Това е книга, която вдъхва надежда. Помага да се докоснем до огромната мъдрост, скрита в телата ни. Разкрива особен вид култура – културата да растеш с уважение към живота.

Любовта на Мира към столетниците е очевидна и заразителна. Тя пише елегантно, искрено и реалистично, с топлота и усет за наистина важното. И може би затова посланията ѝ докосват по изключително въздействащ и запомнящ се начин.

Съвременната наука знае много за активното дълголетие и за хронобиологията. Темповете, с които ние стареем, са кодирани в гените ни. Но гените не са всичко. Има нещо, което е отвъд методичните указания и научните постижения. Това е искрата. Това е неукротимата воля да ни има, това е жаждата, която не можем да приемем под формата на таблетки или вълшебен еликсир. Важна е нагласата ни за живот! За нашия живот, трептящ и деликатен като балонче в ръцете на дете. Дали можем да пренесем това балонче отвъд болки, декади, приливи и отливи? Столетниците в историите на Мира ни дават надежда. Дават истина и вяра, че е възможно.

Като свещ, подухвана от вятъра, е човешкият живот. Крехък е, чувствителен. Как да го пазим с обич, с усмивка, с грижа и отговорност, за да не угасне той преждевременно? Прочетете тази книга и открийте отговора за себе си. Защото в личната история и в емоционалната философия на всеки един от тези специални хора има невероятна сила и мъдрост.

Мира, благодаря ти за вдъхновението!

Д-р Неделя Щонова, дм специалист невролог

***

Столетниците са омайни, мъдри хора. Някои изумяват с бистър ум, ясна памет и красноречие, други са мълчаливи и умислени. Едни са весели, въпреки тежестта на годините, други са прегъбрени от тях. Някои са младолики, други – с набраздени от времето лица. Но всички, за които ще прочетете, са специални.

Столетниците са изключителни хора.

Друговремци. Останали още малко на тази земя, сякаш за да я направят по-добра.

Цялата мъдрoст е в тях, цялата тежест на живота. Цялата тъга е прибрана в избледнелите им очи и цялото примирение е там. Цялата надежда таят, че младите ще дойдат да ги видят. И цялото разочарование, че тях отново ги няма.

Столетниците. От които попиваме светлина, взимаме от мъдростта им, учим се да прощаваме и да гледаме на живота откъм смирената му страна.

Защо някой губи разсъдъка си преди да е достигнал старостта, а друг минава 100 години и може безспир да рецитира стихове?

С какво се хранят столетниците, пият ли алкохол?

Обичат ли да се веселят или предпочитат усамотението?

Каква е тайната на дълголетието?

***

Мира Добрева е позната като телевизионна водеща на десетки политически, икономически и социални събития. Носител е на множество награди, сред които: Жена на годината (2 пъти) в категория „Телевизионна журналистика“ на сп. „Грация“ (2005 и 2011 г.), Най-чаровна телевизионна водеща на сп. „Клуб М“ (2004 г.), Най-обичана българка за 2008 г., Най-стилна дама на България. През 2015 г. получава специалната награда от Международния филмов фестивал „Наследство“ за рубриката „Столетниците на България“. Следват призове в категория „Културно наследство и национални ценности“ и „Популяризиране на българската култура и история“. През 2016 г. предаването „Отблизо с Мира“ е отличено със специалната награда на Съюза на българските журналисти в категория „Телевизионна журналистика“. За научнопопулярния филм „Властелини на облаците“ получава специалната награда на журито на Международния филмов фестивал „На източния бряг на Европа“.

Мира Добрева е била хоноруван преподавател по телевизионна журналистика в НСА, гост-лектор към катедра „Радио и телевизия“ във ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“, гост-лектор в Американски колеж – София, както и лектор на TEDxPlovdiv. От май 2020 г. е водеща на предаването „Питай БНТ“.

