Архитект Орлин Неделчев превежда на български и издава комикса у нас

Марияна Горанова

Архитект Орлин Неделчев е киноман, любител на комикси и преводач от френски език на комикс адаптацията по романа “Под игото”. В юношеска възраст, той открива комикс ленти, създадени през 1969 година по романа на Иван Вазов. Те са представени на френската публика от илюстратора Жак Наре и са публикувани в 138 броя на френския вестник „Юманите“. Архитект Неделчев решава да създаде версия на български език, с която да направи книгата по-достъпна за младите читатели у нас. Мисля, че Иван Вазов, като автор, заслужава по-голяма почит, отколкото ние в съвремието му отдаваме. Затова реших, че свързването на комикса с литературата си струва усилието, за да бъде запозната българската публика, споделя Неделчев.

Историята на комикса е любопитна. Френският илюстратор Жак Наре се влюбва в България, българската история и хората тук. Заедно със съпругата си посещават страната ни през 60-е години и той решава, че трябва да направи всичко възможно, за да запознае френската публика с нашата култура и история. Така, през периода 1969 – 1970 година, в печата излизат 270 рисунки, с които той илюстрира романа на Вазов “Под игото”.

За да упражнявам френския си език, четях редовно единственото френско издание за деца, достъпно тогава в България. Купувах и журналите им за култура. „Юманите“ имаше тази пропагандна идея, да разширява кръгозора на френската публика отвъд официалните идеологеми на тяхната преса. Защото, тогава, светът беше разделен на два лагера. И двете страни страдаха от еднаква идеологическа заслепеност. За да може да бъде приобщена идеологията на социализма към френските читатели, там имаше рубрики за културните постижения на социалистическите страни. Говореше се за великолепието на Большой театър, балетите, българското кисело мляко, за магията на българските гласове, спомня си архитект Неделчев. Така, на страниците за култура, се намираха така наречените комикс ленти и сред тях, за огромна моя изненада, през 1969 година, се появи комикс версия на “Под игото” по романа на Иван Вазов.

Всяко седмица, в продължение на 138 броя, това е някъде около шест месеца, френските читатели на „Юманите“ бяха запознавани с историята, културата и литературата  на българския народ. Прецених, че това е любопитна част от историята и си заслужава днешните млади българи да се запознаят с нестандартното представяне на Вазовия роман, обобщава Орлин Неделчев.

 „Пловдивската следа“ в романа „Времеубежище“ и защо за автора, бъдещето е като следобед в центъра на Пловдив

Райна Кацарова

В топлата есенна вечер лятно кино „Орфей“ се превръща в убежище на времето. Синьото на седалките, небето, кориците на книгите в ръцете на прииждащите почитатели. Музиката от старите филми „Фан Фан лалето“ и „Зоро“ се носи ненатрапчиво. Най-важният човек на вечерта, писателят Георги Господинов, се появява облечен със синя риза и носи в ръка небрежно-елегантно сако и синя шапка тип борсалино. Заема мястото си на сцената, заедно с литературния критик, пловдивчанина Борис Минков. Представя ги издателят Манол Пейков и разказва за това, как преди 161 дни, когато романът „Времеубежище“официално е издаден, само за три дни, на сайта на „Жанет 45“ са направени над 500 поръчки. Георги Господинов допълва, че пази списъка на поръчалите си в първите часове. Разговорът между автора и познавача на литературата Борис Минков тръгва леко, непринудено, интересно и с чувство за хумор. Разбираме, че "Времеубежище" е утопичен роман - послание. Роман, който носи литературно - меланхолично усещане, че никъде не сме си у дома. Роман, който задава въпроса „Защо тъкмо днес хората забравят толкова, след като продължителността на живота така се е увеличила?“

