Едно интервю на Ивайло Дернев, започнато по телефона и завършено на живо

Снимка на корицата: Поетът Георги Ганев с кметицата на Уулвърхемптън Клеър Дарк по време на 40-минутния й прием на 30 юни 2019 г. по повод окончателното му отпътуване от Англия

- Ало-о, Жоро, здравей! Чуваме ли се добре?
- Задоволително, само гледай да формулираш по-кратки въпроси и бъди готов всеки момент временно да прекъснем.
- Така ли? Не успя ли да си освободиш половин час, както се разбрахме?
- В болница съм, Иво – в София. Включиха ми система за химиотерапия и сега можем да си говорим, докато влезе някоя сестра, зажадняла служебно за мен?

- Ха-ха, и това ли го има?
- Е, не прочете ли книгата ми за „Токуда” – и тук, в „Св. Иван Рилски”, не е по-различно. Сестричките ме любят всичките, нали са ми музи.
- Добре, Жоро. Събирам се в първия въпрос и да видим за какво ще си говорим.
- Веднага предлагам. Току-що изписаха моя съсед по легло Найден – електротехник от Берковица. Обещах му да му ида на гости и да пия с него по кафе, а с Вазов – по чаша червено вино. Найден ще ме заведе в музея му, че не съм ходил от 30 години в оня град.
- Значи червено...
- Само това ми дават, по 100-200 грама на вечер.
- И без това щях да те питам как си със здравето, но това с Найден какво общо има?
- Как какво? Това е най-важната ми кауза в момента. Преди два дни бях в Русе и Троян, сега като ме изпишат, задвижвам нещата в София, а след Великден съм в Стара Загора и Бургас. Иво, от септември нататък трябва да върна на българска сцена списание „Родна реч” за ученическо, в моя вариант и студентско творчество – разбира се, името ще е различно. Искаше да говорим за важните ми проекти, нали така. И Берковица, оттам Монтана, са спирки по този маршрут, а Найден е мой ятак. Това е стилът ми – аз първо се обграждам с приятели, после търся институциите, общините и спонсори. Пък да ти кажа, Найден е вътре в нещата. Той знае колко Вазов е бил голям писач и пияч, пък какъв още –ач е бил също е чувал повече от нас двамата.
- Добре, ако не възразяваш, това ще е темата-ядро. Можем даже да й посветим отделно интервю. Знам, че имаш съвсем непосредствено предстоящи събития. Хайде да поговорим първо за тях.
- Дадено, обаче ако ще ме хвалиш, не виждам смисъл. Няма да се женя, за да ме препоръчваш на дамите. Недей и на Пловдив – той ме обича достатъчно, пък и аз него...
- Тъкмо за Пловдив и за нашата част от него – Капана, ми е първият въпрос. Почти всеки ден те мяркам тук. В началото мислех, че живееш тъдява, после разбрах, че май става дума за любов. Аз познавам и други поети, но май ти си единственият, чийто пъп е хвърлен в Капана.
- Сърцето, Иво. Пъпът е в Кричим, край реката на моето детство Въча. И на живота ми, впрочем.
- Сърцето, казваш. Как да те разбирам?
- Простичко е, много човешко. След 1973 година, когато учех в Английската гимназия и възмъжавах, обичах с часове да се шляя по тези малки и криви улички. Помниш ли, че тъкмо твоят сайт Pod tepeto публикува моя спомен „Гласът 2”? Читателите и сега могат да го намерят, трябва само да го впишат в търсачката на сайта ти...
- Може би си написал нещо със заглавие „Гласът 1”?
- Да, в него действието се развива в Лондон, на един паметен за България мост. Само че това не е публикувано, предстои да излезе в книгата ми „Дълги вълчи дъждове”, а тя все още е къде в ръкопис, къде в замисъл.
- Добре, ще чакаме. И все пак, от ученическите ти години е изтекла много вода, Капана сега е преобразен...
- Разбира се, но голямата ми любов към артистичния квартал на Пловдив датира от юни 2020 г., скоро ще й празнувам 3-годишнината.
