Displaying items by tag: html

Гражданите трябва да участват активно в процеса, както е при нас- 650 имена седят по първата ни кандидатура, казва артистичният директор на Лече 2019

Нужен е реален диалог с хората на улицата, за да усетят, че са важни и някой ги чува, смята специалистът

Аиран Берг, артистичен директор на екипа, който движи кандидатурата на Лече за Европейска столица на културата, гостува на Пловдив през уикенда. Директорът на фондацията Лече 2019 и колегите му от Пловдив 2019 се договориха да развиват общи проекти в подкрепа на двете кандидатури. Градовете ни ще работят заедно в областта на музиката, образованието, екологията и гражданското участие. Той разказа за бъдещото партньорство, предаде от своя опит и даде няколко съвета в контекста на битката за арт столица пред Под тепето.

- Изкарахте два дни в Пловдив. Време, в което се взе решение Пловдив и Лече да работят по общи проекти. Можем ли да навлезем в конкретика и да ни посочите част от идеите?
- Мисля, че имаме общи начални точки. Ние казваме в Лече, че трябва да преоткрием Еутопията. Вашето мото в Пловдив е "Заедно". Това, което можем сега да кажем е, че заедно ще преоткриваме Еутопията. Защото европейската мечта трябва да бъде преоткрита. И единственият начин, по който можем да го направим е заедно. Като даваме повече инициатива на гражданското общество. Както вашата, така и нашата апликационна форма се фокусира върху социалния облик на града, за да може да създадем един нов вид градска култура. За мен това е основното значение на това какво е Европейска столица на културата. Защото титлата не се нарича Столица на изкуството, а Столица на културата. Ние разглеждахме различните проекти и какви са общите черти между тях. Също така анализирахме инструментите, с които целим да постигнем тези общи проекти. Мислихме как можем да научим повече един за друг, като си разменяме тези инструменти. Също така като обменяме знания, обменяме и граждани. Но не може да говорим в по-конкретни детайли, защото преди всичко двете страни трябва да разговарят със своите екипи, а и с гражданите, защото гражданите са тези, които взимат решения. И моля ви не забравяйте, че ние сме в разгара на една конкуренция и е хубаво да изненадваме от време на време нашите конкуренти.

- Да разбираме, че Лече се е спрял на Пловдив като град, който е припознал ? Наясно ли сте с другите кандидатури в България и какво точно привлече вниманието на Лече към нашия град?
- Вашата тема е, че ние сме Заедно. Аз днес съм тук, но ние също така разговаряме с другите градове. Ние не подписваме договор за ексклузивитет с Пловдив. Както вие разговаряте с другите италиански градове, така и ние ще разговаряме с другите български градове.  Това, което ние се интересуваме е не просто да работим, а да намерим онези специфични неща, които са уникални, по които Пловдив и Лече могат да са в синхрон. Не предлагаме едни и същи проекти на другите градове. Откриваме нещо, което е специфично и което е насочено към другите градове. Мисля, че има силна връзка в това какво вие залагате във вашите кандидатури и какво ние залагаме относно бъдещото развитие на града в европейски контекст.
 

- Усетихте ли къде е предимството на Пловдив в това състезание? Дали културното наследство, дали изключителната градска среда в различните й нюанси, дали хората?

- Трябва да знаете, че културното наследство няма да ви осигури спечелване на титлата Европейска столица на културата. Това, което може би е ключът е как вие ще интегрирате културното наследство в съвременния културен живот. Как използвате вашата история в позитивните и негативните аспекти, за да създадете една нова култура за вашето общество. Потенциалът за културна столица е една смесица, амалгама от това. Мисля, че сте в една добра позиция, защото имате богата култура. Имате отворени граждани. Но и ясно осъзнавате, че трябва да се промените. Това е много важно, нуждата за промяна. Това, което трябва да докажете е как ще се промените и какво ще донесе това на града. Вие не сте столицата, но сте втори по големина град. С всичките проблеми, които една регионална столица има. Проектът Европейска столица на културата е също така проект за развиване на регионалните столици. Защото големите столиците така или иначе вече са столици на културата. Важен елемент в действията ви за спечелване на титлата е да разкажете една добра история за вашия град. С връзка към вашата история, настоящето и визията за бъдеще. И трябва да включите гражданското общество- ако не да ръководи, то да бъде част от тази история, която ще разкажете. Като второто е по-добрият вариант- как вие създавате тази история заедно. Също така се срещнах и със заместник-кмета по културата вчера. И е много важно, че имате силна политическа подкрепа в този процес. Това, което виждам като потенциал- този град е жив и енергичен. С места, които имат възможности да бъдат възродени и отново да им се вдъхне живот. Като например Тютюневия град, който видях. Също така вчера се разходих и до Капана и това, което усетих е креативната енергия там. И не трябва да се срамувате да говорите по тези чувствителни теми като ромските квартали например, защото това е също така европейски проблем. Можете да използвате Европейска столица на културата за развитие на модели, които могат да бъдат следвани в Европа. Това може да бъде голям плюс във вашата кандидатура. Освен това ще бъде добра възможност за града. А едно от най-силните предимства във вашата кандидатура е това, че вие сте честни. Вие правите една честна кандидатура. Това е смело и е важно.