***

Популярната тв водеща и журналист Мира Добрева издава книга с документални разкази от рубриката „Столетниците на България“, излъчван вече в продължение на 10 години по БНТ. През 2015 г. получава специалната награда от Международния филмов фестивал „Наследство“ за този тв проект. Книгата е със заглавие „Столетниците – благословия или орисия“ и излиза с логото на издателство Книгомания (дизайн: Тодор Манолов), ще се разпространява по книжарниците от 3 ноември. Елегантното томче от над 330 с. включва подбрани 38 истории и засяга важните за всяко битие теми за завистта, смисъла на живота, брака, любовта, изневярата, младостта, какво харесват мъжете у жените, клюките, надеждата, навиците, човешките идеали и най-вече добротата.

„Защо написах тази книга? Какъв по-добър шанс да надникна във времето на хора, които са живели в толкова различни Българии! Някои от тях са свидетели на Междусъюзническата война, други са носили лекарства на войниците от Първата световна война. Трети са участвали във Втората световна война. Имам срещи със съпруги на офицери в Царска България, ревностни привърженици на комунистическия строй, и такива трогателни радетели за демокрация! Всеки се опитва да се изплъзне на времето, да го надхитри, да го победи. Но сякаш столетниците са единствените, които успяват. Защото за тези, които са се примирили с него. Останали само беловласи свидетели на времето, в заника на дните си те са сключили своеобразно примирие с него. Отдали са се на всевластната му орис. Благословия или орисия е да си столетник? Може ли да се остарява красиво? Кой те обича, когато остарееш? Какво още можеш да дадеш? Какво искаш да кажеш? Има ли кой да те чуе? В свят, който продава изящни лица, изваяни тела, буйни коси и блестящи усмивки, написах книга за столетници. Не отвърнах очи от набраздените им лица там прозрях всичко, което търся през годините: Неподправеност и дълбока, понякога уморена, но разтърсваща емоция. Споделям с Вас вълнението си.“ – Мира Добрева

Откъс:

Беловласите свидетели на времето

Не само косите им побеляват през годините.

Очите им избледняват. Кожата им изтънява. Думите им се заклещват между мислите. Силата на телата им излинява, изнизва се бавно… Като през дупки на плетени чорапи. Силата на ума им изветрява. Като оставена на слънце царевица. Като нанизани сухи пиперки… Но столетниците имат особено сияние. Някои от тях са наистина специални не само заради преклонната възраст, която са достигнали.

Защото тя невинаги е благословия. Много често е орисия…

Няма да се разсърдя, ако не ми повярвате – и за мен е озадачаващо как помня всичките столетници, при които съм била. Не само като имена. Като душѝ ги помня… Помня. 100 100-летници. За 10 години…

Друговремци, останали в нашите дни… В дома им няма стълпотворение. Рождените си дни празнуват безрадостно или може би с някаква насилена приповдигнатост. Два празника очакват – Великден и Коледа… Тук са и приповдигнатите, оптимистите, песимистите, примирените, отвратените… Но все интересни с мислите си хора.

Г-жа Евдокия от Варна – 101 години – която пишеше очерци, имаше чудна колекция от шапки,продаваше плетени чорапи на пазара и беше дистрибутор на... перални

– Ало, здравейте! Обаждам се от Варна. Дали ме помните... Казвам се Евдокия Чочева. По-важното е, че станах на 100 години. И смятам, че заслужавам да попадна във Вашата прекрасна класация! Ще дойдете ли да се видим отново?

Бях се срещала вече с г-жа Евдокия. Запознахме се, когато тя беше на 98. Тогава тя и 102-годишният г-н Спасов ми разказаха своята житейска история. Нейната мечта беше тя да доживее 100 години, а той да присъства на рождения ѝ ден. И това се случи.