Срокът на годност е намалял, обаче - вметва Георги Господинов. После споделя, че книгата е само наполовина на писателя, другата част е на този, който я чете. Тогава се получава едно цяло. Разказва за вината, която чувства, когато претендира, че е романист. А всъщност е поет, който контрабандира поезия в романите си. Така от епитафията "От жената съчинен е трубадура. Мога пак да го повторя - тя е съчинила съчинителя", подписана като Гаустин от Арл през 13-ти век, тръгва героят Гаустин . От "Черешата на един народ" минава през "И други истории", като разказ и като алтер-его връзка във "Физика на тъгата". Прототип на героя е момче, което иска да живее в 30-е години на 20-и век и продава на Георги Господинов два кибрита и една кутия цигари „Томасян“ от 1937 година. Това е „пловдивската връзка“. Цигарите „Томасян“ с острия си лют вкус, едновремешните пловдивски цигари. "Времеубежище" е за страха от забравянето, написан е с усещането за дефицит на бъдеще. Усещането, че нещо занапред ни е отказано. В същото това време, той е и за демоните на миналото. За това, че живеем по-бързо и помним по-кратко. Съветът на Георги Господинов към присъстващите: "Давайте си време за блеене и съзерцание. Това е абсолютен лукс. Това е време на натрупване на памет."

Едно момиче от публиката пита каква е визията на автора за бъдещето.
"Това, което си представям, като бъдеще е много просто. Представете си, има го това лятно кино след 30 години, тук. Има едно четене. Аз съм побелял вече, вие също сте тук. След това излизаме да пием бира навън. Топло е. Спокойно е. Няма никакви катаклизми. Хората са без маски, няма войни. Някакви старци си стоят на пейките, там до фонтаните на копчетата, както си стоят всеки ден. Това е бъдещето. Не искам то да ме изненадва, а да бъде нормално. Следобедно, хубаво и всекидневно. Това е за мен бъдещето.“

След това, Георги Господинов повече от час подписва книги и разговаря с всеки. Ще ви разкрия какво си казахме и ние.
-Имам поръчение от сина ми да ви попитам “с много ирония”, както каза той, страхувате ли се, че може да бъдете чипиран с ваксината срещу Сovid19?
-Не. Не. С много сериозност отговарям, не, не се страхувам.
Другият въпрос е от дъщеря ми. В сърцето си имаме две извивки, които се наричат "уши". Те го предпазват да не колабира. Кои са "ушите", които ви предпазват да не колабирате в живота?
-А, ще го запомня! Наивност и любопитство. И все пак човечност, колкото може. Това е.

Георги Господинов ми подава разписаната книга и се обръща към чудесните доброволци на Пловдив чете:
- Хайде, да се снимаме всички.

заглавна снимка: Ванеса Попова

Известният български художник Румен Жеков открива своя голяма ретроспективна изложба „Избрани произведения“ на 8 октомври от 18.00 ч. в Изложбена зала „2019“ на „Гладстон“. С представяне на творби от различни свои периоди той отбелязва и 60-годишнина.

Румен Жеков работи в сферата на живописта, рисунката, фотографията, пърформанса, инсталацията, обекта. В естетически план избира минимализма и създава своя разпознаваема абстрактна образност, пестелива и изчистена от подробности, но емоционално въздействаща.

Румен Жеков е един от авторите на талантливото поколение съвременни български художници, които започват творческия си път от края на 80-те години на ХХ век до днес. Той е един от основателите на пловдивската група РЪБ и член на известната група ДИСКО 95. Авторът работи в различни посоки и избира разнообразни полета на изява - от живописта, рисунката и фотографията до пърформанса, инсталацията и обекта.
Румен Жеков много бързо преминава през фигуративността и изграждането на общоприетата композиция в най-ранните си творби (от края на 80-те години на ХХ век), за да достигне до фината и деликатна знаковост в последните си серии от цикъла “Безсъници“, в които естетиката на минимализма става водещ артистичен избор.
Живописта му е богата на смислови нюанси и състояния, които художникът подбира и структурира в различни по формат и мащаби композиции. Всяка от тях изследва определени граници и създава нова реалност. Авторът търси вдъхновение от скритото послание на знаците, линиите и символите, като утвърждава логиката на последователност и отхвърля принципа на многообразие и наситеност в платната си. Художникът предпочита големите и безкрайни пластични пространства, трудно овладени, но в които духовната енергия завладява и в които визуалният образ е минималистично представен, много често само като докосване или жест.

