На Вожда – Г-н Порязов, Губернатор на „Найлона, заради много неща, и за ЧРД днес, 10 октомври

Георги Ганев

         Началото на октомври 1974-а, Пловдив. Бях ученик в осми клас на Английската гимназия, със самочувствието на преминал през учебната година на подготвителния клас що годе успешно. Отличници бяха „читанките”, а пък ако бяха и между групата на правоимащите – о, тогава бяха недосегаеми. Не се числях към нито едно от тези две съсловия – родителите ми бяха далече от властта и горните етажи на еднопартийния комунистически режим. Не изпъкваха и професионално – баща ми учител, а майка ми строителен техник. Тогава живеехме в Стара Загора, а в Пловдив аз обитавах с още четири момчета стая в общежитието на ул. „Весела” 5. Сега тази сграда от доста време е родилно отделение. Учех, колкото учех. Могъщ магнит за младата ми душа бяха улиците на този извънземен за мен град, които в много отношения в тази гимназия ни бяха забранени, особено в подготвителен клас. Тъкмо затова тези толкова знаещи улици бяха моите най-желани учители, с всичките им капанчета и особено с Капана. И със Стария град, разбира се.
         В тази есенна вечер, някъде между седем и осем, когато мракът тъкмо беше се спуснал над Пловдив, вървях пеша от гарата към общежитието. Бях пристигнал от Стара Загора с влак и с пътна чанта в ръка се прибирах, за да хвана часа преди проверката. Баща ми беше ми дал парите за целия месец, някъде между 90 и 100 лева на онези пари, което за едно момче си беше малко богатство. Те трябваше да покрият таксата за общежитието, храната в ученическия стол и други ежедневни разходи, та дори да останат и така наречените джобни пари. Ако се наложеше нещо извънредно, щяха да ми пратят по пощата със запис. Тогава банкови сметки и дебитни карти хората нямаха, пък за други форми на парични трансфери дори и не бяхме чували.
         На тази „зряла” възраст и при самостоятелния ми начин на живот, далече от семейството, вече се чувствах мъж и имах портфейл. Дънки тогава можехме да видим само на кино – в малкото холивудски филми, които пускаше държавната кинематография, или ако на някой от съучениците му донесяха от чужбина. Така че портфейлът ми беше сложен в задния джоб на панталона от задължителната ученическа униформа. В него имаше около десет лева – точната сума знаех само приблизително, тъй като си бях купил билет за влака на гарата в Стара Загора. Останалите 80 лева бяха в чорапа на десния ми крак – старателно увити в найлоново пликче, в случай че цопна в някоя локва в тази дъждовна вечер, а самият чорап – стегнат в горната си част с ластик около крака ми. Родителите ми не знаеха за това – нямаше защо да ги тревожа.
         Прибирах се винаги пеша, за да се наслаждавам на улиците. Маршрутът ми включваше ул. „Иван Вазов” изцяло с „партийния блок” преди ДНА и внушителната тогава сграда на Партийния дом, после площад Централен. Следваше минаване покрай Руската книжарница (сега Сладоледена къща) – единственото място в града, откъдето човек можеше да си купи книги на английски език. Разбира се, те бяха издадени от съветски издателства и творбите в тях бяха на езика на Шекспир, но издателските карета и изобщо всички текстове в началото и в края на книжното тяло можеха да ти послужат, за да поупражниш отново езика на Пушкин. Отново, защото в онези години руският беше чужд език номер едно