„В преследване на светлината“ надхвърля очакванията за знаменития режисьор като писател - ОТКЪС 

На 29 октомври, в рамките на Синелибри 2021, ще се състои ексклузивна видео среща с Оливър Стоун, представяне на първото българско издание на книгата му

Знаменитият режисьор на „Салвадор“, „Среднощен експрес“ и „Белязания“ надхвърля очакванията и в качеството си на писател. Мемоарната му книга е болезнено честна, информативна, дълбоко емоционална и пълна с изстрадани прозрения за човешката природа и за природата на киното като изкуство. Вече в наличност!

„В преследване на светлината“ (превод: Надя Баева, 488 стр., цена: 25 лв.) е завладяващ поглед отвътре към преломния за Холивуд период на 70-те и 80-те години. Преди да се прочуе с Взвод в средата на 80-те години, Оливър Стоун е бил раняван във Виетнамската война, писал е с години сценарии, останали нереализирани, докато си изкарва хляба с непрестижни работи в Манхатън. Стоун, вече на 75, си припомня годините на творческо съзряване с всички успехи и провали: репетиции с Ал Пачино за филм, който така и не е заснет; потискащите демони на пристрастеността към кокаина; провала на първите му два филма; рискованото му проучване на терен сред наркокартелите в Маями за сценария на Белязания и още доста интригуващи истории.

Както сам Стоун отбелязва, „В преследване на светлината“ е разказ за постигане на мечтата на всяка цена - дори без пари. За това как не бива да приемаш „не“ за отговор. Как се налага да лъжеш най-безобразно, да оцеляваш с пот и сълзи. Това е разказ за съзряването. За провала, за изгубена увереност. Но също и за ранен успех и арогантност. За изнамиране на преки пътища, импровизации, въжеиграчество и лавиране, само и само филмите да стигнат до екран, без да е ясно откъде ще дойде следващото плащане... или пък поредният мусон и ухапване от скорпион.“

Уилям Оливър Стоун е кинорежисьор, сценарист и продуцент, роден през 1946 г. в Ню Йорк, САЩ. Носител е на награди „Еми“ и „БАФТА“, три награди „Оскар“ и пет награди „Златен глобус“, номиниран е за награда „Грами“. От 1996 г. има звезда на Холивудската алея на славата. Сред филмите, режисирани от него, голяма известност постигат „Взвод“, „Роден на четвърти юли“, „Дъ Дорс“, „Убийци по рождение“, „Обратен завой“, „Александър“.

На 29 октомври, в рамките на Синелибри 2021, ще се състои ексклузивна видео среща с Оливър Стоун, представяне на първото българско издание на книгата му „В преследване на светлината“ и специална прожекция на филма „Доорс“ (1991). Очакваме ви точно в 19:00 ч. в кино "Люмиер".

* * *

Оливър Стоун - „В преследване на светлината“

ВЪВЕДЕНИЕ

Движа се бързо по калдъръмените улички на малък мексикански град, датиращ от XVI век, който си има всичко  – църкви, площадчета, каменни мостове над криволичеща през това селище бижу река.

Стотици статисти и технически персонал, както и актьори, ме чакат в жегата да реша къде, кога и как . Намирам се посред района Сапата в щата Морелос, на два часа южно от Мексико Сити. На улицата имам 150 войници от мексиканската армия, облечени като във войската на Салвадор от 80-те години. На другата улица нервно и нетърпеливо потропват с копита 70 коне с ездачи, сред най-добрите каубои в щата, бунтовническата кавалерия. Реших, че те ще атакуват през моста на големия площад, за да сразят окончателно обсадените правителствени сили. Подготвили сме многобройни експлозии . Между двете страни има няколко десетки селяни – цивилни, събрани като статисти, които при подаден сигнал ще се пръснат във всички посоки.

Основните ми актьори, които играят журналисти, ще са в центъра на действието, ще гледат как кавалерията препуска по улицата право срещу камерите ни. Аз ще бъда до моята нервна звезда, защото той е ужа - сен да не пострада с този щур режисьор, дето вече на няколко пъти за малко не го е убил (според него) и на когото няма никакво доверие – мисли ме за огорчен ветеран от една друга война (във Виетнам), дето приема всички актьори за изнежени лигльовци. Естествено, най-вече мисли за лицето си и за всички неизбежни газови бомби, дето могат да го обезобразят и да съсипят кариерата му, когато бъдат детонирани.

Слънцето е високо и напича силно. Готов съм да извикам „Начало!“. След като 15 години съм се опитвал да режисирам филм като този, това днес е сбъдната мечта – представата на 6-годишно момче под коледна елха, отрупана с войничета играчки и електрически влакчета, – моят личен свят. Аз командвам днес, моя е властта да реша кой ще умре и кой ще живее в този театър, сътворен от мен. Той е всичко онова, което ме привличаше в киното като дете – битки, изпълнено със страст действие, невероятно развитие.