- Как така? Би ли разказал?
- Твърде лично е.
- Ще те помоля от своя страна да обещаеш, че ще ми отговаряш като на изповед. Гледай на мен като на добронамерен изповедник – знам, че си започнал трудовата си кариера в Троянския манастир, четох едни твои спомени в сайта Троян експрес.
- Да, но като светско лице. Бях екскурзовод. Щом казваш изповед – така да бъде. Все пак имай предвид, че има твърде интимни области. Ако навлезеш в тях, смятай, че си в моите ловни полета – ще те отстрелям, т.е. ще прекратя интервюто.
- Добре. Хайде, моля те, продължи за Капана.
- Капана ме спаси. Беше мой лечител и ангел хранител едновременно. На 29 май 2020 година съпругата ми почина от рак. Четири-пет дни след погребението се бях затворил вкъщи като в пещера, пълна с прилепи. Не исках да виждам никого и нищо. Слушах радио Пловдив, сръбвах по малко, наистина малко водка, но по три бири „Старопрамен” на ден – сутрин, обед и вечер. Оказа се, че това не е лекарството. Дъщеря ми, тогава на 12, взе да ме гледа като болник с тежка диагноза. Нещо, което не признавам дори сега, когато наистина го имам. И тогава видях един такъв страх в очите й, за който аз, поетът, нямам точна дума. Това ме сепна и разтърси. Реших да отида в другата крайност. Влязох в Капана – и без това в Англия ме нарекоха Белия вълк. Казах си: ето, сега е моментът капанът са щракне около черното сърце на Белия. И чудото стана: за около 15-20 дни тук направих толкова приятелства, колкото се правят за цял живот. Вече се усмихвах, написах и първото си оптимистично стихотворение след смъртта на Мари...
- Вече си обяснявам защо избра точно тук да направиш своя поетичен маратон на 1 април.
- Ами да. Всички обекти, пред които рецитирах, въвеждан от превъзходната народна музика на даровитите ученици от СУ „Любен Каравелов”, са на приятели от онова време. Твоят бар „Котка и мишка” – също.
- Четох в един анонс, че си правил подобно нещо и в Англия. Би ли разказал за нашите читатели?
- Иво, така интервюто ще стане доста дълго. Ти каза, че искаш да питаш за бъдещите ми планове, за книжарницата, която предстои да стартирам.
- Няма проблем. Всяко нещо по реда си. Хрумва ми даже да направим интервюто като мач – в две полувремена. Първата част ще публикуваме сега, а другата след няколко дни. Какво ще кажеш?
- Давай тогава, но срещу сто грама червено вино. Само това и толкова ми позволяват лекарите.
- Да, не ми се искаше толкова рано да засягам тази тема, но нека отбележим, че ти също се лекуваш от този бич на днешното време. Държа в ръка книгата ти „Календар на живота” и ще те цитирам: „Диагнозата ми – горчива./ Болестта ми – отровна./ Ракът при рак отива./ Зодията ли е виновна?
- Така е, наистина, но аз съм корав и готин пич. Навремето в Английската ходих малко на карате, тогава това беше първата школа по карате за средношколци в Пловдив. Идваше някакъв военен да ни тренира. Та такава каратистка серия съм му подготвил на рака, че ще ме помни, докато стана на 100. После нека ме забрави.
- Човеко, свалям ти шапка...
- Шапка да – не си сваляй гарда. Никога! Между другото шапката, с която влизам в ролята на performing poet, съм я получил от ръцете на Род Стюарт на 8 юни 2019 година, когато изнесе концерт на Молиню Стейдиъм в Уулвърхемптън. Бартер. Аз му дадох книгата си „Малка книга с голяма поезия”, която издадох в Англия. Двуезична е, има стихотворения на български и директно на английски, писани в 18 градове на 8 държави в Европа и Северна Америка.
- Обаче ти май не си представял тази книга в Пловдив.