за българската образователна система и задължителен в нашите училища. Английски можеше да се учи единствено – подчертавам тази дума – в шест училища на комунистическа България. В английските гимназии в София, Пловдив, Бургас, Видин, Русе и Варна. Силно ограничен, стеснен до минимум беше и достъпът до книги и периодика на английски. Затова и около Руската книжарница се навъртаха шофьори на тирове, които продаваха на черно западни порнографски списания. Редовни купувачи на „Плейбой” и другите от сорта бяхме ние, учениците от Английската, както и студенти от университета. Батковците обаче като по-големи предпочитаха да практикуват секса по двойки, отколкото солово - с хартиени партньорки.
         Нека читателят ме извини за това отклонение, но въпреки че съм бил в дузина държави на запад, на изток – макар и сега да го искам - съм пътувал само до Руската книжарница в Пловдив и моето вълнение е разбираемо.
         Нататък изминавах неповторимия архитектурен коридор на Главната улица до Джумаята и вместо да продължа по Малката главна към аптека „Марица”, завивах надясно по улица „Железарска” и пресичах Капана. После през подлеза до Чифте баня излизах до Семинарията. В тази сграда тогава беше Английската гимназия. Продължавах по-нататък към Родопския пансион и достигах целта си – нашето общежитие беше до него.
         При тези прибирания от Стара Загора обичах в началото на „Железарска” да си правя почивка и да ям ашуре. Сега обаче трябваше да бързам, защото закъснявах. Шефката на нашия пансион беше една строга рускиня, другарката Шотлекова, която докладваше всичко на ръководството на училището. Мадам Шо нямаше да ми прости, още повече, че я бях възпял в епиграма, а някой от моите съученици услужливо ме беше похвалил за това пред нея.
         Обществените тоалетни на ул. „Железарска” си ги имаше и тогава, но за разлика от сега се влизаше лесно и просто – отваряш вратата и толкова. Сега са модерни, но ги избягвам, защото трябва да си вадя виза, за да вляза някъде, където ме вика природата. Освен всичко друго, в онези години никой не стоеше в тоалетните, за да взема вход – бяха си безплатни.
         Така или иначе, влязох в мъжката тоалетна по малка нужда, за да продължа по пътя си без притеснения. Пък и друго - в неделните вечери с момчетата от стаята слагахме бири на масата и залоствахме вратата с едно от леглата. При нужда обяснявахме, че чистим стаята и сме преместили леглото, за да метем под него.
         Оставих чантата на мивка до мен и прав пред писоара, започнах да се облекчавам. В този момент в тоалетната влезе мъж с ниско нахлупена шапка тип бомбе и високо вдигнати ревери на тъмносин шлифер. Мярнах това с периферното си зрение за миг само, защото той много бързо се озова зад мен. Усетих едновременно дъха му до лявото си ухо и допир на остър предмет в гърба си. По-късно, анализирайки, можех да допусна, че е могло да бъде показалецът на дясната му ръка. В онзи момент обаче бях уплашен, макар да запазих присъствие на духа.
         - Момче – изсъска почти приятно и приглушено Гласът в ухото ми – нищо лошо няма да ти направя, ако ми дадеш всичките си пари. И пръстен, ако имаш, и други деболии.
         - Боже мой, пикая в момента... не виждате ли? – измънках уплашено.
         - Спокойно! Довърши си работата, после ми дай парите. Викнеш ли, забивам ножа до дръжката.