Допреди две години г-жа Евдокия имала действащ бизнес – беше сключила договор с жена, която плете чорапи, изкупуваше ги от нея и ги продаваше на пазара във Варна. Освен всичко останало, тя беше дистрибутор на перални и даже настоя да ми продаде една още на първата ни среща... Пералня не си купих, но прочетох няколко от очерците, които пишеше в местните списания, напръсках се с един от многобройните ѝ френски парфюми и се оставих на насладата да я слушам и гледам. Вече беше на 100. Но все така ентусиазирана изглеждаше, когато ме попита:

– А да Ви покажа ли и колекцията си от шапки? Обожавам шапките!

Опитах да скрия изумлението си от повторната ни среща. Две години не са много време, но в тази преломна възраст може да са фатално преобразяващи. Към г-жа Евдокия времето се бе отнесло със снизхождение. Като че я беше избрало за модел – да показва на света как може да изглежда старостта. Столетницата и годините сигурно бяха сключили своеобразно негласно споразумение – да се отнасят помежду си с уважение. Защото с времето хората изпитваха все по-голям възторг от външността и духа на г-жа Евдокия, а тя изпитваше възторг от всяка нова утрин, в която се събужда – точно както беше и преди две години. Сигурно е живяла по същия начин и през останалите 100. Човек е такъв, какъвто се е родил. Рядко някой може съществено да се промени. Вече не пишеше очерци, нито статии. Все по-трудно четеше – с голяма лупа успяваше да види някое от заглавията. Беше спряла да ходи на пазара да продава чорапи. Но пералните – неголеми устройства, които не я затрудняваха особено, продължаваше да продава. Имаше „на склад“ в спалнята още няколко броя. И шапки продължаваше да събира – разказа ми, че нейни приятелки все намирали повод да я дарят с някой закачлив модел или да я осведомят за някоя нова кройка.

– Значи, аз съм есперантистка преди всичко. Още от 41-ва година. И нашият девиз е: „Есперантистите живеят дълго, защото служат на високи идеали!“

– Кой е най-високият човешки идеал?

– За мен – справедливостта. Веднъж една варненска журналистка ми взе интервю и ме попита: „Ама как сте се запазили такава?“. Ми, казвам, моите дискотеки бяха библиотеките! Чета много и слушам радио непрестанно!

Аз живея с него от 34-та година, когато се създаде Радио Варна.

– Кажете ми тогава как се променя журналистиката през годините?

– Като цяло, към по-хубаво се променя. Разбира се, лошо впечатление ми правят някои говорителки, които нямат нито граматически, нито пунктуационни, нито стилистични познания за речта. По мое време бяха много взискателни към говора по телевизията – спомнете си една Анахид Цонева, Мария Янакиева... Каква класа, каква осанка притежаваха тези жени! А сега, като кажат по телевизията училищà и съдилищà, припадам, лошо ми става! Нервирам се и изключвам! Щом става въпрос за ударение в дума от множествено число, правилно е то да е там, където е в думата, когато тя е в единствено число: учѝлище – учѝлища, съдѝлище – съдѝлища, игрѝще – игрѝща, летѝще – летѝща…

Госпожа Евдокия имаше много приятен и прецизен, но ненатрапчив изказ. Даваше примери, разказваше притчи, рецитираше стихотворения. Удоволствие беше да разговарям с нея. Всички, които я познаваха, смятаха, че е съдържателен човек, и предпочитаха да я наричат „феномен“ вместо баба.

– Кажете ми, г-жо Евдокия, кога една жена трябва да се плаши от годините, които я застигат?

– Никога не съм се плашила от годините. Дори мисля, че те имат своя положителен принос. Защото човек много е видял, много е живял и на тази база може да напътства. Да бъде пак полезен за обществото – с мъдростта и със знанията си. Ето, аз живея сама. Всичко сама си върша.Моите деца са не само из Европа, но и на други континенти. Ще кажете, сигурно ми е скучно. Абсолютно никога не скучая! Скука не съм усетила, защото работя все още. Да, по-бавно, но нито за секунда не оставам така, без да се занимавам с нещо. Да си ошетам, да си измия чиниите, да си избърша праха – приятни са ми тези неща. Още повече че в този блок има великолепни хора – от децата до възрастните! Всеки ден – даже и по няколко пъти на ден, ще позвънят и ще дойдат да ме видят, ще ме попитат имам ли нужда от нещо… Не си оставям време да скучая.

