Водели са се много дела между селата за тези гори. В едно такова дело, село Царацово печели срещу Пловдив и половината Каршияк трябвало да бъде прехвърлен към него

Паулина Гегова

"Пловдив - древен и вечен". Всички знаем крилатата фраза, с която описваме града си и може би тя е най-подходящата такава за него, не случайно спечелил приза за Европейска столица на културата. В миналото ни се крие толкова история, толкова божествена, за времето си, архитектура, такъв балкански напредък, че няма как да не сме горди. Тази гордост не е просто повърхностно родолюбие, то има своите основи и доказателства за една цивилизация, тръгнала още от римско, преминала през всички културно-исторически течения, та до ден днешен, когато нищо не е изгубено безрезервно. А дали?

Снощи в Пловдивско историческо общество, което се случва в Петното на Роршах, се говореше точно за нашето наследство, такова каквото е било. За първоначалния вид на Филибето, за разрушенията и последствията от тях. Водещият Димитър Герганов ни срещна с блестящия историк Владимир Балчев - една подвижна енциклопедия на миналото. Човек разказващ увлекателно, изпълнен с безброй познания, лежащи върху призната документация. Снимковият материал, показан по време на лекцията, ни даде ясна представа какво сме променили, как сме се развили и защо.

Всичко започва от Османски Пловдив. За него знаем твърде малко. Има много малко гравюри и изображения от този период. До 1888г. Пловдив е вторият по големина град след Русе, с население приблизително 24 000 души. 

Първият план на Пловдив датира от 1741г., който се намира в музей във Виена. Пловдив е бил в рамките на Империята, но в един момент, през 15 век е опустошен зверски. Събарят крепостните стени, което дава материал за изграждането на Османския Пловдив.

Ще ви запознаем с интересни факти за историята ни, някои от които познати, други не толкова, но всички изключително любопитни. 

Знаете ли, че първоначално, тепетата се считали за шест, а всъщност били осем? Това се получава защото Сахат тепе, по състав на скалите представлява не едно, а две тепета. Другото, неизвестно, се намира точно под Младежкия хълм. То още съществува, но стената на Стоматологичния факултет го разцепва на две. Според Балчев нищо чудно след време то да е изравнено със земята.

Съборени тепета:

1882г. - хълм Каменица. То е най-старото тепе. Цялото бива изринато, а на негово място се построява бирената фабрика.

1895г. - Лаут тепе. Днес на негово място се намира именития парк, превърнат най-вече в спортно средище.

1928г. - Марково тепе. То било високо около 29 м. Вярва се, че там е имало гробница на двама сръбски управници. Понастоящем там все още се строи МОЛ "Марково тепе", а камъните от хълма са се използвали за паваж на пловдивските улици и мегдани.

1930г. - Камъните на Джамбаз тепе са изравнени.

10 декара от Таксим тепе са били съборени заради бъдещата Девическа гимназия.

Но не само в тепетата има промени. В далечното минало Панаирът не съществувал. На негово място имало оризища, което привличало адски много комари. 

През 1885г. големите сараи на Таксим тепе са били срутени. Това е една от най-големите грешки на архитектите. Сега там се намира АМТИИ. На мястото на Художествената галерия, пък, имало джамия. Всъщност, до Освобождението джамиите наброявали 53. След като турците завземат Пловдив, в Акропола не живеят други хора освен християни. Османският град започва от Мурадие джамия.

Барут хан е мястото, където се е съхранявал целия барут на града. Никой не е имал право да държи барут у дома си, защото къщите били дървени и съответно застрашени от палеж. Друг емблематичен хан е Куршум хан. Той датира от 15 век и представлявал прекрасна, огромна сграда, но имала един голям недостатък. Носещите колони са били направени от пясъчник и то от най-обикновения. Временно бива затворена. Време, през което никой не я поддържа. През 1920г. изникват дървета, които разместват оловните плочи на покрива и в нея почва да влиза вода. Това малко по малко я разрушава, а земетресението на 14 април 1928г. напълно я затрива.