И все пак, колкото и да е вълнуващо да си бог за няколко дни, зад всичкия реквизит, декори и ангажирани участници стои тежка дилема. Свършили сме парите. Ние сме 50–60 души чужденци, блокирани в Мексико, живеещи от кредит и време назаем. Започнахме преди 6 седмици това мащабно начинание с 93 роли с реплики на два езика, 50 локации, танкове, самолети и хеликоптери, за да снимаме епичен филм за гражданската война в Ел Салвадор в началото на 80-те години. Работим в три различни щата на Мексико на голямо разстояние един от друг, снимаме покрай всичко друго масово избиване пред голяма катедрала в Мексико Сити (заместител на Ел Салвадор), отряди на смъртта, изнасилвания и убийства на монахини, както и тази плашеща конна атака – и всичко това за нелепо смешната сума от 3 млн. долара! Честно казано, луди бяхме, че изобщо се захванахме.

А сега хората с парите пристигат от Мексико Сити, общо взето, да поемат контрола на филма от мен и продуцента, защото очевидно сме превишили бюджета – с колко, никой още не знае, – след като ни остават две седмици снимки. Властта трябва да иде в ръцете на когото трябва. Хората в Ел Ей са привикали „застрахователната компания“ (Пфу! Самата дума ужасява повечето продуценти), която гарантира „завършването“ на филма по същия начин, по който оценява човешкия живот до смъртта, към която бързо се приближаваме. Въпреки вълнението ми от достигането до този момент, също така съм депресиран, че това може да се окаже последната ми сцена от филм, на който заложихме толкова много и, както изглежда сега, изгубихме.

– Начало! – крясвам така силно, че сигурно ме чуват през няколко квартала. – Атака!

Командите са повторени на испански по мегафоните на асистент-режисьорите. И ето че се раздава усилващият се шум от чаткащи по стария калдъръм копита – по четири метални подкови на кон, като от далечината приближават 280 коня, насочени към снимачния ни екип. Моля се никой да не падне от проклетия си кон по тези тесни улици, защото неизбежно ще бъде фатално стъпкан.

– Готови! – изкрещявам съвсем излишно на двамата актьори, играещи журналистите с техните 35-милиметрови камери, приготвени за снимане на предстоящата атака.

Главният ми изпълнител е нервен. Другият актьор е солиден обаче и решен да блесне, когато първите ездачи се появяват иззад ъгъла и препускат към моста, стреляйки с пушките си в движение. Смели мъже. Първите коне вече прелитат през моста, встрани от тях изригва червена експлозия. Двама от трима падат в хореографиран ритъм, без да пострадат. Кавалкадата приижда. Темпото ѝ е най-важното в тази сцена и аз знам, че сме го постигнали. Усещам момента, зареден с насилие. Твърде добър е, твърде истински.

И тогава, при 70 коня върху моста, главният ми актьор хуква. Малко е подранил може би – ездачите все още са на 50 метра разстояние, – но кой не би се уплашил? Сякаш гигантска вълна връхлита кораб, само шумът дори е достатъчен да стресне и най-големите смелчаги. И все пак поддържащият актьор, мотивиран от шанса за величие, стои непоклатим като скала и „снима“ този класически миг. От 30 метра разстояние му виквам да бяга – „Изчезвай от там!“, – докато аз и храбрият ми оператор знаем, че за нас измъкване няма, ако не го направим сега, спринтирайки извън траекторията на конете. Хукваме!

На 20 метра разстояние безстрашният ми и гъвкав втори актьор отскача на безопасно място в последния момент. Тръпки да те побият. Само звукът и хаотичните образи оказват достатъчно въздействие. Ще е зрелищен момент от филма. Жалко, че главният актьор се дръпна малко прекалено рано, но тъкмо по този начин характерът му излиза наяве във филма. Не може да бъде наречен точно холивудски герой.

– Стоп! – крещя.

Изпусната е огромна енергия, преди конете и екипът да се спрат и преподредят, хората са задъхани, хълбоците на конете трептят, крещят се наставления на испански между членовете на екипа, правят се корекции.

Сега, след като сме разчупили леда, призовавам към втори дубъл. В добра крачка сме; през следващите два часа изпълняваме атаката още четири пъти, покриваме всички ъгли на нападението на кавалерията срещу правителствените войски (предимно мексикански каскадьори), която обръща битката в превес на бунтовниците.

