В този забързан свят всеки има нужда от планина, която да го прегърне

Пътепис от реализирането на проекта „Възроден”, в който млади пловдивчани обикалят забравени села, нуждаещи се от подпомагане

Анна Велкова, стажант-репортер и инициатор на проекта „Възроден”

Десетина млади пловдивчани обикалят 10  забравени села, които се нуждаят от подпомагане в рамките на проекта „Възроден”. Инициативата е с подчертана социална, екологична, етнологична, изследователска и творческа насоченост. Младежите ще се опитат да разкажат историите на хората, които живеят някъде там, забравени и забравили времето. Пътеписът на Анна Велкова, наш стажант-репортер и инициатор на „Възроден”, е от северозападна България.

Слънцето огря над  Вратцата. Бяхме изминали вече около 280 км, спукахме гума точно на излизане от София (да е жив балканският човек, да е здрава колата на народа!). Пак добре, че се случи на 8 км от гумаджийницата, където бюджетът ни извънредно се завиши, както и времето за придвижване, предвид факта, че тръгнахме в 10:30, а пристигнахме в 18:00, свърши ни питейната вода, едвам нахраних Радо с баницата – това приготвяне на баница за Възрожденците ми стана традиция, но целта си заслужаваше. Балкана мълчеше. Пътят се затътряше, виеше се, вдлъбваше хоризонта. Планината ни се мръщеше и като срещнеш хората от северозапада ти се струва, че и те имат подобно странно навъсване.. Докато не ги заговориш и усмихнеш.

Дестинацията ни предлагаше три посоки, по които да я достигнем- през Лакатник, Вършец или Ботевград. Избрахме последния вариант заради по-малкото завои , макар че  Искърското дефиле обещаваше своите красоти. Изглежда почти всичко по тези места се дели на горно и долно и е разположено по дължина. Освен селото, в което отивахме , а именно Горна Бела речка ,в съседство на половин километър с Долна Бела речка, минахме през Горно и Долно Белотинци , Долна и Горна Вереница, Горно и Долно Озирово и т. н.. Нанизано на Бялата река, чието име носи,  селото прегръща  вира , проснато от двете страни на пътя. И сякаш на прага на два свята точно до спирката между двете села  открихме Боян, у когото пренощувахме.

-Сядайте да пием по една гроздова-едни от първите думи на врачанина- Живеем във време, в което не знаем да се кръстим. – взе един домат, остави го, наля чашите и пак започна да го реже- Живял съм над 30 години в София, имам къща в Герман, но не мога вече да им понасям изпаренията. Момиче, я подай три вилици оттам. Хе па, тука си ми всичкото. Тръбите са уранови, ама нали Вършец ми е на осем километра, отивам там за минерална вода. Ама и пътят ни е много лош. Обаче идва рейс всеки следобед от Вършец и превозва безплатно селяните. Та и те кой ги знай, дали някой от тях не ни е откраднал камбаната.

– Как, камбаната?

-Камбаната! Е па, тук един циганин няма в селото, но в съседното бъка. И мене три пъти вече ме обират. Абе, въобще , хората станаха много лоши. Не сме научени толкова години как да се кръстим- и ни разказа, че всъщност в селото никога не са имали църква и как през онези години, в които са присвоени земите на Северозапада , държавата взима и човещината у хората.

– Долното село имат църква. Там отиваме , кога требе да се опее някой, кога да кръстим. И празник да е, пак нямаме навик да запалим по една свещичка. Долна Бела речка е на половин –един километър, но хората вече остаряха. И всеки си стои в къщата. Ама така е по-добре. Не знаеш на кого какво му щрака в главата, а хората… хората оскотяха. И моята жена така, пропи се, една вечер й казах, че ако още веднъж я видя пияна, ще я изгоня от къщи. Търпях до едно време, после й казах да си събере багажа. А като я питах защо пие тя мълчеше. Един път промърмори само:  ,,от мъка”. Па и тя беше една ревнива…

-Бояне!- извика някой на двора.

-Красо, кажи?

-Имаш ли малко пипер да ми дадеш?- и при  нас влязоха две жени, едната синеока и една, която много ми напомняше на баба Веселка от Мугла. Двамата с баба Краси се заговориха , а при нас остана баба Надя и помоли да й оправя телефона.