– Искате да кажете, че въпреки ограниченията на възрастта човек може да преодолява всяка спънка, за да постигне това, което си е наумил?

– Да, разбира се! Ограниченията не са във възрастта – те могат да бъдат само в ума! Хубаво е да знаеш, че на стари години – впрочем, особено на стари години, можеш да бъдеш полезен с нещо. Ето, в момента аз подготвям една статия. Имам приятелка машинописка. Ще дойде да ѝ диктувам, ще я изпратим в редакцията – вече имам уговорка за това. И се чувствам значима, полезна, а това е важно за мен! Не понасям да бездействам, както не понасям да съм болна. Боледувала съм, но никога не съм се оставяла да легна. Никога! Лекувам се с разни билки, най-много с чесън.

– Сега да поговорим за възможността на човек да съхранява уменията на мозъка си така, че той да му служи дълго време. Как става това?

– Ами, до съвсем скоро аз не можех да си представя живота, без да чета книга. Обаче постепенно зрението ми започна да отслабва. Отидох при моята лична лекарка. А тя много деликатно ми каза: „Е, Евдокия, малко по малко ще се лишавате от удоволствията, които сте имали досега в живота си“!

– Да, годините отнемат някои от удоволствията… А какво дават годините?

– Годините дават мъдрост.     

На 100 г. г-жа Евдокия контролираше внуците как и дали си взимат изпитите – от разстояние, през скайп или вайбър. Беше изключително взискателна към правоговора им, с голямо внимание следеше да не забравят българския език и да не заместват родните думи с чуждици.

Беше горда от факта, че един от внуците ѝ бе избран за Човек на бъдещето на Квебек в Канада. Иначе през лятото беше организирала ремонт на апартамента си – сама, без помощта на близки и роднини. Въобще, занимаваше се с всичко друго, но не и с дейности, привични за стар човек.

– А какво мислите за разпиляването на децата ни?

Казахте, че внуците Ви са в Швейцария, Канада… Как отчитате това?

– Разбира се, отрицателно. Защо си прогонихме децата? На пейката като седнем с жените пред блока, на всяка една от нас детето ѝ е навън, в чужбина. Аз съм живяла по времето на три режима. Завършила съм гимназия през 1935 г. – тогава беше капиталистически строй.

Последваха 45 години социалистически строй. И сега – демокрация. Мога да ви кажа, че точно демокрацията е най-лошата, защото тя изгони децата от България. Как ще ги върне сега? Какво да правят тук? Какво ще работи моят внук, който е антрополог в Отава?

– Казвате, че сте живели по времето на три режима.

Обаче аз съм сигурна, че във всеки един от тях Вие сте били дамата, която виждам сега пред себе си. С хубава рокля, капела, бижута…

– Винаги съм ходила хубаво облечена. За всяка манифестация си шиех нова рокля. За 1 май – нова рокля!

За 9 септември – още една. Просто съм фен на красотата! Но не съм била суетна. Не съм си боядисвала косата например, никога. Всеки понеделник обаче ходех на козметичка. За мен преди всичко стои не външният вид на човек, а това, което носи в душата си. Ето, аз вече не мога да чета, но въпреки това все още знам наизуст редица стихотворения. Няма варненец, който да не знае поне едно стихче от „Моторни песни“ на Никола Вапцаров. Аз знам цялата поема „Писмо“:

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак? (…)

– Благословение е да Ви видя и да Ви слушам! Колко мъдрост носите, знаете ли?... И каква светлина! Благодаря Ви за тази среща! Тя е една от специалните в живота ми...