В този забързан свят всеки има нужда от планина, която да го прегърне

Пътепис от реализирането на проекта „Възроден”, в който млади пловдивчани обикалят забравени села, нуждаещи се от подпомагане

Анна Велкова, стажант-репортер и инициатор на проекта „Възроден”

Десетина млади пловдивчани обикалят 10  забравени села, които се нуждаят от подпомагане в рамките на проекта „Възроден”. Инициативата е с подчертана социална, екологична, етнологична, изследователска и творческа насоченост. Младежите ще се опитат да разкажат историите на хората, които живеят някъде там, забравени и забравили времето. Пътеписът на Анна Велкова, наш стажант-репортер и инициатор на „Възроден”, е от северозападна България.

Слънцето огря над  Вратцата. Бяхме изминали вече около 280 км, спукахме гума точно на излизане от София (да е жив балканският човек, да е здрава колата на народа!). Пак добре, че се случи на 8 км от гумаджийницата, където бюджетът ни извънредно се завиши, както и времето за придвижване, предвид факта, че тръгнахме в 10:30, а пристигнахме в 18:00, свърши ни питейната вода, едвам нахраних Радо с баницата – това приготвяне на баница за Възрожденците ми стана традиция, но целта си заслужаваше. Балкана мълчеше. Пътят се затътряше, виеше се, вдлъбваше хоризонта. Планината ни се мръщеше и като срещнеш хората от северозапада ти се струва, че и те имат подобно странно навъсване.. Докато не ги заговориш и усмихнеш.

Дестинацията ни предлагаше три посоки, по които да я достигнем- през Лакатник, Вършец или Ботевград. Избрахме последния вариант заради по-малкото завои , макар че  Искърското дефиле обещаваше своите красоти. Изглежда почти всичко по тези места се дели на горно и долно и е разположено по дължина. Освен селото, в което отивахме , а именно Горна Бела речка ,в съседство на половин километър с Долна Бела речка, минахме през Горно и Долно Белотинци , Долна и Горна Вереница, Горно и Долно Озирово и т. н.. Нанизано на Бялата река, чието име носи,  селото прегръща  вира , проснато от двете страни на пътя. И сякаш на прага на два свята точно до спирката между двете села  открихме Боян, у когото пренощувахме.

-Сядайте да пием по една гроздова-едни от първите думи на врачанина- Живеем във време, в което не знаем да се кръстим. – взе един домат, остави го, наля чашите и пак започна да го реже- Живял съм над 30 години в София, имам къща в Герман, но не мога вече да им понасям изпаренията. Момиче, я подай три вилици оттам. Хе па, тука си ми всичкото. Тръбите са уранови, ама нали Вършец ми е на осем километра, отивам там за минерална вода. Ама и пътят ни е много лош. Обаче идва рейс всеки следобед от Вършец и превозва безплатно селяните. Та и те кой ги знай, дали някой от тях не ни е откраднал камбаната.

– Как, камбаната?

-Камбаната! Е па, тук един циганин няма в селото, но в съседното бъка. И мене три пъти вече ме обират. Абе, въобще , хората станаха много лоши. Не сме научени толкова години как да се кръстим- и ни разказа, че всъщност в селото никога не са имали църква и как през онези години, в които са присвоени земите на Северозапада , държавата взима и човещината у хората.

– Долното село имат църква. Там отиваме , кога требе да се опее някой, кога да кръстим. И празник да е, пак нямаме навик да запалим по една свещичка. Долна Бела речка е на половин –един километър, но хората вече остаряха. И всеки си стои в къщата. Ама така е по-добре. Не знаеш на кого какво му щрака в главата, а хората… хората оскотяха. И моята жена така, пропи се, една вечер й казах, че ако още веднъж я видя пияна, ще я изгоня от къщи. Търпях до едно време, после й казах да си събере багажа. А като я питах защо пие тя мълчеше. Един път промърмори само:  ,,от мъка”. Па и тя беше една ревнива…

-Бояне!- извика някой на двора.

-Красо, кажи?

-Имаш ли малко пипер да ми дадеш?- и при  нас влязоха две жени, едната синеока и една, която много ми напомняше на баба Веселка от Мугла. Двамата с баба Краси се заговориха , а при нас остана баба Надя и помоли да й оправя телефона.

-Ах, миличко – каза, като свърших  и не спря да ме нарича така, докато не си тръгнахме от селото. Поканиха ни на кафе на следващия ден на улица 15, номер едно… или в къщата на баба Краси.