-Ах, миличко – каза, като свърших  и не спря да ме нарича така, докато не си тръгнахме от селото. Поканиха ни на кафе на следващия ден на улица 15, номер едно… или в къщата на баба Краси.

-Чух , че не сте пили кафе, верно ли е? – намигна бабата. Беше вече следобед, тя ни бе поканила у тях сутринта , но покрай снимките на оброка и читалището се забавихме. Пък да не говорим, че трябваше да правя още една баница … Попита ни дали ще останем за събитието на Илинден – нещо, което се честваше за първа години по инициатива на фондация Нова култура. Когато попитахме дали може да ни разкаже някоя история, бабата се смръщи:

-Още помня как преди 30 години дойде милицията да извика баща ми, а той не щеше да излезе. ,,Отиди , бе, татко, отиди, моля ти се!” , той мълчеше.,,Отиди, ще те утрепат !” И наедно със стоте декара ниви му взеха и дървата, дето си ги беше нацепил сутринта.  Вие представяте ли си какво е да се грижиш цял живот за една земя и те да ти я вземат?

Разказа ни за едно интересно поверие, че мине ли ти мечка върху гърба, ще ти минат и болежките и как на една такава операция се подложила майка й, на която повечето мъка била по баща й, и как дори когато един ден в селото дошъл мечкар и майката го накарала да й преведе мечката по гърба й, и тогава не се оправила. Как преди баща й канил в голямата изба и черпил с вино половината село. Как сега къщата й е постоянно ограбвана и при последния обир са скъсали дори жичките на телевизора. И още неща ни разказа… А на сбогуване ни заръча да се върнем.

– Аз самата се върнах- каза ни Галя, жената, която ни доведе в Бела речка. Тя е и едно от сърцата на фондация Нова култура, благодарение на което селото се съживява.  Фондацията работи като интердисциплинарна мрежа от журналисти, артисти, историци, писатели и дизайнери в областта на новите медии. Развива своите дейности в Северозападна България, основно в село Горна Бела речка. Марина Асенова , Галя Иванова и екипът от доброволци, който включва  хора от цял свят, започват по думи на Мариана ,,по лични интереси” . Те искат да направят нещо за родното българско село, чиито 60 жителя все по-бързо намаляват. Един от най-известните техни проекти е фестивалът на спомените Goat milk, който тече години наред и примамва както белоречкани така и европейци. В  течение на 17 години ремонтират училището и го превръщат в читалище с помощта на доброволци от международни организации, провеждат най-различни събития – от джаз вечери до уъркшопи за фотография , театър, концерти.

-Щом успяхме да убедим бабите да хвърлят бастуните и да дефилират на подиума с прически и грим, ти виждаш как променяш нещо. Жените плачеха..  – каза Мариана.

-Знаете ли не навсякъде хората се връщат, за да оставят нещо, да направят, да останат… Аз съм свидетел как като деца в Бяла речка хората са изнасяли концерти и след 20 години се връщат, за да направят същото благотворително. Нарича се Северозапад. – каза ни Илко, един от членовете на фондацията.

-Сестра ми си тръгна от ,,Свободна Европа”, работеше като журналистка в Прага, един ден ми каза ,,Моето място е в Бяла речка.” Тя никога не се е спирала пред каквито и да било трудности за фестивала и другите си инициативи дори когато нямахме средства. Доброволците , които се включват в организацията, идват с по пет евро, които напълно стигат на бабите , за да ги подслонят и нахранят. И самата аз се връщам тук. Строителен инженер съм, но усетих, че това, което работя не ме удовлетворява. Преустанових с правене на всякакви ръчни изделия, имах си нещо като работилница. Но животът се завъртя и от фирмата отново ме поканиха-явно имах нещо недовършено там. Според мен връщането в родните села е неизбежно, то се случва. Защото в този забързан свят всеки има нужда от планина, която да го прегърне. А тук , в Бела речка, тя е именно такава – обла, притихнала, сякаш те пази. Понякога си мисля, че ни помага нещата да се случват за добро. Знам, че един ден ще се върна тук окончателно, но засега няма как. Помагам на сестра ми , която е абсолютен идеалист  и прави всичко със сърцето си.