- И другаде в България не съм, пък аз винаги почвам от Пловдив. Ти нали щеше да питаш за бъдещите ми събития. Това е най-близкото във времето. На 26 април, сряда. Тогава ще е премиерата на тази книга, и то „5 години по-късно” – издадена е през 2018-а. Даже сега си мисля – ти с това интервю в две полувремена ми даваш идея – дали да не направя премиерата на две места, та даже и на три, като третото ще бъде продължения с дузпи. Едно и също събитие в един ден на три различни места, да речем от 18:00, 20:00 и 22:00 часа. Ей, Иво, отърва се – май аз ще черпя червеното вино.
- Задръж сега, като се видим. Казваш премиера-футболен мач. Правилно ли разбрах?
- Ами да. То тази книга се роди след един футболен бас в Града на вълците Уулвърхемптън. Там футболният клуб на Вълците е един колективен спортен Господ. Представяш ли си – футболен бас ражда любовна книга! 18 плюс 1 любовни и еротични стихотворения. Обаче който иска да ги чуе и да научи повече, да заповяда на премиерите на 26-и, сряда. Часовете ти ги казах преди малко, а като уточня местата, ще ти пратя мейл с анонс за събитието, да го публикуваш в сайта си. Местата ще са пак тук някъде, в Капана...
- Добре, така и така сме в Англия в момента с тази ти книга, да те върна на поетичния ти маратон в Уулвърхемптън.
- Е, там не беше маратон като този в Пловдив с 15 спирки. Там беше на шест места, пък и доста импровизирано. В Уулвърхемптън вълкът е свещено животно и има над 30 статуи на двуметрови вълци от масивна пластмаса, пръснати из целия град на знакови места. За 1 март 2018-а на шиите на шест от тях вързах огромни мартеници, после с приятеля ми Джеръми тръгнахме да ги обхождаме. Джери си беше взел футболната вувузела. Спирахме по площадите и улиците до вълците, той надуваше вувузелата, чак бузите му щяха да се пръснат – от това зависеше колко бира щях да го черпя после. You are the boss, maina! – казваше Джери и ме слушаше за всичко. Аз изчаквах събралите се хора да се умълчат и прочитах едно стихотворение, писано директно на английски, като обявявах на кой фестивал по света съм участвал с него. На едно място ме накараха да чета на български и им прочетох стихотворението си за Пловдив „Интимно” и им разказах как следващата година сме Европейска столица на културата. Навсякъде ме разпитваха за мартениците, навсякъде правех и анонси, че предстои голямо представяне на 28 пловдивски поети през май в най-големия културен център на града. Изобщо готино си прекарахме с Джери. Той ме боготвореше като голям поет и ме караше да му чета стихотворението си за Тереза Мей и другото, за леките момичета на Бирмингам. В Уулвърхемптън не обичат много Бирмингам, и не само заради футбола. Аз пък му отвръщах, че го обичам този втори град на Острова, защото бира и Бирмингам почват с едни и същи три букви. Та така за маратона ми в Града на вълците – просто тръгнахме. Но за поезия там спират и се събират доста хора.
Тук, в Пловдив, доста се постарах с подготовката. А най-голям кеф бяха изпълненията на младите музиканти от „Любен Каравелов”. Да знаеш, на тях се дължи успехът на маратона и искам в твоя сайт да се чуят имената на ръководителя им Георги Найденов и на една голяма за мен Дама с главно Д – и за думата Директор. Славка Щерева. Поклон за всичко, което те правят от тези деца!
- Ти май се насочваш доста настъпателно към комбинацията поезия-музика.
- Да, още преди да замина за Англия, през 2017-а, имах една успешна изява заедно с поета Антон Баев. С джаз в култовото заведение Bee Bop – всичко беше на английски. Тони четеше преводи на свои стихотворения, а аз – директно написани на английски творби. Бях си и водещ, също на английски. Публиката до един знаеше езика и разбираше всичко. Нещо подобно се бяха опитали да правят в Софийския университет, но само с преводи. Моите неща са различни. С малката си продуцентска агенция LPP – Live Poetry Productions, се опитвам да правя неща, с които никой друг