В платната си Румен Жеков създава деликатни пространства, конструира друга реалност, изследва различни гранични състояния чрез широкия спектър от геометризирани или аморфно подбрани елементи. С изключителна лекота и само с няколко пестеливи линии и цветни петна той успява да създаде елегантен и наситен с много емоции свят. Структурата или по-скоро ритуалът при създаването на всяко произведение е израз на невербалните мисли на художника. Защото истинското въздействие на изкуството не е изобразителността, а по-скоро сугестията, внушението и неосъзнатото възприятие на света. Картините му са изпълнени с цветни структури, форми и знаци, в повечето случаи автономно присъстващи в пространството или подчинени на строго детерминиран и виртуозно установен от автора ред. Една част от композициите му са своеобразни модули, базирани на определена  последователност и подредба. Подборът на пръв поглед на сходни, самостоятелни елементи, без забележима конструктивна връзка, както и използването на максимално изчистени линии и знаци, се превръщат във водещи в творчеството на Румен Жеков.

Художникът създава своя вселена, свят в който логиката търси своя последователност, в която зрителят е оставен сам да разгадава и сглобява мисловните загадки на автора. Картините му комуникират с езика на сенките, отраженията и сложните лабиринти на неговата фантазия. Подкрепени от премерен и овладян колорит, те преминават от тъмните нюанси на сивото и наситените до черно сенки, през прозирните светли нюанси на охрата и розовото, родеещи се с калиграфията и цветовете на Изтока, за да достигнат до истински баланс между духовното съдържание и внушението на чистата пластична форма.
         
         Диана Драганова-Щир

Никола Михайлов

“Под Игото” на Иван Вазов е първият български роман. Публикуван за първи път през 1894 година, той бива преведен на над 30 езика, като в България остава най-четената книга. Последната адаптация на произведението обаче е по-различна от останалите.

На събитие, част от фестивала “Пловдив чете”, беше представено “Под Игото” под формата на комикс. Произведението съдържа 270 отделни илюстрации, създадени от от французина Жак Наре и е съставено в този си вид от Орлин Неделчев, архитект със страст към комиксите. Изданието предизвика огромен интерес на премиерата в австрийския павилион FLUCA и буквално бе разграбено от публиката.

Любовта на Неделчев към романите в картинки се заражда в детството, когато с родителите му заминават в чужбина за няколко години. Тръгва на уроци по френски и още след първия получава от учителката няколко илюстровани списания, за да може да чете вкъщи. Точно тези първи за него комикси запалват страст, която остава до ден днешен. След завръщането си в родното Русе, Орлин Неделчев намира френските комикси на реп за вестници и си ги купува всяка седмица.

Как обаче се стига до създаването на комикс по творбата “Под Игото”? Французинът Жак Наре посетил преди години България, разбира за романа на Вазов. След прекараните 3-4 седмици в страната ни, той се завръща във Франция и започва да рисува картинки по историята. Щом Неделчев разбира за съществуването на тази серия от илюстрации, той се заема да състави книга от тях. Проектът се оказва успешен и архитектът успява сам да издаде комикса.

Зад създаването на тази версия на “Под Игото” стои една благородна идея- чрез рисунки да запали по-малките по едно класическо произведение на българската литература. Въпреки, че е съкратено издание, то може да послужи за начален тласък към четенето и с малко късмет да запознае много деца с красотата на българския език.

„Въображаема реалност“ е написана като телевизионен риалити формат и доказва, че телевизията трябва да се върне към качественото съдържание, за да оцелее  

Марияна Горанова

Станислава Айви (Стаси Кара) е журналист, писател и режисьор. Тя е създател на телевизионното предаване „Като на кино“. Автор е на романите „Фалшът е начин на мислене“ и „Повикът на щастливата случайност“. Нейна е и документалната книга „Като на кино“, в която са включени интервюта с някои от големите имена на световната филмова индустрия. Станислава сподели подробности за най-новата си книга „Въображаема реалност“, която разкрива на читателите интересни виждания за бъдещето на телевизията.

Името на новата ти книга “Въображаема реалност” няма как да бъде по- актуално в последните месеци. От къде идва то?
Най-забавното е, че аз започнах да пиша тази книга преди няколко години, и втората,  и третата обаче я изпревариха.  Моята идея е за това, че бъдещето на телевизията е обречено, поне във варианта, в който се намира в момента. Тя рано или късно трябва да промени формулата си или няма да оцелее, наистина. Това се случва в моя роман, оттам е и “Въображаема реалност”. Заглавията на моите книги обикновено ми хрумват първо на английски език, всички останали първо си имат английски заглавия, а после им намирам най-подходящия превод на български. Първоначалното заглавие беше “Imagination is a reality”/“Въображението е реалност“, но идеята е една и съща, че с напредването на технологиите, живеем много често във въображаем свят.