В Пловдив е имало и много функциониращи бани. За най-посещавана и голяма се смята Тахта кале. Говори се, че на ден са се къпали по над 1000 души, като сутрешните часове са били предназначени за жени, а следобедните за мъже. 

Повдигна се и темата за тогавашните бежанци. Те променят много лика на града, тъй като са били чудесни тютюневи експерти. Още след Елинденско преображенското въстание почват преселванията в Кючук Париж. Тогавашният център се е намирал в Акропола, който бил доста унищожен от османците. След като идва Освобождението, хората се връщат в Стария град, а центъра се измества по ул. "Иван Вазов" и Цар Симеоновата градина, където през 1895г. почват да се правят военни паради по случай празника на Кирил и Методий. 

1906-та! Това е годината на големите гръцки погроми, след които гърците си тръгват от града. Това е началото на края на Пловдив като мултиетнически град. Има много спекулации за това кой почва враждата, кой е подстрекателя, дали е за религия или чист бизнес. Според Д-р Иван Кесяков, кмет на Пловдив по това време, всичко е било заради сделки и Пловдивската Митрополия не бива да се вини. 

Друг интересен факт е, че първото областно събрание идва в Пловдив през 1878г. То е направено от знаменитият италиански скулптор Пиетро Монтани, който е бил първият главен архитект на Източна Румелия. А като говорим за важни сгради, виждали ли сте снимки на старата Аптека Марица? Прекрасна постройка. Висока, като извезано платно, от нея е лъхал стоицизъм. Но тя бива разрушена заради най-абсурдната причина. Зад нея бил построен нов блок, когото тя закривала. Управниците решили, че го загрозява и затова я събарят. Колко глупаво и погубващо наследството. Но като се замислим, нещата не са се променили много и днес. Но да се върнем в миналото. Тогава, като че ли, всичко е било по-хубаво. Река Марица също. Тогава тя е била плавателна, а не гьолът, който наподобява сега. Но тогава всичко се е прекарвало по речния й път - желязо, ориз, тютюн. Арковете за воденици и оризища, обаче, пречели на реката, а след Освобождението големите гори изчезват, което малко по малко поставя краят й. Водели са се много дела между селата за тези гори. В едно такова дело, село Царацово печели срещу Пловдив и половината Каршияк трябвало да бъде прехвърлен към него. За наша радост, нещата бързо се разтурват и до такива административно териториални промени не се стига. 

Пловдив е бил изключително добре развит икономически град за времето си. До нашата помощ са стигали и други градове. Когато през 1892г., например, театър "Сълза и смях" в София бил обречен на гибел заради огромните наеми, директорът пише до пловдивската община и ние им построяваме един дървен театър, в който трупата играла повече от успешно в продължение на три месеца. Само три, защото театърът изгаря.

През 1932г. е построено първото летище. Зона, която бързо се превръща във военна. Първите опити за бомбардировки са на турската авиация, но нашата артилерия стряска пилотите и те си тръгват без да пуснат нито една бомба. През Втората световна война, САЩ и Англия решават да накажат България. На втория ден след Великден, 44-та година, бомба пада в пловдивски квартал. Убити са над 40 души. Имало е и германска атака. На 22 септември, същата година, немците също са ни наказали, защото сме се обърнали срещу тях и сме обявили война на Хитлеристката армия.

Пловдивското културно минало има още много фактори. Твърде много, за да ги съберем в една статия. Как да събереш миналото на няколко реда, няколко страници дори? Историите нямат край, всяка по-впечатляваща от предишната. Затова ще завършим с Капана. Още тогава, кварталът е представлявал един от най-оживените дишащи организми на града. Започвал е от река Марица и е стигал до Балък пазар (началото на Отец Паисий). Там са работили 8500 души. Чак след години започнало изчистването му, за да го заварим днес такъв, какъвто го познаваме и обичаме. Той все още е дишащият организъм на Пловдив. Изпъкващ от всичко останало, изобилстващ от артистизъм и позитивизъм, но много по-малък, много по-сбит и много по-сплотен. 

