„Хора, четете умни книги днес, за да не четете после забранени“
В края на май (30.05.), отново е вторник. „Петното на Рохшар“ очаква писателя Христо Карастоянов, който за трети път ще бъде гост. Модератор е журналистът Владимир Севов, който обхожда с поглед публиката, която за радост в по-голямата си част е млада.
Уважаемият Карастоянов благодари на приятелите си, които присъстват отново на представяне на негова книга. И не пропуска да сподели, едно свое „технологично“ премеждие. С отличителния си хумористичен изказ, се възмущава от модерните технологии: папката в компютъра, в която старателно е съхранил материала си от книгата му, заедно със снимки от представянето в другите градове, се оказва „празна“.
Значи все пак има смисъл от писането на хартия. Роден в Тополовград и продължил живота си в Ямбол, той се чувства прекрасно и изобщо не съжалява, че не е част от „лудата въртележка“ на големите градове. Обстановката в този град му дава спокойствието и възможност да пише, да преплита лични спомени в история. Като автор на завиден брой издадени книги (31): публицистика, стихове, статии, носител на награди „Златен ланец,“Чудомир,“Дъбът на Пенчо“, Национална награда“Елиас Канети“ и много други, сладкодумният писател споделя, че писането за него е забава. За него писането на разкази е отдих. Обича алтернативната история (малката измислица), собствения си хаос.
В сборникът му с разкази „Петият вагон“, които разкази могат да се възприемат и като романи, героите му са „странстващи чудаци“, пътуващи в настоящето и миналото. Историите му са писани в по-ранен етап, които Карастоянов леко трансформира в настоящето: „Самотни декемврийски дъждове“, „Как някаква си Таня е отгледала змия“, „Сънищата на излишния човек“ и други. Преживял събития от социализма и демокрацията, цензуриран, Христо Карастоянов има личен девиз: „Хора, четете умни книги днес, за да не четете после забранени“. И е категоричен, че не желае да пише за комунизма.
В срещата-разговор нахлуват спомени и случки за важни за него хора: Рашко Сугарев, Добромир Тонев, Християна Василева, Тодор Чонов. Важно се оказва и писмото на Йордан Радичков лично към него, което се явява „знак“ за Карастоянов, че това което пише „си струва“. Това е едно от обясненията, че обича срещите с младите хора. Харесва му тяхното доверие. И е открил, че има доста умни сред тях. За него писането на разкази е като редене на пъзел.
Краят на срещата наближава, а публиката не бърза да си тръгва. Трудно е на се разделиш с увлекателен разказвач на истории. Особено когато той използва позабравени, автентични думи.
До нови разкази, Христо Карастоянов!