-Да, ние наистина сме периферия, но и по своему център.- думи на Мариана. Тъй като трябваше да пътуваме на другия ден , не успяхме да останем за празника на Илинден, изпратихме с очи Врачанския Балкан … тоест  Монтанския – белоречкани особено държат да се прави такова разграничение.  Преди съвсем да го загубим от поглед се качихме на една кула , стара, от времето на социализма, от която посрещнахме дъжда над Вратцата. Хълмът изпращаше слънцето. Кулата се люлееше и дъските й пукаха, валеше над Враца. Под нас беше реката, теглеща след себе си двата свята, които се срещаха на върха.

Обожаваме разходките в Пловдив и неведнъж сме препоръчвали да се впуснете в опознаване на малките пресечки. Особено в центъра, може и да попаднете в Капана, но няма къде да се изгубите. В Града под тепетата, накъдето и да погледнете гарантирано ще се натъкнете на старинни сгради, тихи дворчета и скрити потайности. А ако ви е нужен гид за любимите ни пловдивски улици, не търсете повече., Подбрахме 6 от тях, които да обиколите с фотоапарат в ръка и да се полюбувате на типичната атмосфера на най-стария жив град в Европа.

Е, няма как да не започнем с Главната улица. Тегелът по центъра е задължително упражнение, особено през уикендите. Улицата носи името „Княз Александър Батенберг I“, но всички я наричат просто Главната. Заради дължината си тя е разделена условно на две части – Малката и Голямата главна. По нея, освен че можете да видите запазения автентичен вид на сгради от различни български епохи, ще намерите и множество места за забавление, храни и напитки. Задължително гледайте нагоре и не пропускайте нито един детайл, защото понякога най-интересните елементи са високо над главите ни.

Просто няколко крачки встрани и ще попаднете на следващата ни любима улица – тази на паралелната култура. Защото Отец Паисий не е просто пресечка на Главната, но и поредното място, на което всички заставаме с отворена уста и се чудим накъде да погледнем.  Едрите й павета се спускат от Джумая Джамия до Централна поща, където буквално се блъска в древния Римски форум и Одеона. Дължината й е от скромните 420 метра, но те са напълно достатъчни, за да съберат много известни градски пунктове, важни в миналото и днес. Можете да видите всякакви сгради, от няколко десетилетия, в които са живеели видни обществени личности, предприемачи, тютюневи търговци, занаятчии. Ще усетите сблъсъка на култури, на време и обществен статус.

От Джумаята и Отец Паисий рязко завиваме надясно, където в Старинен Пловдив няма да преувеличим, ако кажем, че всяка уличка е кадър. Орнаменти по къщите, късчета история на всеки ъгъл и малки антикварни магазинчета, в които може да намерите всякакви съкровища! Ако трябва да посетите само едно място в Града под тепетата, то това трябва да е Стария град. Не пропускайте да се разходите и по занаятичийската чаршия на улица Стръмна, която е една от най-атрактивните. Стъпвайки на нея, не просто ще похапнете вкусен хляб и ще се сдобиете с нещо красиво, което да отнесете вкъщи, а буквално ще ви въвлекат във вълшебния свят на ръчния занаятчийски труд. Името не е съвсем преувеличено, затова задължително бъдете с удобни обувки.

В другата посока от площад Римски стадион разходката също няма да ви разочарова.  Там се намира наскоро ремонтираната Христо Г. Данов, известна сред много от по-възрастните пловдивчани като „Заимов”, а с първо име – Фердинанд. В периода след Освобождението в единия ѝ край е било кметството, а в другия – Джумая Джамия. Тук всяка къща е история и наоколо са се намирали домовете на голяма част от пловдивския елит – Иван Вазов, Христо Г. Данов, Йоаким Груев, Драган Манчов и др. Една от най-красивите сгради обаче, безспорно е тази на номер 17. Къщата с нимфите е построена по проект на италианката Емилия Събева и очарова ценителите със специфичната си орнаментика и стил. Малко по-надолу е и сградата на Кукления театър, в която преди време се е намирало благотворително дружество „Майчина грижа“. Тук са се правели много благотворителни мероприятия и вечеринки, а днес актьорите пресъздават вълшебния свят на историите пред любопитните погледи на най-малките. Дълги години пред нея бе паркиран и емблематичния Автобус на приказките, който придаваше голям колорит на пресечката.

В противоположния край на Главната улица покрай Цар-Симеоновата градина уличките също са изключително живописни и колоритни. Иван Вазов най-вероятно ще е първата улица, която ще запомните в Града под тепетата, ако идвате с влак или автобус. Тя  е и градската зона, с която най-ярко се свързва индустриализацията на Пловдив в  края на 19-ти и началото на 20-ти век. Там видни архитекти са проектирали къщи за най-богатите и знатни граждани, а и днес можете да видите останките от Тютюневия град, в който е била концентрирана цигарената индустрия.

