Американският писател Алберт Уилям Дю Ейме, познат с псевдонима си Уилям Уортън, се ражда на 7 ноември 1925 г. в бедно католическо семейство. Завършва средно образование през 1943 г. в родния си град Филаделфия. През Втората световна война служи в инженерно поделение на европейския фронт и е тежко ранен в битките при Ардените. Мемоарите му включват разказ за ролята му в убийствата на немски затворници по време на войната. Споделя, че въпреки кратка, за него войната е била травмираща. „Бях уплашен, нещастен и загубих вяра в човешките същества, особено в себе си.“
След уволнението си от армията продължава образованието си в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, където получава бакалавърска степен и защитава докторат.
Първия си роман „Пилето“ публикува през 1978 г., когато е на 53 години. С него той жъне голям успех и получава Националната награда за литература в категорията „Дебют“. Книгата е филмирана то режисьора Алън Паркър с участието на Никълъс Кейдж в главната роля. След това публикува още 8 романа, два от които – „Отбой в полунощ“ и „Татко“, също са филмирани.
През 1988 година дъщеря му Кейт, зет му Бърт и двете им деца, 2-годишният Даниел и 8-месечната Миа, загиват в автомобилна катастрофа в Орегон, причинена от дим от горяща трева в близките земеделски земи. Оттогава посвещава творчеството си на есеистика, свързана с причините за тази катастрофа и последватата печал. В последните си години се предполага, че живее в яхта, закотвена по поречието на Сена. Умира на 29 октомври 2008 г. на 82-годишна възраст.
Спомняме си Уортън с подбрани цитати от творчеството му:
„Всичко, което съдържа живот, расте нагоре, но не е свободно. Най-високите клони улавят въздуха и светлината, но само подхранват безкрайната тирания на земята. Растежът сам по себе си е безсмислен.“
„Всичко е измислено предварително. Ще те завинтят където трябва, преди да се усетиш.“
„Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш.“
„Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание само, не умение. Птицата познава простора без знание.“
„Никой не знае повече от това, което се допуска да знае.“
„Състезателните игри сме ги измислили, за да забравим, че сме забравили какво значи игра. Да играеш, то значи да вършиш нещо заради самото него.“
„Пол, възраст, раса, всички тия глупости разделят хората един от друг. Надпреварата е единственото, което ни свързва. Но случи ли се да победиш някого, после се чувстваш още по-самотен.“
„Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.“
„Не бива да слушаш. За да чуеш нещо, не бива да слушаш. За да видиш нещо, не бива да гледаш. За да схванеш нещо, не бива да мислиш. За да кажеш нещо, не бива да слушаш. Земята се върти и ние сме впримчени.“
„Луди може би са онези, които виждат нещата ясно, но намират начин да се помирят с всичко.“
„Канарчетата точно за това пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки. Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето на канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способност да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка.Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката.“
„Измъкнах се от всичко, не само от войната. И сега съм пленник, но пленник на света. Вече не воювам. И всичко ми се струва без значение - едно вълшебно усещане.“
„Може би понякога е най-добре да си сляп, за да виждаш нещата такива каквито са, и да не си заслепен от начина, по който изглеждат.“