Колкото и да се променя лика на града, той никога няма да изгуби духа си. Дали ще продължаваме да съчетаваме модерното с античното, или ще се връщаме назад. Дали ще има политически проблеми...нищо от това няма значение. Всичко е преходно! Остава единствено потомството, наследството. То ни прави безсмъртни. То ни прави древни и вечни!

800 са обектите в Пловдив, за които ще се актуализира информацията относно това дали са паметници на културата или не

Не искам да обвинявам никого, но не може цяла България да знае, че една сграда е паметник на културата, а главният архитект да не знае, продължи министърът

По-рано днес подписах заповед сградата на „Одрин“ 8 да се възстанови, твърдо заяви вежди Рашидов по-рано днес. Институтът към Министерството на културата работи по актуализиране информацията за 800 сгради в Пловдив, за да не се достига отново до подобни ситуации, допълни той. Това трябва да се случи до 2 месеца. Направихме същото във Варна с 600 обекта, ще го направим  и тук. По този повод е добре да се направи и някакъв вид картотека, продължи Рашидов.

По думите на министъра, много работа чака както кмета на Пловдив Иван Тотев, така и областния управител Здравко Димитров. Някъде по веригата нещо се е скъсало, но както може да се руши, така и да се възстановява, отсече той. Културният министър призова пловдивчани да не бъдат толкова нападателни към Тотев, тъй като градоначалникът е разкъсан между това да защитава институциите и да се вслушва в хората, което е особено трудна задача в момента. Тотев е отговорен човек, пожалете го, агитира Рашидов.

Не искам да обвинявам никого, но не може цяла България да знае, че една сграда е паметник на културата, а главният архитект да не знае, продължи министърът. Не може и този човек да оставя кмета да се оправдава. Днес съм подписал заповед, с която нареждам сградата да бъде напълно възстановена и се надяваме през 2019-та тя да е готова. В момента 30 души от Института работят по промените в Закона за културното наследство, продължи Рашидов.

В допълнение на разговора, Тотев заяви, че това, че пази институциите, не означава че отношението му няма да се промени ако се открие отговорникът за това. В момента тече проверка от Окръжната прокуратура и се актуализира подробният устройствен план на Пловдив, допълни градоначалникът.

Много от филмите на Тед Кочев са вдъхновени от историите на българското му семейство. Имал е чичо, който е бил пратен в ГУЛАГ. Друг е бил македонски комита, убит от турчин

Паулина Гегова

София Филм Фест продължава с пълна сила. Фестивалът наистина е чудесен, изпълнен от качествено кино, което събира малки и възрастни, желаещи да се докоснат до чудото на съвременния свят. 

Вчера беше един от най-престижните дни, защото на гости ни бе големият режисьор с пловдивски корени, Тед Кочев. Познат е най-добре с филма "Рамбо, първа кръв", но не само този шедьовър може да изкара от ръкава си, творецът. След разходката из Пловдив, г-н Кочев пристигна в Lucky дом на киното, заедно с братовчед си, за да представи филма "Да се събудиш в страх" и да раздаде автографи. Той е вече доста възрастен, придвижва се с бастун и трябва малко да му се помага, но усмивката не слиза от лицето му, а хуморът му е все така млад и непокътнат. Не пропусна да покаже новата си лична карта, която са му издали толкова бързо и да благодари на кмета на Пловдив, както и на други видни български граждани, помогнали му да се почувства у дома. 

Режисьорът разказа няколко истории, свързани с кино лентата, които разсмяха и трогнаха присъстващите.

"Да се събудиш в страх" е направен през 1971г. Сниман е в малко миньорско селце в Австралия, онази дивата и груба, коренно различаваща се от забързания и развит Сидни. Там гъмжало от мухи. Малки, дразнещи животинки, които постоянно наблюдаваме и във филма. На Кочев му се налагало да носи шапка с пришита мрежа за козирката, за да предпазва очите си. Но въпреки че ги защитавал, нещата не стояли така и с устата му. Със смях сподели, че на ден изяждал поне 12 мухи, което накара публиката да изригне в кикот.

