Той е инициатор за създаването на Пловдивското фотографско дружество

Много негови снимки се пазят в албумите на редица пловдивски фамилии

Владимир Балчев

Никола Стаменов е сред най-изявените майстори на фотографията в Пловдив. Но пътят му до това заслужено признание е изключително труден. Роден е в Карлово през 1885 г. Няколко години по-късно семейството му се премества в Троян. Баща му едвам осигурява издръжката на дома и, притиснат от грижи, внезапно умира. Тъкмо тогава в малкия град пристига някакъв немски фотограф. Малкият Никола  е запленен от работата на светлописеца. Той непрекъснато  придружава немеца при обиколките из красивите околности на Троян и му помага при носенето на  тежката по онова време фотографска техника . След година чужденецът напуска града, но пък на негово място идва фотографът Лефтеров, който взема под крилото си любознателното момче.  

На снимката: Никола Стаменов, автопортрет

Натрупал опит и малко пари, Никола Стаменов успява да закупи фотокамера и само след няколко месеца започва да прави портрети на троянци.  Първото си ателие отваря в Карлово през 1906 г., после продължава дейността си в Кюстендил  (до 1910) и в Пловдив, където работи до смъртта си (1959). През 20-те години на миналия век той е инициатор за създаване на Пловдивското фотографско дружество, което ръководи в продължение на години. Подготвя талантливи ученици: Цоко Петров, Димитър Йончев, Сотир Сотиров (фотограф от Карлово) и др. За представените от него художествени портрети и изгледи от Старинен Пловдив, той получава златен медал от Промишлената изложба в Пловдив през 1933 г. През 1951 г. е признат за фотограф-художник.

Вероятно към края на 1910 г. Никола Стаменов пристига в Пловдив. Първоначално работи при известния майстор Хенрих Хершкович, а през 1923 обзавежда собствено ателие на ул. „Княз Александър I”. Преустройството на пловдивската главна улица през 1924 г. става причина Стаменов да премести студиото си на ул. „Патриарх Евтимий” № 14. Тук, в съседство с Пловдивското полицейско комендантство, той създава най-значимите си творби. През 30-те години на миналия век Стаменов отваря и магазин за фотоматериали на ул. “Княз Александър I”N° 47, където предлага преди всичко продукти на фирмата “Геверт”.

Още по време на престоя си в Кюстендил, Никола Стаменов се утвърждава като майстор на портрета. Това му дава самочувствие да продължи творческия си път в Пловдив, където конкуренцията е убийствена. Под тепетата младият фотограф бързо разкрива големите си възможности и печели уважението на своите колеги. Стремежът му за непрекъснато усъвършенстване е пословичен - той непрекъснато експериментира, кореспондира с известни европейски фирми за производство на фотографски материали, доставя нова техника, абонира се за авторитетни списания.

Години наред Никола Стаменов е водещ фотограф под тепетата. Негови творби се намират в архивите на много пловдивски фамилии.

Никола Стаменов е първият български фотограф, който оценява романтиката на Стария град и възможностите, които предоставя за създаване на художествени творби. Близо 30 години той заснема къщите от основните възрожденски архитектурни ансамбли по Трихълмието. Натрупва една богата колекция.  След принудителното затваряне на ателието, той започва да пренася апаратурата в дома си на ул. „Антим I". В суматохата неизвестни крадци прибират най-стойностните му творби. Съдбата им и досега не е известна.

Десетки на опашки пред писателя с двата тома на новия му роман „Чамкория” в ръце

Писането на тази книга решително ме промени, не скри авторът

Въображението е най-важното нещо в изкуството, всичко останало идва след това, подчерта той

Божана Апостолова: Това е книгата на века. Милен Русков е събитие и вечност едновременно

Горда съм. „Чамкория” е велика книга. Писана е с такава благост на душата. Това ще е книгата на века. Един ден, отгоре, ще ви питам дали съм била права. А вие ще ми кажете „Да”. Милен Русков е събитие и вечност едновременно. Така издателката Божана Апостолова представи писателя при премиерата на новия му роман пред претъпканата като за рок концерт Камерна зала на Драматичния театър. Това бе едно от ключовите събития на фестивала „Пловдив чете”. „Чамкория” вече бе посочена от не един и двама като културното събитието на годината. А Апостолова предрече вечност на книгата, която разказва за изгубената България между двете световни войни. Собственичката на „Жанет 45” разкри, че малко повече от месец от излизането на двата тома от печат, вече са продадени над седем хиляди копия.