- Как участват гражданите в процеса Лече 2019. Активни ли са? До каква степен са част от тази кауза?
- Цялата концепция на проекта Да преоткрием Еуротопията на практика се базира на разговор с гражданите. И ако търсите кой е авторът на кандидатурата ни накрая ще откриете 650 имена, като във втората кандидатура ще бъдат 5 хиляди имена. Няма артистичен директор или нещо друго. Тя е написана от гражданите. Всички дават принос с каквото могат. И цялата идея на нашата кандидатура е приносът. Някои хора дават колона във вестник. Някои записват и на живо излъчват какво правим. Някои хора даряват своето време. Някои хора даряват своите идеи. Всички дават това, което могат. Цялостно проектът е базиран на общото знание. Ние развиваме такива инструменти, които наричаме Зони на любопитство, защото за да промениш нещо ти трябва да се интересуваш. Има такива зони на публични пространства. Например- пазарът или училището. Защото там откривате всички части на обществото. Има такива зони и в училищата. Ние работим много с млади хора, защото това е тяхната столица на културата. Те са бъдещето. Имаме Зони на любопитство, които са граждански творчески лаборатории. Които имат определена методология, за да определят темите и ще определят и инструментите, с които ще се постигнат тези цели, които ние заедно определяме. И това се случва през цялото време. В различни училища, на различни места. Не само Лече, защото това е обща кауза за целия регион. Сърцевината на нашата кандидатура е гражданското общество. Отнасяме се към всички еднакво. Време, идеи, пари, всичко е еднакво ценно за нас.

- Все още в Пловдив не се усеща тази активност на гражданите. Какво бихте посъветвали пловдивчанина? Как да се ангажират към каузата?
- Не познавам толкова добре културата на града, за да дам съвет. Но за моя радост аз работя в Южна Италия, където страстта е нещо във всекидневния живот. На тази фаза, на която се кандидатства, все още не можеш да приобщиш всички. Трябва да откриеш своите партньори, които имат връзки в обществото. Ние не можем да направим всичко сами, но ние имаме връзки с културни оператори и те правят тези неща. Това, което разбрах е, че при вас има много връзки с културните оператори и те въвличат други хора. Най-доброто нещо е да излезеш на улицата. Ние това правим- Имаме една шатра, която е Зона за любопитство, и с нея сме на улицата, говорим с хората. Тънката разлика е, че това не е маркетинг и реклама. Това е един реален диалог с хората. Защото хората искат да почувстват, че са важни и че някой наистина ги слуша. Това е първата стъпка към изграждането на доверие. А доверието е това, което трябва да се изгради в един такъв проект.

Историята на ексцентричния мъжкар Гешо Груев в поредицата на Недялко Костов


Известният пловдивски фотограф Недялко Костов отвори уникалния си архив за Под тепето, за да покаже и разкаже някои от най- красивите, пиперливите и тайни истории на града в поредицата „От старите ленти”. Майсторът на обектива ще представи поредица от личности, които той сам е заснемал през времето, гарнирани с техните невероятни случки и съдби. Някои от тях вече са покойници. В поредицата на Недялко ще прочетете за каменния Мильо и първообраза му в човешка кожа, за Алла Погачова в един интересен български период, когато никой не я е познавал. За големи пловдивчани и откровено интересни хора, макар и не широко известни.
Като героя, за когото ще разкажем днес - Гешо Груев, прочул се с това, че шибнал шамар на сина на Тодор Живков. Ето и историята на родения на 7 декември 1942 година пловдивчанин без преувеличения и измислици.
Моментът, който променя живота му, настъпва през 1968 година. Гешо Антонов Груев или Бай Груд бе този, който удари плесница на Владо Живков. И който си плати за цялата тази работа, при това скъпичко.

Такива хора като Гешо живееха единствено в нашата махала, квартал Гюлбахча, започва разказа си Недялко Костов.