Какъв е сюжетът на книгата?
За да спаси бъдещето на телевизията, измислена телевизионна корпорация трябва да направи перфектното риалити шоу. Трябва да наберат десет участника от целия свят, които по някакъв начин са стигнали до определен момент в живота си, в който имат нужда от спешна промяна. И така, всички тези хора заминават за един остров в Гърция и съответно проследяваме историята на всеки един от тях. Там им се случват много неща, къде по сценарий, къде не, защото винаги така се случва и в живота, колкото и да си въобразяваме, че знаем всичко и че можем да се предпазим, не винаги нещата се случват както сме ги планирали.  Ето, аз например не съм се консултирала с психолози за изграждането на персонажите, но ми се наложи да чета книги и да проучвам как спешно да разбия кораб.

В книгата си обръщаш внимание на хората, които са зад кадър. Трябва ли повече да се говори за тях и за това, че телевизията трябва да бъде спасена?
Както пише в книгата: “За вечната любов към телевизията: Внимавайте, тя води до пристрастяване!” , защото наистина е така. В един момент телевизията може да те изцеди до огромна степен,  защото ти влизаш от един свят в друг. Хората, които работят в телевизията, често нямат конкретно работно време. В един момент обаче, като излезеш от този свят, той започва да ти липсва, то това е малко, като с някакъв вид зависимост. Хората зад кадър не случайно са зад кадър, защото те не искат да афишират това, което правят. Те са изключително добри в работата си, която е точно толкова важна, колкото и тази пред камерата, защото телевизията е екип. Каквато и работа да вършиш в телевизията, ти зависиш от екипа си. Един човек не може да прави всичко сам.

Има ли начин телевизията да бъде спасена?
Нейното бъдеще, според мен, зависи от съдържанието. Тази формула за програмиране, да чакаш вкъщи, за да го гледаш, този принцип отдавна вече не работи. Времето е динамично, променя се начинът, по който гледаме телевизия. Тя всъщност няма как да умре. Наблюдаваме едно завръщане към малкия екран, благодарение на платформите, но това е различно. Там ние избираме кога и какво да гледаме, тоест контролираме ситуацията.

И как ще дойде спасението?
Съдържанието. Както един филм не може без сценарий, така и телевизията не може без съдържание, без идея, без структура.  Трябва да бъде направено интересно, в книгата съм избрала риалити формат, защото той е най-честата формула,  към която телевизиите прибягват. В хората е заложено да искат да знаят какво се случва с тези около тях. Когато това става на живо пред очите ти, е много лесно да не спираш да гледаш, дори и да го мразиш. Но все пак мисля, че трябва да се залага на по-качествено съдържание, такова, което да те кара да се замисляш.

Заглавна снимка: Ванеса Попова

„Аорист“ е своеобразна поетична равносметка за изминатия творчески път на автора

Теодора Драгиева

Фестивалът „Пловдив чете” дава уникална възможност на читателите да се срещнат на живо със своите любими поети и писатели и да усетят присъствието на самият човек, чието слово обичат. В Балабановата къща, в сърцето на Стария град, тазгодишният носител на престижната литературна  награда „Орфеев венец” Виктор Самуилов представи новата си стихосбирка „Аорист“. Събитието беше не само приятелска среща на талантливия, сърцат и обичан български поет с неговите почитатели, но и поглед към историята на художествения му свят с помощта на известния сред литературните и академични среди преподавател от Пловдивския университет доц. д-р Гергина Кръстева.

Поетесата и издател Божана Апостолова откри представянето на Виктор Самуилов, като сподели личното си отношение към него: „Винаги, едни от най-хубавите книги, са били неговите. Талантливо перо, скромен като човек. Истинско удоволствие е да се общува с Вики Самуилов.”

Виктор Самуилов е обичан и утвърден с годините автор. Той е носител на престижната литературна награда „Орфеев венец“ за тази година. Представяме и най-новата му стихосбирка „Аорист“, която е своеобразна поетична равносметка. Всичко това изискваше един много сериозен ангажимент от моя страна, защото историята на неговия художествен свят, как той се е развивал във времето, е изключително интригуваща, не скри вълнението си модераторката доц. Гергина Кръстева.