Друга интересна история е, че още тогава, през далечната 71-ва, "Да се събудиш в страх" гостувал на кино фестивала в Кан. Кочев седял на първия ред на балкона, ложе запазено само за режисьори, сценаристи и продуценти. По време на прожекцията, един непознат за него мъж, стоящ зад гърба му, постоянно хвалел филма. Възклицанията и гласното му мнение, галели слуха на създателя. Колкото и да наблюдавал непознатия, около 25 годишен младеж, така и не можел да разбере кой е. А той продължавал ли, продължавал. Когато прожекцията приключила и Тед напуснал салона, отишъл при ПР-ите и ги попитал кой е този човек. Те не можели да се сетят, затова изчакали всички да излязат. Виждайки мъжът, Кочев го посочил, а събеседниците му се усмихнали иронично. "А, той ли? Млад американски режисьор, има само един филм зад гърба си. Той е никой!" Но нашият кореняк държал да научи името му. Отговорът бил поднесен лаконично, без да му се придава каквато и да е тежест - Мартин Скорсезе... 50 години по-късно, "Да се събудиш в страх" е вкаран в "Кан класика", където се селектират най-добрите кино творби на всички времена. Смешното е, че Скорсезе е член на журито. 

Много от филмите на Тед Кочев са вдъхновени от историите на българското му семейство. Имал е чичо, който е бил пратен в ГУЛАГ. Друг е бил македонски комита, убит от турчин. Трети се е спасил от смъртта по изключително смел и хитър начин. След престрелка, турците са проверявали дали има оцелели, като режели дясното ухо на всеки един труп. Семейството на чичо му било избито, а той бил само на 8 години. Лежейки в прахоляка от тела и кръв, се престорил на мъртъв. Когато дошъл неговият ред и ножът преминал през плътта му, той не издал нито стон. Така се измъкнал от лапите на убийците, а по-късно заминал за Канада. 

Моят живот е изпълнен с насилие, призна режисьорът. Затова и Рамбо не убива нито един човек през целия филм. Той мрази насилието, мрази го и Тед Кочев и въпреки тъмното минало, той не е озлобен, нито накърнен. Произведенията му са сурови и реалистични, показват борбата не само между хората, но и между вътрешните ни светове. А тази битка, може би, е дори по-опасна от първата.

Postmodern Jukebox: ретро бъдеще! 

Те са мост между най-големите актуални хитове 

и неустоимата винтидж романтика

•280 концертни дати в рамките на една година, повечето – разпродадени! 

•Половин милиард гледания в YouTube  и милиони последователи! 

•30 музиканти и танцьори и целият им антураж!

•И ретро геният Скот Брадли начело на всичко това! 

Американската формация Postmodern Jukebox идва за първи път у нас на върха на световната си слава за цели два концерта тази пролет – на 31 май в зала 3 на НДК и на 1 юни в пловдивския Античен театър.

Групата вече стартира европейското си турне с напълно разпродадени първи дати и с множество бисове на всяко участие. Пътят им към България ще премине през още близо 40 дати в най-големите зали в Западна и Централна Европа. А шоуто им тук ще ни зарадва с актуални парчета от върховете на класациите, преобразени до неузнаваемост и изпълнени виртуозно в ексцентричната винтидж стилистика, която направи групата световно явление. 

От най-големите хитове от последните години, като “All about the bass“, “Shake It Off” на Taylor Swift и “Steal My Girl” на One Direction, през рок и поп емблеми на новия век – каквото и да избере Скот Брадли, магията е налице и той доказва, че всяко ново е добре забравено старо. 

Роденият в Лонг Айланд Брадли е израснал и възпитан с вкус към суинг и джаз стандартите. Получава класическо музикално образование, но бързо разбира, че не може да изрази таланта си в неговите рамки. Така се ражда идеята да съчетае традициите и съвремието по един нов и неочакван начин. 