Но е така само до момента – във филма, – докато от посолството на САЩ не хващат телефоните и не се намесват в тази критична битка от гражданската война, като нареждат изпращането от Америка на най-нови танкове и въоръжение в помощ на правителството. С три танка, прикритие от самолети и артилерия, вече има достатъчно огнева мощ за отблъскване на временно придобилата надмощие бунтовническа вълна и гаранция за стабилизиране на правителството. Планираме да снимаме това през следващите два дни, докато се опитваме да завършим битката, преди да ни спрат кранчето с финансиране. Но заставам нащрек, когато виждам продуцентът ми да върви към мен с обичайната си тревожно смръщена физиономия. С типична британска сдържаност той заявява:

– Да не би да съм се намръщил?... Получихме милиона.

Уф! Живот. Поемане на дъх. Милион долара от мексикански инвестиционен синдикат, близки на жена му мексиканка. Спасили са филма ни от злата застрахователна компания, която вече е пристигнала под формата на двама представители – единият подобен на Смъртта с косата, другият приветлив шотландец с вид на данъчен служител,  – приближаващи към снимачната площадка и броейки всичко в движение. За щастие са отзовани по телефона от голяма клечка в Лос Анджелис.

Проблемът идва на следващия ден, когато мексиканските пари все пак не пристигат. Следват десетки телефонни разговори, преводи от банка в Амстердам до Лос Анджелис, до Мексико Сити и накрая до нас в Тлаякапан, последната спирка. Идват някакви пари – от кого точно не ми е ясно, но до този момент вече съм твърде съсипан от умора, че да ме е грижа.

И тъй, продължаваме да снимаме битката, като поставяме единия крак пред другия. Петнайсетте сантиметра пред лицето ми, само те са ми важни за завършването на този филм. Толкова много съм рискувал. Колко пъти са казвали, че не умея да режисирам? Имам зад гърба си два провалени филма. Наближавам 40. От 23-годишен се опитвам да направя свой собствен филм. До този момент съм написал повече от 20 киносценария, но това тук бе критичният момент. От Холивуд не ме бяха подкрепили, не вярваха нито в мен, нито че филм, чието действие се развива в „мърлява“ страна като Салвадор, може да събуди някакъв интерес сред американската публика, още по-малко филм със симпатии към революционери. В техните очи на 40 вече бях бита карта. И аз си го знаех. Създал си бях твърде много врагове, отрязал бях твърде много мостове с моята провокативна личност.

Снимаме до 42-рия си ден  – изтощителни 6-дневни работни седмици. Мексиканският екип неведнъж се вдига на стачка. Прави са, парите обикновено се бавят, цялата продукция е хаотична, почти невъзможна, и в този ден напускаме крадешком Мексико по най-бързия начин, като оставяме зад себе си върволица от кредитори и неуредени сметки. Тези дългове в крайна сметка ще бъдат погасени, но за момента имаме филм – и според мен велик, – ала той е на стотици парчета, които трябва да бъдат монтирани. Знаех си, че няма как да не се получи страстна творба, след като бе написана от мен и приятел журналист, който бе преживял събитията, но имаше отчаяна нужда да бъде завършена.

Обратно в Щатите сме и са нужни още средства, за да снимаме предварително планираните си 8 дни в Сан Франциско и Лас Вегас. Запазили бяхме началото и края за последно, като бяхме предвидили, че ще трябва да дойдат още пари, та да завършим филма и да го спасим. Вадим последните няколкостотин хиляди долара, докато накрая с мъка успяваме да завършим последната задължителна сцена в 19:42 ч., тъкмо когато светлината изчезва зад планината край знойната пустиня в околностите на Вегас.

Оттам идва и заглавието на книгата ми – „В преследване на светлината“. Май през целия си живот все това съм правил.

Ето такава бе работата по Салвадор през 1985 г., пуснат за разпространение на следващата година  – първият истински мой филм, който направих отначало докрай без студия зад гърба си, без уговорки за разпространението, сътворен с едната вяра и подкрепата на двама независими британски продуценти куражлии, които най-добре биха могли да бъдат описани като пристрастени комарджии или, хайде, нека е по-благородно, като пирати, прицелили се в голямата плячка, готови да поемат риска да умрат на въжето.

