ изчезналите си любовни петна. Звярът, макар и влюбен, знае, че само  Атанас Хранов може да му ги върне, дори да додаде едно от себе си.

Някъде из питиепродавниците на света художникът среща и НаскоХ. - обикновен, странстващ вълшебник, скрил в джобовете на бездънното си двуредно сако няколко ментови мига, секунда за прехласване и цялото време на света, което човек може да си подари, съзерцавайки красивото.

Изправен на билото, повече от всякога Атанас Хранов прилича на мачта. На фар, чийто лъч не само ни спасява в непрогледната тъмнина, не само ни упътва, когато забравим за красотата, за миг допуснем, че има друга вечност, освен тази на изяществото.

Да прелъстиш Ориента не е само да разбереш и загърбиш западната рационалност; не е да прогледнеш и прекосиш източната пустота. Ориента е място за особена радост от живота, за непрестанно наслаждение от културни примеси, за неповторим диалог и спор с времето.

И още нагоре, от билото на планината, Атанас Хранов ни разрива причината този свят да съществува отвъд доброто и злото, отвъд войната и мира, отвъд човека и бога.

Всичко това е пред очите ни, защото е красиво.

Това знае Атанас Хранов от върха на планината, вперил очи в хоризонта напред.

Ако сега трябва да нарисувам Горни Лом, в картината ми няма да присъстват тъмните цветове на случилото се там

Художникът Георги Терзиев представя своята самостоятелна изложба живопис "Акварели от Северозапада" в Етнографския музей, в която показва красотата на този забравен и първичен край на България. За изложбата и отраженията на трагичните събития в село Горни Лом, артистът разказва пред КАПАНА.БГ и Паулина Александрова.

Разкажете ни повече за настоящата изложба.
Това е 22-рата ми самостоятелна изложба. Половината от нея бе представена преди няколко месеца в Националния Етнографски музей в София. Друга малка част бе намерила място в друга моя персонална изложба в Берлин в Германия, която продължи в Южна Бавария. Акцентът е най-вече от селцето Горни Лом, откъдето е дядо ми. Всяка година ходим там в старата порутена къща, строена от сръбски майстор, която е на 102 години. Така, както се зареждам там, никъде другаде не мога, въпреки, че съм обиколил половината Европа. Всъщност именно завръщайки се от колоритна Европа в това място, осъзнавам магията, която имаме ние българите. Особено в тези стари корени, където е съхранен българският дух - дървото и камъка. Така много от тези неща са рисувани от натура, а други - просто асоциативно. Въздухът там, самите специфични храни, мириса на билките не могат да бъдат дефинирани. Човек трябва сам да ги усети, да ги изживее, да ги интерпретира със своите сетива. Лингвистиката е безсилна пред магията на четката. С акварела най-пълнокръвно изразявам своята душевност. Като бивш иконописец мога да кажа, че това ме научи на труд, дисциплина и ред други морално-волеви качества. Натюрмортите в изложбата също  си говорят за една магия. Цветята са живи, те не са нещо мъртво, а в Горни Лом гъмжи от какви ли не горски и полски цветове и аромати. Мисля, че една нормална душа няма как да не бъде опиянена. Има и две картини от язовир Огоста, където ходя на риболов. Горни Лом се намира в една зона, наречена "турлашко" - малко позабравен регион, но за мен това е един колоритен край. Мъчно ми става, обаче, като гледам, че все повече къщи се разпадат. Надявам се един ден красивата ни страна да бъде населена само с хора, които я оценяват, обичат и обработват. Дано тази утопична мисъл, която храня, да пребъде и да запази българското. Тепърва аз ще пресъздавам този край. Харесва ми. Просто го обичам.

Това ли е мястото, което най-силно Ви вдъхновява?
Да. Като човек, който е пътувал много, бих казал, че познавам цяла България, но ако не беше дядо ми от там, нямаше да знам, че има такъв край в страната ни. Благодарение на него осъзнах това, което е и сега чрез него тук, пред пловдивската публика, искам да представя кътче от моята душевност.

Вие представяте това кътче не само у нас, но и на много места по света. Как възприемат чужденците тази част на България?
Тя буди много голям интерес, защото на хората им е писнало да гледат големи сгради, които си имат в изобилие в ежедневието. Те искат да се докоснат до такъв корен, от който да замирише на човешкото. Има една хубава поговорка "Назад към природата". Моят девиз е на обратно - "Напред към природата". Ние забравихме, че сме нейни деца и ако я пренебрегваме тя ще си отмъщава. В последната година има много примери за това. Неминуемо всяка душа се връща към своите корени - там, от където сме произлезли. Нека в това модернизирано и електронизрано време да обърнем поглед към едно простичко и автентично място. Има една прекрасна мисъл "Избрана простота". Харесвам този девиз и все повече хора от ню уейв движението го възприемат. Бих го предал като едно послание към хората.