Заснема първите видеоклипове на кавъри на актуални хитове... в своето мазе! Оригиналният му подход бързо привлича не само цветна палитра от музиканти и съмишленици, но и вниманието на медиите и публиката. Скоро нарастващото количество последователи онлайн се изравнява с публиката на концертите им, а бандата избира и името си - Postmodern Jukebox. 

Идеята е проста – най-големите хитове от 21 век, преработени в традициите на джаза на 20-те, ирландския фолк, рагтайм и суинг  и дори ретро кабаре.

Всяка песен идва със собствена стилистика, музиканти и певци (вече над 30 гласовити таланта са участвали в клиповете, албумите и концертите им). Момчетата са с тиранти, карета и костюми. А неустоимите дами допълват божествените си гласове и стопроцентов сексапил със зашеметяващи винтидж тоалети, прически и грим. 

Всичко това ще можем да изживеем лично в края на май - Postmodern Jukebox идват в България по покана на Bg Sound Stagе!

Билетите са в продажба с мрежата на Ивентим, в Билетния център на НДК и на касата на общината в центъра на Пловдив. 

Концертите на Postmodern Jukebox се осъществяват с подкрепата на Actualno.com, Sofialive.bg, iWoman.bg, Dir.bg, Webcafe.bg, Chronicle.bg, Kafene.bg, Stand.bg, Timeart.bg, GoGuide.bg, ViewSofia.bg, bgdancer.info и aztantsuvam.com.

Video: 

All about that bass: 

https://www.youtube.com/watch?v=iyTTX6Wlf1Y 

Creep: 

https://www.youtube.com/watch?v=m3lF2qEA2cw 

Royals ( Lorde Cover) 

https://www.youtube.com/watch?v=VBmCJEehYtU 

We can’t stop: 

https://www.youtube.com/watch?v=pXYWDtXbBB0 

Burn: 

https://www.youtube.com/watch?v=LZY9_Xr5XPA 

All of me: 

https://www.youtube.com/watch?v=UXS52TSweKc 

Maps: 

https://www.youtube.com/watch?v=8gO_lxThc1M 

Give it away: 

https://www.youtube.com/watch?v=ufvZzhK_3X8 

Rude: 

https://www.youtube.com/watch?v=o9yMXzARTZE 

Кокичетата са първият признак, че Пролетта чука на вратата. Според някои предания, когато Адам и Ева били изгонени от Рая, валяло сняг. Ева била не само отчаяна, че по нейна вина напуснали цветущите Божии градини, където царува вечна пролет, но страдала от жестокия мраз

Паулина Гегова

Вече писахме за идването на пролетта и атмосферата, която носи. Несъмнено един от най-прекрасните сезони. Той, обаче, има и своите истории и поверия. В крайна сметка, какво е едно явление без основа и фантастична митология. Ето едни от най-впечатлителните легенди за първа пролет.

Някога, много отдавна Слънцето се спуснало на Земята в образа на прекрасна девойка. Искало Слънцето да види как е долу, да се поразходи, да потанцува, да се повесели … но било хванато от един зъл Змей и затворено в най-тъмните подземия на неговия дворец. Тогава птиците спрели да летят, децата забравили какво е веселие и смях, престанали да играят, а родителите им били отчаяни незнаейки откъде да намерят храна. Светът станал едно печално място изпълнено с тъга и униние. Тогава един смел момък решил да спаси Слънцето. Много дълго, дни и нощи, месеци той търсил къде е двореца на злия Змей, най накрая го открил и предизвикал Змея на двубой. Борили се дълго, нощи и дни. Смелият момък победил злия Змей. Освободил прекрасното Слънце. То се качило обратно горе на небето и осветило целия свят. Природата се съживила, хората се зарадвали, но смелият момък не могъл да види Пролетта. Неговата алена, топла кръв се стичала върху белия сняг до последната капка. Загинал смелият момък. Там където снегът се стопил се показали бели цветя – кокичета, предвестници на пролетта и новия живот.''