Филмът, който се получи, бе изпълнен с шокиращо насилие, безподобно секси и особено при новия формат на видеофилмите стигна до широка зрителска аудитория, която го хареса и говореше за него. Открит бе „нов“ кинотворец, за когото се смяташе, че е отхвърлил предишния си вариант. Стигна се до две номинации на Академията – за оригинален сценарий и изпълнител на главна мъжка роля – онзи, изнервения, дето го видяхме при атаката на кавалерията. И ето че веднага след завършването на Салвадор със същите комарджии се гмурнахме право в джунглата на Филипините, за да направим още един нискобюджетен филм с огромни амбиции, който, макар да бе отхвърлен дузина пъти за десет години, сега чудотворно отразява в подходящ момент американските настроения през 1986 г. посред консервативно президентство. Казваше се Взвод и Америка, а всъщност и светът бяха готови за това сурово и реалистично описание на кошмарна война, която опознах от първа ръка. И като във вълшебна приказка, в същата година като номинирания Салвадор този нискобюджетен филм бе смайващо награден през април 1987 г. с „Оскар“ за най-добър филм и още по-смайващо за мен получих първата си награда за най-добър режисьор.

Животът ми след това никога нямаше да бъде същият. Щях да работя за истински студии с истински пари. Кариерата ми щеше да преживява върхове и спадове като при повечето от нас, всеки филм щеше да разширява полезрението ми за света. Всъщност филмите служеха за абсорбиране на шоковете, преведоха ме през десетилетия на напрегната, почти лудешка американска действителност. Някои улучиха право в целта, други не – успех, провал, „натрапници с еднаква сила“, както е казал Киплинг. Постоянното напрежение в безпощадния филмов бизнес с цел осъществяване на печалби може да оглозга всяка душа. Филмите много ти дават, но те и съсипват.

Но това тук не е история за това, нито за онези по-късни години. Това е история за постигане на мечтата на всяка цена дори и без пари. Тук се разказва за изнамиране на преки пътища, импровизиране, въжеиграчество, лавиране, само и само филмите да бъдат направени и да стигнат до екран, без да е ясно откъде ще дойде следващо заплащане... или пък поредният мусон и ухапване от скорпион. Разказва се за това как не бива да приемаш „не“ за отговор. Как се налага да лъжеш най-безобразно, да оцеляваш с пот и сълзи. Простира се от вълшебно детство в Ню Йорк през Виетнамската война и борбата ми да се съвзема от нея и завършва със създаването на Взвод, когато съм на 40. Това е разказ за съзряването. За провала, за изгубена увереност. А също и за ранен успех и арогантност. Разказва се за наркотици и за политическата и социална атмосфера на времената, през които живяхме. За фантазия, мечти и даване на всичко от себе си те да бъдат осъществени. Разбира се, повествованието е изпълнено с измами, предателства, мошеници и герои; хора, които те благославят с присъствието си, и такива, които биха те съсипали, ако им позволиш.

Истината е, че колкото и голямо удовлетворение да получих на по-късния етап от живота си, не съм изпитвал толкова силно вълнение и приток на адреналин, както когато бях безпаричен. Приятел, произхождащ от ниските социални кръгове на Англия, ми каза веднъж: „Единственото, което парите не могат да купят, е бедност“. Може би в действителност е имал предвид „щастие“; въпросът е в това, че парите ти дават предимства, но без тях ставаш, харесва ли ти, или не, по-човечен. В известен смисъл е като отново да си в пехотата и светът да е стеснен дотолкова, че горещ душ и топла храна да ти носят голяма радост.

Много хора са ми казвали, че времето е най-ценното ни притежание. Не съм сигурен, че съм съгласен, защото нито една история не върви по права линия. Когато проследяваме живота си от младостта до късна възраст, наистина успяваме да живеем извън времето. Има обикновени делнични моменти, а има и върхови, които съзнанието ти скътва завинаги. Някои са хубави, а други ужасни, но във всеки случай са незабравими. За мен поне разстоянието от люлката до гроба е твърде дълго време, твърде много се случва, има твърде много хора, които да цениш, твърде много се забравя или се помни погрешно. Нужни са бебешки стъпки, за да се разбере смисълът на тези моменти извън времето. И това е най-голямото ми удоволствие, когато пиша – преоценка, нов приток на обич. Дневниците ми, водени с прекъсвания, в това отношение са много полезни при реконструиране на мислите ми в конкретен момент. Сега нищо не ми носи по-голямо удовлетворение от добре написан абзац в чест на нещо, което започваш да цениш все повече и повече с възрастта.

Докато навърших 40, в крайна сметка надхвърлих успеха, който толкова бях желал в любимата си сфера на игра. Дадох си сметка, че колкото и далеч да стигна в бъдеще, вече съм постигнал началната си мечта, обхващаща моята житейска концепция. И тъй, книгата е за тази мечта, за първите 40 години – онези, в които „границите се размиват вечно и непрестанно“, докато вървим напред. Като млад никога не съм разбирал какво има предвид Тенисън с тази красива фраза. Тя бе единствената в цялото прекрасно стихотворение „Одисей“, която не разтълкувах. Сега разбирам защо.