Дебютната книга на Виктор Самуилов „Моментално фото“ се появява през далечната 1972 година, в един преломен момент от историята на българската поезия. Все още изявените, така наречени тогава „Априлски поети“, издават едни от късните си творби, а на литературния подиум се раждат първите стихосбирки на едно ново поколение творци, като Иван Цанев и Калин Донков. Новите автори звучат по съвсем различен начин и имат много специфичен и обърнат през сетивното поглед към света. Още тогава се забелязва как в „Моментално фото”, поезията на Виктор Самуилов заявява един много деликатен, устойчив отказ да бъде обвързвана със задължителния тогава социален ангажимент. Това е една поезията на сетивата, изключително чувствителна, обърната към човешкото, вглеждаща се към малките, красивите неща и страняща от шумните колективни изяви. В контекста на онова време, поезията на

Виктор Самуилов още тогава заявява своята определена естетика и етика, и съвсем естествено се вписва в тенденциите на стойностната литература, обясни доцент Кръстева.
Няколко характерни за Виктор Самуилов умения го правят толкова разпознаваем и добър поет, не само на детска поезия, но и на лирика за възрастни. Едно от силните му достойнства е, че неговата поезия успява да гледа на литературата, като на свят, който прави нещата странни, да говори за уж познатото, но в крайна сметка то да е нещо, което за пръв път виждаме. Това го умеят само децата и добрите детски поети, допълни още Кръстева. Способността да разказва е друго умение, което откриваме и в поезията му за възрастни. С натрупания опит и литературното си майсторство, той успява да събере финалната мъдрост с изключителна лекота. Но най-вече това, което прави специална неговата детска поезия е, че не само възпитава отношение на детето към света, но възпитава и отношение към езика. Всичко това виждаме отразено и в „Аорист”. Тук е всичко, което се е раждало през годините, но е вече утаено в един дълбок релеф. Това е книга, в която намираме и човечността на този поет, и светлата и умъдрена тежест на отминалото, и ироничната горчилка на всичките колебания, на изборите и паметта, и честното яростно и ярко заставане пред другите с много смирение, притихване и достойнство. И всичко това е предадено в стегнати, събрани, лаконични форми, текстовете са с много висока плътност, обобщи Гергина Кръстева.

Виктор Самуилов развълнувано благодари за наградата „Орфеев венец” и сподели, че има специално отношение към нея и към Пловдив. След това лично прочете няколко свои стихотворения и „краткописи“. С познатото на всички фино остроумие и шеговитост, авторът отговаряше на въпросите на публиката, сред която се забелязваха и множество млади лица. На върпоса къде е изворът на красивия му хумор, поетът отговори, че тъй като е чул за недостига на вода в много кътчета на България, ще запази изворът в тайна. Помолен да даде съвет на младите пишещи хора как да избегнат опасностите на многословието и да запазят чистотата на словото, Виктор Самуилов искрено сподели: „Не мога да дам съвети. Това е много грешно, една личност да дава съвет на друга. Всички сме различни. То е въпрос на характер. Така са ни създали. А създали, не зная кого имам предвид всъщност, дали майка си и баща си или онзи началник отгоре.”

„Когато пиша за деца, самият аз ставам ведър, ставам малко глупав, малко нахакан, малко луд. Много приятно усещане е това. Противник съм на максимата, че за деца се пише, като за възрастни, само че по-добре. Много деца ми дават усещането за благодарност, без да знаят тази дума” – така поетът коментира каква е разликата да пишеш за деца и за възрастни.

Запитан как се е избавил от изкушението да пише по наложените тенденции в годините на соца, авторът отговори: „Не съм от шумните смелчаци, наистина съм кротък, тих поет, до второто питие. В предговора на дебютната ми книга „Моментално фото”, Любомир Левчев е написал: „Нека поздравим тази тиха смелост на Виктор Самулов.“ И аз съм съгласен с това.”

Сред присъстващите имаше много приятели и колеги на поета, които развълнувано разказаха общите си спомени и за радостта да го познават лично. След представянето се изви дълга опашка от чакащи за автограф и посвещение от автора.

„Пловдив чете“ сърдечно поздравява любимия на малки и пораснали деца Виктор Самуилов за заслужената награда, но и за неговата неподправеност и човечност, за сърдечното му присъствие, за живото слово, което възпитава и нас, и децата ни. Пожелаваме си до нови приятелски срещи.