Друга, малко по-тъжна и философска разказва как по някое си време, някъде по света, когато върлувала почти само зима а пролетта и лятото не били още намислени имало едно село. И то като времето си, било черно, злобно и неприветливо. Никой не излизал от къщата си, не само заради студа. Всеки се страхувал от съседа си. Да не го окраде, измами или просто копира това което е направил. Всеки в това село се смятал за уникален. Затова, всички си опасвали къщите с по триста синджира. А прозорците така били опушени, че вътре не можело да влезе и малката мижава светлина на болното слънце. Само от време на време се показвало нечие око с част от лицето за да види все пак дали някой от селото не приближава отвън. Не се знаело вече кой, кой е, защото всички били еднакви. Жълти и болни. Недокоснати от слънчевата топлина и добротата. Веднъж в селото пристигнало младо, но бездомно момиче. Всички надничали тихомълком като крадци откраднали съкровище. Но никой не отворил. То чукало на всички врати една, по една. Било с дрехи на дупки. А навън студът бил по страшен от всякога. Когато се съмнало никой не могъл да стане от кревата си. Всички лежали изтръпнали и берели душа. То и небето не приличало на утро. Слънцето не било оранжево, а сиво. И така три дена се свивали в болка. И когато си помислили, че въздуха им свършва, решили все пак да разбият катинарите. Но вече нямали сила. Който успял да излезе, започнал да пада от студ. Защо даже кръвта му отказвала да го топли. Накрая няколко човека лазейки в замръзнала и изтръпнала земя, намерили трупа на момичето. Какво било учудването им, като усетили, че тялото и е топло. Свили се до нея и заплакали. В този момент тялото изчезнало и към небето се извило чудно същество в цветове. Слънцето изненадано показало лека топлина и сивият цвят станал огнен. Докато неколцината оцелели се усетят вече нямало студ и вятър. Въздухът ухаел на едно приятно очакване. А там където лежало момичето цъфнали цветя. Чисто бели и невинни, красиви. Нарекли това чудо Пролет. И решили да бъдат малко по-добри, за да я запазят!

Кокичетата са първият признак, че Пролетта чука на вратата. Според някои предания, когато Адам и Ева били изгонени от Рая, валяло сняг. Ева била не само отчаяна, че по нейна вина напуснали цветущите Божии градини, където царува вечна пролет, но страдала от жестокия мраз. За да й вдъхнат кураж, няколко снежинки се превърнали в деликатни бели цветя. Кокичето станало цвете на надеждата. То напомня, че след изпитанията идват по-добри дни, а след суровата зима — ласката на пролетните дни.

Още една древна легенда разказва за трогателната история на младия овчар Крокус (Crocus - това е латинското име на цветето минзухар). Докато пасял овцете си в гората, един ден добродушният момък срещнал чудно красивата нимфа Смилакс. Още щом я зърнал, сърцето на младия Крокус трепнало и той лудо се влюбил в нея. Красавицата също не останала равнодушна към младежа, тя отвърнала на чувствата му с взаимност и двамата станали неразделни. Невижданата до тогава любов, която пламнала между простосмъртния момък и божествената девойка, изумила със своята сила боговете. Впечатлени от искрените чувства на двамата влюбени, те решили да ги съберат завинаги и превърнали момичето в неувяхващ вечнозелен тис, а Крокус – в прекрасно растение, което цъфти и пролет, и есен, за да може да бъде по-често със своята любима...

Последните сто години живеем не в природа, а в цимент - Александър Секулов 

Паулина Гегова

Голямата драма, разиграла се в държавата през последната седмица, бе законопроектът, който забранява къмпингуването на диви места и плажни ивици. Ако до морската ивица има плаж, ограничението е 100 метра. Сигурно всеки си носи линийка, за да измерва разстоянието и да си спести така абсурдната глоба. 

Организираха се протести в много градове в България, които в крайна сметка, доведоха до разрешение или поне частично, на проблема - законът се отмени, но само на половина. Планинските райони се спасиха от този абсурдизъм, но не така стоят нещата с плажовете. Там къмпингът все още е забранен, а глобата може да стигне до 2000 лв, ако къмпингуващият притежава фирма. В момента, трите най-посещаеми плажове за палатки са Иракли, Корал и Кара дере. 