Милен Русков подчерта, че времето, за което разказва в книгата си, е белязано от най-жестокото българско поколение. През 1925г. България удря абсолютното дъно, категоричен е авторът. Чрез героя си Славе, на автентичен шопски диалект от онова време, писателят разказва мрачни събития през смешния ум на персонажа. Трагичната част идва от самото време. Комичната част идва от художествен трик- да се спреш на странен и смешен герой. Измислянето на литературен герой е като артист, който влиза в роля. Това обаче на първо място става с въображение. Въображението е основното качество у човека на изкуството. То е най-важното нещо в изкуството, всичко останало идва след това, каза Русков пред читателите си.

Не скри, че познава 20-те години на миналия век необикновено добре заради дългото си изследване над този период. 2 години го изучава в детайл, а после две години пише романа си. Знам какво се е носило във въздуха на това време, вметна авторът.

В тези години е зародишът на най-мътните води в България. Там е изворът на разделението. Това са хора на насилието, на гнева. Време на изключително силни характери. Това са години на безкрайно идеологизиране. 20-те години на 20 век в България са пример за това какво не трябва да се прави. Ако хората можеха да спазват поне няколко, основните, Божи заповеди, ситуацията можеше да е различна. Писането на тази книга решително ме промени. Докато работих над нея, тя ми влияеше много зле. Събитията от този период на историята ме правеха суров човек , допълни Русков. Но подчерта, че има дълбока вяра в човека. Глупаво е да бъдеш лош човек, отбеляза писателят.

И сега има много силни характери. Има много свестни хора. Но картината на света днес се създава от медиите, а там такива хора няма. Медиите са грамадна машина за глупост и озверяване на хората, заяви авторът на „Чамкория”.

Той бе провокиран от въпрос от публиката къде е мястото на обира в книгите му „Възвишение” и „Чамкория”, тъй като и в двата романа престъплението присъства като важен сюжетен елемент. Мястото на обира става все по-важно в българската история. Той играе все по-голяма роля, в една или друга форма. Ако някой писател превърне обира в стълб на роман, то ще е много дълъг роман или поредица от такива, отговори Русков.

На финал той разказа, че набелязва историите за книгите си, ровейки се в енциклопедични издания. И не скри, че има още 4 хубави истории, които ще разкаже, без да знае в каква последователност ще го направи. Колкото до това дали „Чамкория” ще има и сценична съдба, както се случи с „Възвишение”, авторът не се нае да предрича. Бих се радвал, но е трудно тази книга да се направи за театър. Тя обаче е много кинематографска. Ще се изненадам, ако не я филмират, добави Милен Русков.

После, директно на сцената, се зае с раздаването на автографи. Негови почитатели извиха опашка като тези пред бензиновите колонки през 20-те години на миналия век. Но вместо гориво за автомобилите си, хората снощи заредиха с енергия душите си. От колонката на Милен Русков.

Мегаспектакълът на пловдивската опера изуми над 2 хиляди на Античния театър

Снимки: Неделиян Нешев

Високото изкуство може да умилостиви дори времето. Вярвате или не, снощи в Пловдив не валя, въпреки натежалите над града сиви облаци, заради „Травиата”. Просто нямаше как дъждът да прекъсне този празник за всички сетива. Премиерата на новото заглавие на пловдивската опера на Античния театър бе не просто събитие, а тържество на духа. Мегаспектакълът отмести буреносните облаци, защото и звездите трябваше да видят онова, което се случи на древната сцена (единствената, която може да понесе тази толкова мащабна продукция). 2 хиляди души бяха изумени от онова, което видяха и чуха. Което изживяха. Най- играната опера в света сякаш бе поставена за първи път на пловдивска сцена. Дори най-запалените почитатели на това изкуство, гледали „Травиата” безброй пъти, потънаха в нея като за първи. Защото беше различно. Беше впечатляващо. Беше красиво. Беше ефирно. С гордост можем да отбележим, че пловдивската „Травиата” е на световно ниво, достойна за най-големите световни оперни арени.