снимка: Ванеса Попова

Виктория Филипова

Срещата с една от най-обичаните съвременни български авторки е част от програмата на книжния фестивал „Пловдив чете“ , а разговорът бе напътстван от „ренесансовия човек“ Кирил Николов и деликатната поетична ръка на Ина Иванова.

Елка Стоянова отпразнува своя рожден ден в знаковия за Пловдив  клуб „Петното на Роршах“. Сред гостите, наред с почитателите на поезията, присъстваха родителите на Елка, нейни приятели и колеги. В атмосферата на приятно бъбрене между близки хора с чаша вино в ръка, авторката допусна присъстващите близо до себе си и отвъд шумната светска поза, показа завладяваща душевност, емоционална топлота и човещина, които откриваме и в творчеството й.

Елка Стоянова пише без да се щади, защото, както самата тя казва: „лириката трябва да бъде честна.“ Читателят не прощава притворството и позата. Поезията трябва да бъде разголваща и обезоръжаваща, защото има за цел да достигне до някой друг, някой, който ще  припознае в нея своята емоция, споделя още от тайните си известната поетеса.

„Как смееш да ми го казваш
всяко обичам те е като нож
като зъб на чакал
като удар в слънчевия сплит
Втори, трети, четвърти в пролуката между ребрата
Четвърто, трето , второ.
Боли като от удар на стомана в кост…“

Зад усмивката винаги стои болка, зад любовта винаги има себепреодоляване. Елка  прекрачва прага на сърцето си, смъква кожата си, опитомява своите демони и ги оковава в думи. Тя издишва нейното „обичам те“. Най-новата й книга „Много преди Пабло да ме намери“, макар и малка по обем, притежава огромна маса, смята Кирил Николов. Една изящна книга, съдържаща детайлна поезия, която преминава през личните болки, допълни и Ина Иванова.

Елка Стоянова е родена и живее в Бургас. По професия е юрист и работи в държавната администрация. Нейни произведения са публикувани в периодични издания, алманаси и литературни списания. Има издадени две поетични книги и сборник с разкази. Неколкократен победител в интерактивния формат “Лига на разказвачите”. През 2011 г. печели първа награда в конкурс за разказ, а през 2012 г. става лауреат на литературният конкурс за поезия Яворови дни. През 2014 г. стихосбирката й “Anamnesis morbi” печели поетичната награда на името на Христо Фотев на Годишния литературен преглед “Бургас '2014”. Най-новата й книга се казва „Много преди Пабло да ме намери.“

Кой е Пабло?

Той е онзи, който прави изричането на „обичам те“лесно. От творчеството на чилийския писател Пабло Неруда Елка научава, че тази дума няма да се изхаби от честата употреба и не е страшно да бъде част от ежедневието ни.

В приятелска раздумка, гарнирана с разкошното чувство за хумор на авторката, тя  споделя своите виждания по големите теми за изкуството, за света, за мисията на твореца, за любовта.
„Ние, поетите, нямаме право да даваме лош пример“- разсъждава Елка Стоянова. За мен писането е бягство от реалността, от прозата. Пиша за нещата, които обичам и това ми дава възможността да съм свободна. Поезията е моят катарзис, моят необходим баланс. И допълва с усмивка: „Тя е моят начин да задоволя суетата си“.

Двамата с Кирил Николов се опитаха да намерят общото между юриста и поета, как се помирява тази опозиция и как се вписва лириката в правото. Не остана незасегната и темата за интелигентността в изкуството. Необходими ли са културата и начетеността и какъв отпечатък оставят върху творчеството на автора.

Трябва да има магия. Някои хора успяват така да се вглеждат в света, че да откриват неща, които другите не умеят. Успешната формула за лирика, според Ели е укротяването на емоцията, преодоляването на  страха в процеса на писане и говорене, като поемаш всички рискове, които носи тази смелост. Талантливите хора си носят своето проклятие. „Много преди Пабло да ме намери“ споява страстите, експлозиите, цветовете и моите впечатления от света, допълва авторка.

„Хоризонтът държи погледа ми
И чакам, напрегната и нетърпелива,
за следващата високосна секунда“

Подарете си време за любов, за живеене и за всичкото вино на света, заръча Елка Стоянова на своите пловдивски читатели на финала на срещата.