22-годишна Дора Донкова е родена без обоняние и предпочита да няма такова

Все пак мечтае да усети аромата на морето

Мирисът на успеха е потта, убедена е младата дама

Казва, че ще откачи, ако изведнъж започне да усеща миризмите на живота

Ивелина Василева

Настръхна ли от аромата на първия пролетен дъжд? Хипнотизира ли те соленият полъх на необятното море? Коледа не е ли нищо повече от уханието на мандарини върху печката? Есента събираш ли две шепи, вдишвайки чаша какао? Дора Донкова има друго усещане за сезоните и за целия живот. 22- годишната пловдивчанка е родена без обоняние. Работи в сладкарничка, но се учи да бъде по-различния водещ на сватби, под менторството на Ивайло Манев. Интересно как Патрик Зюскинд би разказал нейната история като контрапукнт на „Парфюмът“… Как изглежда светът без аромата му разказва с чувство за хумор и почти невидима нотка на тъга самата Дора.

– Кога разбра, че нямаш обоняние?

– Като малка правех много бели. Растях половината година, прекарвайки на село, другата в Пловдив. Подобно на всяка селска къща от онова време и моята беше със стари контакти, стари щепсели. В кухнята беше телевизорът, печката, пералнята, всичко събрано на едно и се живееше реално в една стая. Забавлявах се, пускайки уредите наведнъж и си варих чай, бях 1-ви клас. Караниците в следствие на това завършваха с „Тук пак мирише на бакелит“. Аз не го разбирах. „Мирише на бакелит“ и до ден днешен не ми е ясно какво е. При редица подобни случки, започнах да осъзнавам, че нямам обоняние. И около 5-ти клас, когато хората ми казваха, че дадено ястие ухае добре, започнах да разбирам, че не чувствам същото като тях. Виждах, че излиза пара от чинията, но за мен беше само цвят и вкус. Не знаех, че храната трябва да има мирис, знаех го само на теория.

– Как научиха твоите родители?

– Майка ми се разрева, когато разбра. Един ден й казах: Спри, да ми даваш да мириша разни неща. Бях около 12-годишна и се бях разбунтувала, че постоянно ми дава да помириша това и онова, а аз нищо не усещах. Първо сама го усетих за себе си. Не реагирах на въздуха, който ме заобикаля, на цветята. Започнахме да ходим по лекари. Нямах нищо запушено. Всичко беше, както си трябва. Заляха ме с медицински термини, които не разбирах и никой не ми обеща, че ще ми върне обонянието.

– Бабините гозби не знаеш как ухаят?

– Нито баба ми, нито майка ми, нито аз сме надарени с големи кулинарни възможности. Баба ми си следваше ритъм на готвене. Ден от седмицата означаваше конкретно ястие. Понеделник забъркваше едно, вторник друго, всяка неделя правеше спагети със зеленчуци и соев сос. Тоест, моят детски спомен с манджите на баба беше свързан с графика какъв ден е днес, за да знам какво ще ядем.

– В училище подиграваха ли ти се децата, че нямаш обоняние?
– В предучилищната нямам спомен, защото и аз не го осъзнавах. По-нататък децата не ми вярваха, а и аз не можех да им го обясня. Смееха се, защото и аз се смея.

– Чувстваш ли се специална?
– Не. Нито ми пречи, нито ми помага.

– Имаш ли спомени от детството, свързани с темата за аромата?
– Дълги години плувах. Всички казаха, че около басейните мирише на хлор, косата мирише на хлор, и то силно. Но аз не го усещах. Само че когато се потапях, около устните имах специфичен вкус от водата. И с това помня част от детските ми години. Никога няма да го забравя. Тогава бях 3-ти клас.

– Когато излизаш на срещи с мъже, това интересна тема на разговор ли е?

– Винаги е интересна тема. Обяснявам как не мога да разбера, че нещо има аромат.  До късни години не знаех, че храната има мирис, а не е само парата, която излиза от топлата чиния.

Цялото интервю може да видите в Под тепето.