Тези 2 хиляди души на Античния знаеха, бяха сигурни, че няма да вали. И останаха докрай въпреки лекото сълзене на небето в началото, принудило оркестъра веднъж, за съвсем кратко, да прекъсне музиката. Случайно или не, по-едрите капки се изсипаха над Античния театър в паузите, като по сценарии. „Спокойно, дъждът ще отмине. Не може да вали тази вечер”, чуваше се убедено от всеки ред около античната сцена. И не валя. Хората, смирени, останаха по местата си, сигурни в отстъплението на лошото време. Смирението, което бе основно режисьорско решение на Нина Найденова в пъзела от теми в спектакъла, се проектира дори в небето и раздига облаците. А „Травиата” се случи по фантастичен начин. Благодарение на режисьора Нина Найденова. Благодарение на диригента на Иван Ангелов, на сопраното Станислава Момекова, на гост-солистите Иван Момиров и Марчин Брониковски, на целия хор и оркестъра, на изключителната сценография на художника Николина Костова- Богданова и хореографията на Боряна Сечанова.

За да се възприеме хуморът трябва да има някакъв културен пласт. Иначе ще ти е смешно Шоуто на Слави, каза писателят

Писателят хуморист Михаил Вешим представи последната си книга „Когато бях армейски генерал” в културен център Тракарт, в рамките на фестивала Пловдив чете.  Много читатели дойдоха за срещата с един от основните двигатели на вестник „Стършел”, за да попият от историите му. Аз не съм бил армейски генерал, разбира се, уточни Вешим, разказвайки за последната си творба.

В книгата разказвам идиотски случки от казармата, за да припомня какво представляваше тя. Защото забравихме много неща. Как така забравяме, не знам. Ето, аз си купих матрак, който помни, а хората нямат памет. Забравихме много работи, за да дадем възможност сега да се появяват някакви патриотични възгласи да връщаме казармата, да браним отечеството, да маршируваме и да веем байраци. Забравихме, че до скоро бранихме не отечеството, а лицата от потретите на стените. Аз съм бил войник 2 години и 3 месеца и това е най-загубеното време в моя живот. Вместо да пиша, аз изчислявах, че трябва да изям километър и половина вафли до края на службата, върна лентата Вешим.

Това е и книга за компромисите. Като излязох от казармата от редакцията ме пратиха на 3-месечна бригада за изграждане на нова печатница. Пък аз нищо не разбирам и не назнайвам от строителство. Ходих да купувам бири на строителите и да им разказвам смешки. И започна да ми харесва. Там, в бригадата, имахме един странник, който седеше в ъгъла, в страни от всички, и четеше Библията. Човекът бе адвентист от седмия ден. Смятахме го за смотаняк. В един момент дойде бригадирът и каза, че ни предстои ленински съботник. Странникът каза, че няма да дойде. Не му позволява религията. И не дойде. В понеделник бригадирът му каза, да иде да си намери бележка, че е бил болен, за да си затвори очите, иначе трябваше да го уволни. Човекът обаче каза, че няма да го направи, тъй като не може да лъже. И го уволниха. Така смотанякът стана голям човек, а ние се превърнахме в смотаняци. В името на компромиса, разказа писателят.

Вешим смята, че в България има много писатели. И изчисли на база тиражите, че на един читател се падат четирима писателя. А фейлетонистите сме десетина души. По-редки птици сме. Хубавото при нас е, че истинският хумор живее през годините. А откъде черпим смешни истории? Ами животът е пълен със смешки. Но за да се възприеме хуморът все пак трябва да има някакъв културен пласт. Иначе ще ти е смешно Шоуто на Слави, усмихна се хумористът.

Спря се и на случващото се с колегите му от сатиричния седмичник Прас прес. Малко по-силно бият тъпана. В позицията им има нещо сбъркано. Излиза,  че всички сме маскари. Но не, не всички сме маскари. Следейки работата им се чудя кои са добрите. Има ли въобще добри? Всички ли са лоши?, коментира Михаил Вешим.