Издателство Жанет 45 представя Росен Сеновски и романа "Моята кръв".

13 юни (сряда), 17:30 часа, Литературен кът "Пловдив чете" (Алея на книгата), пл. Централен

"Това е книга за стаéната в кръвта ни памет: памет за оцеляване, но и памет за неизлечима омраза и безнадеждна жестокост, пренесени през векове и поколения. В „Моята кръв“ обаче има и толкова много светли страници, че в края на краищата романът ще остави у читателя и надеждата за възможното простичко щастие. Струвало си е да бъде написан. И си струва да се прочете."
Христо Карастоянов

Росен Сеновски е роден през 1970г. в Сливен. През 1990г. се преселва в Бургас. Учи право в БСУ. Автор е на три стихосбирки: "градски ангели", "Спомени за ангели", "Ангели". От 1992г. до момента е китарист в група "Горещ пясък". Автор е на нас 100 песни - музика и текст. Понастоящем Росен Сеновски е китарист и на певицата Тони Димитрова.

Откъс от романа

"Хората тук строяха къщите си направо с пръстта от двора. Правилно омесена с вода, тази пръст беше евтин, но много траен материал. Мащеха за растенията и майка за градежите – такава беше желязненската земя.
Най-големи бяха къщите в центъра на Желязна. Покрити със зеленясали от времето каменни плочи, те приличаха на костенурки от прастари времена, тръгнали към невидимо езеро. Там живееха най-личните и работни хора на селото. В големи одаи, с големи семейства, тези родове имаха памет. И ако в махалите пришълците идваха и си отиваха, тук се векуваше. Сватби, погребения, кръщенета, дори ежедневната работа си имаше адет. Нищо не се случваше без думата на бащата. Младите нямаха мнение. Половин село разбираше, ако Тачо откажеше да коси трева с баща си или Мина споменеше нещо за другоселски ерген. Нямаше такива работи! Сватбите по любов бяха рядкост, а и това не беше важно – важно беше продължаването на рода, запазването на земята и уважението на другите. „Ще се харесат младите, още не знаят, ама ще се харесат! Ние даже не са бяхме виждали преди сватбата, ама нa – виж колко челяд отгледахме...“ Ден след ден, поколение след поколение беше така и никой и не мислеше да изрече: „Не искам!“. Затуй пък на плещите на младите не тежеше отговорността за вземане на решения. Каквито и да е решения. Майката определяше ежедневието в къщата, за всичко друго казваше старият! – и толкоз.
Това беше начинът тези хора да оцелеят.
Със своята вяра, със своя Бог."

"Моята кръв" от Росен Сеновски