Успоредно на нея, в непосредствена близост до градината и с великолепна гледка към Пеещите фонтани, е улица Велико Търново. Тя се простира от площад Централен чак до бул. Васил Априлов и разходката по нея е като истинско безвремие. Въпреки че е разположена съвсем близо до Главната улица, не е много оживена и може необезпокоявани да се наслаждавате на сградите под сенките на вековни дървета. В края откъм площада и сградата на Пощата тя върви покрай една от алеите на Цар-Симеоновата градина и отвсякъде разкрива интересни гледни точки към тази част на парка. Там, се намира и прочутата беседка, където Иван Вазов прекарва дълги часове по време на посещението си в Пловдив през 1920 г. За съжаление, тя се намира в частен имот и достъпът до нея е ограничен. Разходката надолу по уличката  ще ви разкрие още домовете на Борис Христов и редица общественици, а колко красива е през есента!

А коя е най-красивата пловдивска улица според вас?

Южният бряг на Марица стана сцена под звездите

Градът под тепетата празнува 5 години от завоюването на титлата Европейска столица на културата. Хиляди пловдивчани избраха обновеното пространство на южния бряг на река Марица, за да се сбогувта с лятото на  2019 под открито небе с мното музика и танци.

Програмата под мотото „Празник на реката” бе с различни активности през целия ден, заради което управата на града затвори бул.“Марица-Юг“. Шоуто след обяд започна в 18 часа. със сиунг танци и полети с привързан балон над реката.

Точна в в 20 ч. на сцената започнаха да зилизат родни поп звезди. Публиката пя с Графа, Михаела Филева и Любо Киров. Денят завърши с пищна заря.

Художникът Румен Нечев представя изложба „Вотив II” в галерия „Дяков“.  Експозицията е посветена на хилядолетни човешки традиции, духовни послания, но и на значими постижения в изкуството. Диалогът в изложбата тече в разнообразни посоки, картините са така подредени, че разговарят едни с други.

Може би да започнем от там, че скоро сподели в социалната мрежа Фейсбук, че те интересува повече вечността, отколкото модерността. Как се отнася това към точно тези творби в галерията?
Най-пряко. Ако трябва да го разнищим като естетическа позиция, модерността винаги е свързана повече с ефимерните неща, с това, което на деня е важно. Вечността има друга амбиция – да се бори с времето и да пренася с времето разни стойности. И понеже тук става въпрос за вотиви, аз ги свързвам с вечното, тъй като историята на вотива е предхристянската – 3, 4 век преди Хр. и още във Варненския халколитен некропол са открити най-старите вотиви - две фигури на животни. Вотивът е посредникът между човека и Бога. А разговорът с Бога е винаги много труден, според мен. Защото на практика такъв разговор няма, той е монолог. Но ето -вотивите като сребърни фигури имат тази цел – в тях има закодирани желания, надежди. Те са представлявали оброчни фигурки и човек чрез тях пожелава разни неща. Най-странното е, че този диалог е хилядолетен, някога е бил в основата на цивилизацията, сега е изтласкан от модернизма. Затова смятам, че модерното не ми е толкова интересно. Доста знам и доста съм живял в сменящи се естетически среди, в които става ясно, че днес едно се харесва и е хубаво, след само десет години се оказва, че другото е много по-хубаво и най-хубаво, като се стига до една почти безсмислена игра с модернизма. Затова вече все по-малко ме интересува модерното за сметка на вечното.

Освен картини в изложбата представям и керамика, която е по-скоро инсталационна, ако мерим с днешните мерки. Там разговорът по друг начин се състои. Хубавото на керамиката е, че тя в себе си съдържа основните на света. Някога древните са разбирали света като водата, огъня, земята и въздуха. Това го има в керамиката. Земя, която се изпича, чрез огън, която се моделира, в която има вода и т.н.. Керамиката като материал носи елементите, от които е съставен нашия свят.

Кажете ни повече за графичната работа със стихове в изложбата?
Тя е в експозицията, тъй като там има един много делничен прочит на божественото, на идеалното. Има простичко обръщане към обикновените работи. Всеки един от редовете и пасажите са илюстрирани с отделен образ. Стихотворението е на поетеса от Казанлък – Женя Димова, която има великолепен поетически език и аз го ползвам с нейно разрешение.