-Чух , че не сте пили кафе, верно ли е? – намигна бабата. Беше вече следобед, тя ни бе поканила у тях сутринта , но покрай снимките на оброка и читалището се забавихме. Пък да не говорим, че трябваше да правя още една баница … Попита ни дали ще останем за събитието на Илинден – нещо, което се честваше за първа години по инициатива на фондация Нова култура. Когато попитахме дали може да ни разкаже някоя история, бабата се смръщи:

-Още помня как преди 30 години дойде милицията да извика баща ми, а той не щеше да излезе. ,,Отиди , бе, татко, отиди, моля ти се!” , той мълчеше.,,Отиди, ще те утрепат !” И наедно със стоте декара ниви му взеха и дървата, дето си ги беше нацепил сутринта.  Вие представяте ли си какво е да се грижиш цял живот за една земя и те да ти я вземат?

Разказа ни за едно интересно поверие, че мине ли ти мечка върху гърба, ще ти минат и болежките и как на една такава операция се подложила майка й, на която повечето мъка била по баща й, и как дори когато един ден в селото дошъл мечкар и майката го накарала да й преведе мечката по гърба й, и тогава не се оправила. Как преди баща й канил в голямата изба и черпил с вино половината село. Как сега къщата й е постоянно ограбвана и при последния обир са скъсали дори жичките на телевизора. И още неща ни разказа… А на сбогуване ни заръча да се върнем.

– Аз самата се върнах- каза ни Галя, жената, която ни доведе в Бела речка. Тя е и едно от сърцата на фондация Нова култура, благодарение на което селото се съживява.  Фондацията работи като интердисциплинарна мрежа от журналисти, артисти, историци, писатели и дизайнери в областта на новите медии. Развива своите дейности в Северозападна България, основно в село Горна Бела речка. Марина Асенова , Галя Иванова и екипът от доброволци, който включва  хора от цял свят, започват по думи на Мариана ,,по лични интереси” . Те искат да направят нещо за родното българско село, чиито 60 жителя все по-бързо намаляват. Един от най-известните техни проекти е фестивалът на спомените Goat milk, който тече години наред и примамва както белоречкани така и европейци. В  течение на 17 години ремонтират училището и го превръщат в читалище с помощта на доброволци от международни организации, провеждат най-различни събития – от джаз вечери до уъркшопи за фотография , театър, концерти.

-Щом успяхме да убедим бабите да хвърлят бастуните и да дефилират на подиума с прически и грим, ти виждаш как променяш нещо. Жените плачеха..  – каза Мариана.

-Знаете ли не навсякъде хората се връщат, за да оставят нещо, да направят, да останат… Аз съм свидетел как като деца в Бяла речка хората са изнасяли концерти и след 20 години се връщат, за да направят същото благотворително. Нарича се Северозапад. – каза ни Илко, един от членовете на фондацията.

-Сестра ми си тръгна от ,,Свободна Европа”, работеше като журналистка в Прага, един ден ми каза ,,Моето място е в Бяла речка.” Тя никога не се е спирала пред каквито и да било трудности за фестивала и другите си инициативи дори когато нямахме средства. Доброволците , които се включват в организацията, идват с по пет евро, които напълно стигат на бабите , за да ги подслонят и нахранят. И самата аз се връщам тук. Строителен инженер съм, но усетих, че това, което работя не ме удовлетворява. Преустанових с правене на всякакви ръчни изделия, имах си нещо като работилница. Но животът се завъртя и от фирмата отново ме поканиха-явно имах нещо недовършено там. Според мен връщането в родните села е неизбежно, то се случва. Защото в този забързан свят всеки има нужда от планина, която да го прегърне. А тук , в Бела речка, тя е именно такава – обла, притихнала, сякаш те пази. Понякога си мисля, че ни помага нещата да се случват за добро. Знам, че един ден ще се върна тук окончателно, но засега няма как. Помагам на сестра ми , която е абсолютен идеалист  и прави всичко със сърцето си.

-Да, ние наистина сме периферия, но и по своему център.- думи на Мариана. Тъй като трябваше да пътуваме на другия ден , не успяхме да останем за празника на Илинден, изпратихме с очи Врачанския Балкан … тоест  Монтанския – белоречкани особено държат да се прави такова разграничение.  Преди съвсем да го загубим от поглед се качихме на една кула , стара, от времето на социализма, от която посрещнахме дъжда над Вратцата. Хълмът изпращаше слънцето. Кулата се люлееше и дъските й пукаха, валеше над Враца. Под нас беше реката, теглеща след себе си двата свята, които се срещаха на върха.