         - Няма... няма да викам. Бръкнете в задния ми джоб и вземете всичко. Ето, другите джобове ги обръщам – празни са. Само ми върнете портфейла, моля ви – и със свободната си ръка, сменяйки ръцете, обърнах джобовете.
         - Е, добре, послушен си ми ти. Да видим сега какво има тук... послушен, ама беден. Мама му стара, няма ли богати момчета в тая държава?!
         - Богатите момчета не пикаят в градските тоалетни, другарю – обадих се вече по-окуражен и със съчувствие към лошия му късмет. Изтръсках го и прибрах по местата му първо него, после портфейла, който непознатият, все така плътно зад гърба ми и незабележим, ми подаде с ръка в ръкавица пред гърдите ми.

         - Така е, по дяволите ангелски! – каза Гласът - Слушай сега. Бавно се обръщаш надясно, с гръб към вратата. Ще гледаш само ей онзи пирон на стената и ще броиш до триста. Преброиш ли, можеш да тръгваш. Аз ще съм отвън зад ъгъла и ще наблюдавам. Издъниш ли ме – ножът.
         Направих, както ми нареди. Почти не чух отдалечаващите се стъпки.
         Чух Гласа. Два месеца по-късно. Пет момчета, всичките обитатели на втора стая в нашето общежитие, бяхме в града на това, което си наричахме уличен пикник. По-късно, като студенти вече, сме се шегували, че уличният пикник е нищо и половина без улични момичета. Такива обаче през комунизма официално нямаше. Проституцията се гонеше от властта и се организираше от същата власт за резиденциите на номенклатурата и хотелите с висши чуждестранни гости.
         Мозъкът на тези пикници беше Зарето, той даде идеята, а Пейчо обикновено носеше торбата с бутилките от мляко. Работата беше там, че и двамата бяха пловдивчани. През първата година, като подготваци, и пловдивчани задължително живееха в общежитието, за да учат английския по-ефективно. През втората година, когато се развива тази история, те вече си бяха вкъщи, а ние – на „Весела”. Липсвахме си в извънучилищно време и затова в събота или неделя си правехме тези пикници. Мерехме улиците и тепетата, така да се каже, ходили сме и на гребния канал. В бутилките от мляко имаше „Каменица”, естествено, а понякога и други неща, при специален повод.
         Сега бяхме на уличка в Капана, точно пред митичното заведение „Найлона”, което и днес си е магнит за мен, и не само заради едната носталгия. Пиехме направо от зелените бутилки. Бира през декември, истински идиотизъм, но на кого му пукаше. Нали бяхме заедно.  Групичката млекопитаещи може и да е изглеждала съмнително на ченгетата, униформени и цивилни, които щъкаха навсякъде, но така или иначе никога не се случи нещо неприятно.
         Към нас откъм сърцето на Капана се приближи мъж с нехайната походка на хищник, който не знае, че капанът ще щракне след броени минути. Гологлав, със син шлифер, но нищо познато. До момента, когато се обади.
         - Майнички, като ви гледам, и на мен ми се допива мляко. Вие явно не сте си досукали. Обаче аз, по дяволите ангелски, отивам в халите и ще си купя бира за цели три дни. Така че ми кажете наздраве – и отмина.
         Седях десет секунди безмълвен и наум си подсвирках с уста. Решението го бях взел веднага, просто го обмислях.
         - Пейчо, я дай торбата. Пичове, чакайте тук, отивам да купя бира за довечера. Аз черпя.
         Влязох в халите. Видях го, че се мотае вътре и пазарува. Купих си пакетче обикновени бисквити, излязох и зачаках пред входа. Наоколо имаше много хора, но на мен и без тях нямаше да ми пука, и не само защото приятелите ми бяха наблизо. Картите сега бяха в моите ръце. Именно в ръцете, а не в чорапа.
         Излезе. И двете му ръце – заети с торби покупки. Нямаше да има кураж да удари, но дори и да намереше, неговите торби ми даваха една-две ценни секунди преднина.
         - Извинете – спрях го любезно – познаваме се с Вас, но от мен не Ви грози нищо лошо, аз съм добро момче.

         Бях пред гърдите му и той ме гледаше от половин метър разстояние. Наоколо влизаха и излизаха хора, други вървяха по Малката главна. Зърнах в очите му безпокойство, което щеше да се превърне в страх, ако поисках, и в паника, ако викнех с висок глас.
         - Не разбирам – измънка мъжът, който ми водеше в резултата с половин глава ръст и поне десетина килограма тегло.
         - Кенефът на „Железарска”, преди два месеца. Знам гласа и лицето Ви, а милицията е на триста метра. Аз обаче Ви давам мъжка дума, че няма да направя нищо. Вие тогава ми отмъкнахте десет лева, а до днес не съм казал на никого. Гледам, че сте си купил десетина бири, може да са и повече. Сега ще ги прехвърлим в моята торба, хем ще ви бъде по-леко, като се прибирате. Аз ще стоя тук и ще броя до триста, после ще си хвана моя път, че ме чакат. Другата събота пак ще съм тук в два следобед. Тогава ще ми купите още толкова бира. И забравяме за случая. Окончателно. О кей?
         Той ме гледаше така, както се гледа извънземно. Мисли няколко секунди, а после, без да каже и дума, прехвърли бирата в торбата на Пейчо и си тръгна. Измина пет-шест метра, спря и се обърна.
         - Как се казваш, малкия?
         - Вълкът. Вълкът с тънкия врат, който сам си върши работата и не познава милицията.
         Тогава не знаех, че 42 години по-късно, през юли 2017-а, в Града на вълците Уулвърхемптън ще ми измислят прякора Белия вълк.

10 октомври 2021 г., 10:43 ч., Пловдив

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…