Възможно ли е да възприемем изложбата така, както често стихосбирките, например, са разделени на различни цикли?
Да, аз обичам да структурирам по този начин. Всеки знае…,  започваш една идея, която уж много ти е ясна. Изведнъж се оказва, че идеята изчезва. Самата технология те изпраща в неочаквани посоки и места. Искаш да нарисуваш кон, то излиза Пегас, започваш за други такива фигури да мислиш и това всъщност е един дълъг работен процес, в който края винаги се отмества и никога не го достигаш.

За тази изложба може ли да кажем кое е било в началото и кое в края?
Цикълът не е затворен. Имам още няколко големи графични работи, които са 80 на 1‘30, но няма как да ги покажа в момента, тъй като е такова самото пространство. Но отделните серии мисля, че добре се четат. Те са естетически близки една до друга, но вътре в себе си - доста разнообразни. В тази игра на човек и идея има нещо, което остава като поредица от опити. Ето тези серийни работи са такава поредица от опити. А и няма как да направиш едно нещо два пъти, особено с тези материали, които използвам.

Изложбата се открива на 2 септември от 19 часа в галерия „Дяков“ и може да бъде видяна до 14.09.

Снимки: Димитър Субашев

Националните есенни изложби трябва да бъдат мислени като цялостен проект, но в същото време всяка една от експозициите може да се представи и самостоятелно

Целенасочено търся контрасти между експресивно, сюрреалистично, поетично, метафорично. Това са автори, които могат да разкажат много силни истории с работите си

Славена Шекерлетова

Пловдив полека започва да си отдъхва от жежкото лято всеки първи септември с Националните есенни изложби. За седма поред година техен артистичен директор е Галя Лардева. За изложбите, под надслов „Поетика на образа“ тя избира 9 художници, които творят с различни средства.

В Балабановата къща е представено творчеството на Динко Стоев – живопис, Димитър Воденичаров – акварел, Стоян Куцев – живопис и Кристина Вътова – графика. В къща Хиндлиян срещаме българи, които от години творят в Германия -  Зара Александрова и Зоран Георгиев. Те представят рисунка, обект и инсталация. В двора се намира работа на Николета Иванова, която представлява интерпретация, свързана с река Марица. В къща Мексиканско изкуство ще се представят Иглена Русева с фотография и Надя Текнеджиева с необичайни произведения от керамика. За тазгодишните Национални есенни изложби разговаряме с Галя Лардева – артистичен директор:

Галя Лардева: Това са 52-те Национални есенни изложби след онази легендарна 1967-ма година, в която са експонирани акварелите на Георги Божилов - Слона и която се счита за начало на Есенните изложби.  От 2013 -та съм артистичен директор на това събитие и се опитвам да актуализирам модела на реализация на този много ключов не само за Пловдив, но и в национален мащаб форум. Концепцията му представя автори, които работят в изящния регистър на визуалните изкуства, но от друга страна те са с подчертано съвременно мислене, с експериментално отношение към визуалния образ, към медията…

И така в 52-то издание представям деветима автори, които считам, че са много представителни за съвременната картина на изкуството в момента. Те са обединени под една обща платформа „Поетика на образа“. Казвам „платформа“, защото съвсем целенасочено избягвам да мисля за изложбите като за тематични и строго рамкирани в заглавие. Предлагам на авторите една обща концепция, която те да разработят, да подходят проблемно към своите експозиции. Специфичното на Есенните изложби е, че те представят сбор от самостоятелни изложби. Проектът трябва да бъде мислен като едно цяло, но в същото време всяка една от експозициите може да бъде представена и самостоятелно.

Тази година се откроява силно дамско присъствие в изложбите, случайно ли се получи това или е търсен ефект? Разкажете ни повече за художниците.

Напълно случайно. Нямам отношение към възрастовия регистър, нито към пола на участниците. Също случайно пък миналата година имаше само едно дамско присъствие. Считам, че авторите, които представям са интересни, любопитни, задълбочени в подхода си към визуалния образ, който провокира зрителите към диалог в една или друга посока. Целенасочено търся контрасти между експресивно, сюрреалистично, поетично, метафорично. Това са автори, които могат да разкажат много силни истории с работите си.