Ходихте ли в Горни Лом след трагичния взрив от миналия месец?
Да. Това много ме разстройва. Познавах едно от момчетата, които загинаха. Той живееше през една улица от нашата къща. Сега там хората са схлупени. С нищо не може да се компенсира една отнета душа, тя е свършена. Може би вече бих възприемал Горни Лом през една призма, която го показва вече не такъв, какъвто е. Хиляди пъти съм се разхождал покрай този завод, но не съм подозирал опасността, която се е криела в него.

Как бихте изобразил сега Горни Лом?
Въпреки трагедията и болката, в крайна сметка животът продължава и това ми дава един оптимизъм. Аз ще продължа да го интерпретирам по същия начин. Може би, ако застана до една картина сега, бих я изобразил различно. Винаги в съзнанието ми изниква една мисъл "Всяка картина говори за себе си" - много философско послание. Аз пак ще го възприемам по старому, но винаги с нови очи. Аз практикувам Тантра. Една техника гласи " Възприемайте един предмет или човек сякаш го виждате за пръв път!". Често практикувам тази техника и много от близките си хора ги виждам сякаш за първи път, а какво остава за изкуството? По този начин човек си подмладява и погледа, и съзнанието. Не бих се сетил за по-подходящ пример от Яворовото стихотворение "Две хубави очи" - мисля, че то говори много за тези невинни очи. Преподавам на деца, но след една определена възраст блясъкът в очите им се губи и там се ражда политика. Малкото дете е наивно - то скача и започва да рисува. Едно такова дете все още живее в мен и се радвам, че то пресъздава наивно това, което вижда. Това е любов от пръв поглед. Затова, ако сега трябва да нарисувам Горни Лом, в картината ми няма да присъстват тъмните цветове на случилото се. Аз никога не рисувам, когато съм в лошо настроение. Творя, когато се чувствам щастлив и то спонтанно. Животът е винаги тук и сега.

Предизвикателство за иновации в изкуството

„Фабрика за идеи“, организатор на EMPATHEAST, отправи предизвикателства към 11 творци от цяла България за трансформиране на градската среда в Пловдив. Някои от местата, които очакват своята промяна са: площадите „Съединение“ „Марокян“, „Стефан Стамболов“, „22 септември“, „Истанбул“ в Хаджи Хасан махала, парк „Белите брези“ в кв. „Кючук Париж“, Стълбите и градинката зад Джумая джамията и др.
Всички участници в конкурса бяха изпратени на неочаквана локация в града под тепетата, за да мобилизират в рамките на 5 дни нестандартното си мислене и да създадат идея за пърформанс, инсталация, изложба, акция или игра, които чрез езика на изкуството да формулират иновативно и приложимо решение за подобряване на градската визия.
Предложенията трябва да са по темата „Емпатия и Колективна интелигентност“ и да ангажират максимален брой хора с цел създаване на споделена визия. Одобрените идеи ще бъдат реализирани в рамките на програмата на ART Innovation Challenge, част от EMPATHEAST, първият форум за социална промяна чрез емпатия, който ще се състои между 14-16 ноември в Пловдив.
Стана ясно, че освен лекциите на световните и български социални иноватори и предприемачи, уъркшопите и игрите, част от програмата на форума, място в нея ще заеме и VOX POPULI. Екипът на иновативната концепция ще представи своята дейност чрез лекция, уъркшоп и представление, за да разкаже на гостите на EMPATHEAST как емпатията  задвижва творческия потенциал за създаването на театър, който отглежда гражданско съзнание и гражданска отговорност. 
За пръв път събитие от такъв мащаб ще бъде на принципа „Плати, колкото прецениш", с което организаторите от „Фабика за идеи“ искат да докажат, че въпреки скептицизма, принципите на солидарната икономика са напълно приложими в България. Достъпът става чрез регистрация, а местата за ограничени.
Партньори и съмишленици на форума са „Център за развитие на Човешките ресурси“, – Национална Агенция по Програма „Еразъм+”,  Oбщинска фондация “Пловдив 2019”, Община Пловдив, Екологично сдружение „Джуниър Ачийвмънт България“, SoL (Hungary).

Какво ще включи EMPATHEAST
Специално за първото издание на форума пристигат гост-лектори от САЩ, Германия, Холандия, Словения, като едни от топ имената в сферата на социалните иновации, които могат да бъдат чути на място, са Патриша Мънроу и Джефри Бийсън. На 15 ноември в Мебелен салон „Галеро“, ет. 4 (бивш тютюнев склад) създателите на иновативния формат World cafе ще обменят с гостите на събитието визии за промяна отдолу-нагоре. Друг интересен лектор е Джейсън Нарди, част от екипа зад Банка „Етика“. Уникална по рода си, тя се създава като опозиция на олигополните финансови институции в Италия. Тези и още много други примери за организационно развитие, креативно образование, социални предприятия, самоорганизиращото се общество,  устойчивото развитие, управление на човешките ресурси и солидарни бизнес системи ще могат да бъдат съпреживяни на EMPATHEAST.