Снощи в Пост-културната сцена, на платформата Информативно несъгласие, се събраха любители на природата, за да обсъдят и дебатират казуса. Това бе първият път, в който несъгласие нямаше. Всички бяха единни в мнението си: против закона!

Въпросното отлагане се прави в преходните и заключителни разпоредби на закона. Оттам нататък, той се фокусира върху концесиите. В чл. 8 от закона за туризма, се говори, че трябва да има промени в концесията, а не да се мести от един министър на друг, като подаване на топката, която никой не иска да вкара в коша. 

Оказва се, че дефиниция на къмпингуването няма. Ако някой ви каже: Не може да разпънете палатка тук, то той няма как да ви наложи глоба. В този си вид, законът не върши работа, защото никъде не е обяснено къмпингуването като явление. Излиза, че нещо, което не е дефинирано, не може да се сметне за престъпление.

Дивото къмпингуване е къмпингуване без заплащане. Има определени зони, но в тях не си плащаш, за да пребиваваш. Те не са инфраструктурни места. Става въпрос за държавни, а не частни земи, което повдига и най-големия въпрос: Кой печели от всичко това? Дали това решение е взето, за да се обслужва частния сектор? Звучи най-правдоподобно и логично. Колкото повече хотели и туристически структури се строят, толкова повече пари се въртят в системата. Или пък е манипулиране, замазване на очите, отместване на вниманието от по-важни екологически проблеми.

Разисква се и теорията, че подобни неконституционни закони се вкарват, за да може после министър-председателят да излезе като "герой", който спасява народа си от упадък. 

Съществува ограничение и за бивакуването. В националните паркове то е забранено, както и паленето на огън, освен ако управителят на въпросния парк не е уредил специални зони за тази цел. 

Къмпингът ще докара конкуренция в туристическата сфера. Туризмът трябва да се развива и то разумно. В Западна Европа има доста места, където никой не смущава посетителите, отсече писателят Димитър Герганов.

Дебатиращите бяха на мнение, че законът е нездравомислещ, предложен от нездравомислещи хора. Аргумент зад този закон не стои. Чл. 35 от Конституцията ти дава право на свободно предвижване, а това ограничаване нарушава личните свободи. Подобен контрол има и в градските паркове. Забранено е консумирането на алкохол, свиренето на китари и други музикални инструменти. 

Интересно е, че няма публично обсъждане на тези концесии. Те просто се просрочват с една година. Как управляващите смятат да наложат контрол върху дивите места, не е ясно, особено за тези, до които не може да се достигне лесно. В същото време, е законно застрояването на плажните ивици, което е пълен парадокс с опазването на околната среда. 

Българското законодателство следва моментния икономически интерес. Това са политически ходове и двете страни се рекетират и си партнират по много брутален и селски начин, сподели писателят Александър Секулов.

Единственият реален проблем с дивите къмпингари е, че някои оставят боклук след себе си, но за това има решение, без някакво тежко законодателство. Предложени бяха идеите, в по-достъпните и реномирани райони, да се сложат контейнери за боклук, а по плажовете да минават проверяващи за реда. Засегна се и темата за риболова и дали би било добре да се издават талони за пропуск. На никой няма да му се досвидят два или пет лева, стига да не осакатяват личния им избор. Повечето къмпингуващи са и природо защитници. Те съхраняват и пазят натуралното място, не само защото смятат, че така е редно, но и защото най-вероятно пак ще се върнат. 

Срамота е, че управляващите искат да държат българина на каиш, а Слънчев бряг, например, всеки сезон се превръща в бунище. 

Като за финал, може да кажем, че изглежда така, сякаш въпросът е приключил. Може би, а може би не! Може би, това е само затишие преди буря и нищо чудно след време, бурята да заплющи. Спасихме планините, а дали ще спасим и плажовете от застрояване?