Винаги присъстват и автори, които работят зад граница. В случая това са Зоран Георгиева и Зара Александрова, чиято работа е елемент от визуализацията на рекламните материали на проекта. Те работят и живеят от много време в Берлин, имат активно и силно присъствие в Германия. Представят свои неща, които са на ръба на концептуалното и кавалетното. Работят с акварел, инсталация и са доста провокативни - взимайки един традиционен орнамент като Троянската шарка, те я трансформират по особен метод.

Дебютът на 52-те изложби е на едно прекрасно младо име в графиката – Кристина Вътова. Тя е възпитаник на Пловдивската  художествена гимназия, след това завършва в Националната художествена академия „Графика“. Тя представя цикъл, който е специално подготвен за Есенните изложби, ползвайки трудоемка техника. Получили са се прекрасни поетически неща, свързани с едно по-източно усещане за живота и пространството.

В дълбока зала на Балабановата къща е експозицията на Динко Стоев -  едно от много силните ни имена в живописта. Той е автор на ярко експресивни, голямо форматни, много въздействащи платна. Вълнува се от болката, от личностното разкъсване, от вътрешните конфликти, от самотата, от такъв тип експресивни образи. Работи много пластична живопис със страшно въздействащи колоритни хармонии.

В сводеста зала е експозицията на Димитър Воденичаров, който е сценограф по образование, но работи и акварел. Получи награда „Пловдив“ преди две години за своя голяма изложба, съвместно с Васил Маргаритов. Той е автор, когото безкрайно ценя и харесвам. Неговата експозиция е подготвена специално за залата в Балабанова къща.

На първия етаж там е изложбата на Стоян Куцев. Автор, който е познат на пловдивската публика, активно работил с галерия „Резонанс“. Той има пък подчертано концептуален подход към живописта, интересува се от знака, от медията на живописните възможности.

В двора на къща Хиндлиян може да се види голяма пластика на Николета Иванова, която е възпитаник на НХА, специалност „Метал“. Тя представя интерпретации на тема река Марица, която е подготвена специално за двора на „Хиндлиян“.

В Къща за Мексиканско изкуство, в залата ще видим голяма експозиция на доц. Иглена Русева. Тя е знаково име за съвременната фотография, дългогодишен преподавател в НАТФИЗ, възпитаник на Чешката художествена академия, емблематично име. Доц. Русева представя своя изложба, върху която работи почти цял живот и е много специална за нея. Тя с удоволствие се включи в проекта.

В двора на Къщата за Мексиканско изкуство има експозиция на Надя Текнеджиева, която е преподавател в НХА в катедра „Керамика“. Много е интересно за мен това, което тя представя, защото разширява възможностите на керамиката. Показва ни няколко пластики, които съчетават по съвсем необичаен начин порцелан с фотографски образ. Много любопитно и силно като експозиция.

Когато започвате да обмисляте изложбите как се появява идеята – заедно с подбора на художниците или първо идва името, проблемтиката на проекта?
В някакъв смисъл авторите избирам след като си изясня проблема, който ще разработвам. Този кураторски проект е много важен с това да представя една цялостна платформа. Той е по-скоро режисура, един филм, цялостен разказ с множество новели. По този начин подхождам към организирането на Есенните изложби. За това няма първо и второ, а някак си нещата се повяват в цялост.

Националните сенни изложби се откриват на 1 септември от 18 часа. Експозициите могат да се видят до края на месеца.

Снимки: Таня Върбова

ПОЕТИКА НА ОБРАЗА  Национални есенни изложби Пловдив 2019
Автори
БАЛАБАНОВА КЪЩА
ДИНКО СТОЕВ – живопис/ Дълбока зала
ДИМИТЪР ВОДЕНИЧАРОВ – акварел/ Сводеста зала
СТОЯН КУЦЕВ – живопис/ Първи етаж
КРИСТИНА ВЪТОВА – графика/ Двор
 
КЪЩА ХИНДЛИЯН
ЗАРА АЛЕКСАНДРОВА  и ЗОРАН ГЕОРГИЕВ – рисунка, обект и инсталация/
Веранда и мааза
НИКОЛЕТА ИВАНОВА – скулптура/ Двор
 
КЪЩА МЕКСИКАНСКО ИЗКУСТВО
ИГЛЕНА РУСЕВА – фотография/ Зала
НАДЯ ТЕКНЕДЖИЕВА – керамика/ Двор