Искам да покажа онова, което винаги е било най-важно - как човек оцелява чрез любов, силен характер и добрина, дори тогава, когато е сложен в най-унизителното състояние

Емил Андреев е роден на 01.09.1956 г. в Лом. Работил е като гимназиален учител, редактор в различни вестници (гл. редактор на в. „Ломски вестник“ и във в. „Стършел“), преподавател по английски език в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на „Ломски разкази“, „Късен сецесион“, „Стъклената река“ (филмиран), „Проклятието на Жабата“, „Лудият Лука“. Текстовете му са преведени на английски, полски, румънски, сръбски и словашки. Съсценарист е на сериалите „Под прикритие“ (втори сезон) и „Четвърта власт“.

Романът на Емил Андреев „Стъклената река“ е една от най-продаваните книги в България. Едноименният филм е представен през 2010 г. на София филм фест. „Стъклената река“ излиза през 2011 г. в превод на румънски.

Текстове на Емил Андреев са преведени на английски, полски, румънски, сръбски и словашки. Пиесите му са поставяни в различни театри в България.

Творецът живее в София, но доскоро прекарваше по–голямата част от годината в столетната си къща в предбалканско селце.

С него разговаряме часове преди да се срещне с читатели в Пловдив във формата „Код червено: Литература“ с модератор Силвия Димитрова.

- Добре дошли в Пловдив. Как се чувствате в този град?

- Чувствам се прекрасно, кой не се е чувствал така тук. Град с толкова история, красота, чар. Според много от теориите, особено това, което Йордан Велчев описва в книгата „Балканският човек“, той го сравнява с времето на Троя и т.н.

- Важно ли е за Вас да се срещате с читатели и защо?

- Важно е и защото за какво пишем, ако не са те. Актьорите играят за да ги гледат, писателите пишат, за да ги четат. За мен е радостно, когато се срещам с читатели, най-радостно е, когато си общуваме и с писма. Имам читатели, с които често си пишем, питат ме понякога защо нещо се е случило така в книгата, а не иначе, говорим си за много неща. Те са прекрасни тези отношения и срещи с читатели, било през текст, било на живо. Но живото слово е най-силно. Най-големите философи не са писали, а са говорили.

- То е доста по-трудно живото говорене…

- В една чудесна книга „Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет“ Робърт Пърсинг развива тази теза за силата на живото говорене през един Платонов диалог. Животът в мига, в който го живеем и когато се случват нещата - това е най-красивото. И живото слово е най-въздействащо и най-добро.

- „Искам да се вдъхновявам от добрини, радост и обич“, казвате в интервю, и в този смисъл имате ли достатъчно вдъхновение?

- Да, и съм щастлив човек в това отношение. Какво друго му оставя на човек в един живот, освен да прави добрини, да обича и да се радва. И това всичко през семейството, обществото, през града, държавата, света.

- Какво ви донесе това, че преди време избрахте да прекарвате повече времето си на село, а не в града?

- Естеството на работата, писането е такова. Човек събира спомените си в спокойствие и когато си на едно място извън шума и напрежението на големите градове събираш мислите си и пишеш. Напоследък по-рядко ходя там, тъй като почина най-добрият ми приятел Людмил Варадинов - един прекрасен човек… Това е пътят на живота, ние сме тленни. Затова, докато сме живи трябва да даваме достоен пример, да обичаме хората, да правим добро - това, което вършеше и Людмил. Трябва да го живеем живота така, че да се радват хората край нас; да създаваме нещо, което умеем да правим най-добре и това да бъде в радост и в мъдрост. Ако човек може да пише и хората се интересуват от това, нека го прави по най-добрия начин, колкото му е дал Господ талант. Ако произвежда нещо - да радва хората, каквото и да е производство, защото всичко се движи от ума и най-вече от сърцето. Ако човек е обладан от добро сърце и голям ум, той винаги ще върши добри неща, другото е от лукаваго, както се казва, защото ние вършим и много простотии, глупости, мерзости, лакоми сме. Добрината е нещото, което по някакъв начин спира всичките тези лоши черти на хората. В последните години човечеството не е много щастливо. Но човешката история винаги е била такава, различава се сега може би само технологично, а не като същност. Пак вършим същите мерзости, само че с други средства.

- А в литературата какво още искате да направите?

- Искам да покажа онова, което винаги е било най-важно - как човек оцелява чрез любов, силен характер и добрина, дори тогава, когато е сложен в най-унизителното състояние. Винаги съм се опитвал да утвърждавам любовта като нещо, което може да ни спаси и помогне да излезем от блатото на мерзостта. Това искам - през живота на отделни хора, през съдбите на измислени герои да накарам хората да се идентифицират с героите, да се пречистват с това, което четат, да се съизмерят с добрите им постъпки, с лошите. Литературата обикновено не е да отразяваш това, което се случва, а това, което би могло да се случи. Тя е хаотично нещо, но понякога уцелваш това, което е необходимо на хората.

- Може ли литературата да променя хората?

- Все още вярвам в това, но съм скептичен, защото ако тя променяше хората, те щяха да бъдат много по-добри. Поне да ги съхрани сами пред себе си да бъдат по-адекватни на доброто в тях, на Божественото начало, което всеки носи в себе си. Същевременно литературата има една друга задача - да развлича, да забавлява, да се смееш, да се надсмиваш, да гледаш с леко чувство на хумор на нещата, които ни заобикалят.

- Какво четете сега и кои са книгите, които са променили Вас?

- Списъкът е много дълъг. Има автори, които препрочитам. Напоследък чета една по-голяма повест на Габриел Гарсия Маркес „Спомени за моите тъжни проститутки“, също поезия на Йорданка Кузманова, четох изповедните текстове на Георги Йорданов. Това съм чел буквално преди дни.

- Ваша нова книга кога да очакваме?

- С издателя Стою Вартоломеев говорихме догодина ноември месец да му предложа нов текст. Ще видим, живот и здраве. Пише се. Да дава Господ сили и здраве да я довърша и да бъде хубава.

- Били сте част от екипа на „Под Прикритие“ като сценарист. С какво ви привлече тази форма на израз - телевизията?

- Имам една теория - че съвременните добри сериали са видео романи, които хората предпочитат. Преди 6 години, когато се хванах да работя за „Под прикритие“ исках да се вкара в българските сериали една драматичност, да има герои, които могат да станат близки на хората, да бъдат човечни, въпреки че са престъпници. За съжаление не е лесно да се правят киносериали, необходими са много пари. Това беше предизвикателство, любопитно ми беше дали мога да се справя. Не бих казал, че съм мечтал за нещо подобно, така се случи.

Догодина по една от моите повести „Боби Блажения и Другия Американец“ ще започне да се снима игрален филм. Дай Боже да има успех. Интересна е повестта свързана с една пикантна историческа случка. В Лом идва Кенеди през 1939-та година, в навечерието на Втората Световна война и около този американец се развиват интересни сюжети. Станимир Трифонов се казва режисьорът.

Ние правим с толкова малко средства добри неща. Ако имаха поне още толкова пари всички тия творци, продуценти, щяха да направят далеч по-прекрасни неща. За съжаление, така ще бъде, докато не се разбере, че за култура трябва да се дават повече средства.