Беше непокорен. Имаше още едно качество – обичаше да бъде на върха на вълната. Да притежава най-хубавите неща. Караше първата спортна кола в Пловдив. Жълта, открита, Рено Алпин. Катастрофира с нея горе на Св. Никола. После си взе отново същата и вилнееше по улиците. Жените го харесваха, защото бе висок, снажен. Тогава беше около 31-годишен. Пушеше силни цигари. Когато нямаше от неговите, махаше филтъра и пушеше само тютюна. Иначе смучеше най-обикновени, струва ми се Бузлуджа май. Никой не ги пушеше, защото бяха много серт. Така, покрай тютюна, започва и историята в култовия бар Бирхале Каменица, която промени живота му.

Той ходеше там често. Всички в града го познаваха. Беше от забележителните личности на Пловдив. И така, поредна вечер в заведението. Свършват му фасовете и се обръща към бармана: Дай ми от моите цигари. С други думи без филтър. Онзи му отвръща отрицателно- били свършили. А Гешо отговаря с усмивка: Е, здраве да е. През това време до него кеса някакъв младеж, униформен, с фуражка в заведението. Заповядайте от моите цигари, казва той и подава пакета Кент. А нашият се обръща и казва: Съжалявам, но това са педерастки цигари за мен.
Разменят си неприятни реплики. Гешо се обръща към старшина- школника и казва: Абе, теб не са ли те учили, че като влезеш в заведение, трябва да си свалиш фуражката. Репликите продължават, заяждат се дълго и напоително. Но емоцията отминава. Нищо. Продължават да си пият питието. След известно време младежът му бута чашата. Гешо прощава и забравя. Случват се такива неща- и двамата били пийнали. Носят му нова чашка, но съседът бута и нея. Пердето пада, Гешо се врътва и тресва звучен шамар в лицето на наперения младок. В следващия миг от съседната маса скачат двама полковника. Гешо прехвърля барманския плот и бяга през някакъв заден изход. Тичайки чува думите на бармана: Не знаеш на кого плесна шамар- това е синът на Тодор Живков.
 
В 6 сутринта се чука на вратата на нашия герой. Гешо Груев? Да, аз съм. Пригответе си багажа, заминавате. Къде, защо? Няма да живеете повече в Пловдив, отговарят от другата страна. Закарват го с колата в Старосел, на кариерата. Колко време ще бъда тук? Никой не знае, отговарят.

Майка му още сутринта отива на традиционното му работно- получастно предприятие за химикалки, гребенчета и т.н. Там той беше ударник, бачкаше добре. Отива жената да  вземе удостоверение, че е на работа, че е добър служител, но среща отпор. Отговарят й, че никакъв документ не могат да й дадат, тъй като Груев вече не работи при тях. Бил уволнен сутринта.

Женицата предприема други ходове. Пише писмо до Мара Малеева: „Възможно е моят син да е понякога сприхав и да е сгрешил, ударил е шамар на сина ви. Но моля ви да му простите, като майка на майка”, примолва тя. Никакъв отговор.

Пролетта на 1970 приятелката на Гешо- Олга отива да живее при него и намира някаква работа. Тогава тя пише писмо до Тодор Живков и Мара Малеева. Едно време, когато руските декабристи бяха заточени в Сибир, когато жените им отиваха при тях, им намаляваха наказанието. Моят приятел няма присъда, няма нищо, държат го тук за една неволна глупост, която е направил, жалва се тя. Самият Гешо никога не съжаляваше за тая работа. Веднъж спомена, че съжалява само, че не го е смачкал на бара, а беше яко момче, можеше да го направи.

В Старосел започва работа в горското стопанство като секач. След 1 година се удря в кръста и отива да търси при шефа на горското по-лека работа, на което началрикът казва: Единствената лека работа я взех аз, всичко друго е тежка. Гешо обаче блесва с умения на шприц с пластмасови неща и скоро разкриват странична дейност към горското, купуват машини и отварят 6 работни места. Гешо обучава хора да шетат на тези машини.

Минават около 3 години и нещо и майка му намира връзка с Мара Българанова- съпругата на тогавашния министър-председател Боян Българанов. Така всички заедно отиват при Тато. Съжалявам, че направих такава глупост, разкайва се грешникът. А  Тодор Живков, явно в добро настроение, го хваща за рамото и му казва: Момче, не се притеснявай. Така Груев се връща към свободата. През 1972 се жени за Олга, а 1976г. се ражда Златка. Две години по-късно се развеждат. Не остава дълго без жена, както си му е редът, и се жени втори път същата година- за Гинка.

Гешо обичаше да пуши, и да пие, и жените обичаше. Дочака промените на 90-те години и почина точно по начина, по който е живял. С цигара в пепелника, пълна чаша и любеща приятелка. Това се случи след един запой с приятели 2000-та година. От разкъсване на сърцето. Почина много бързо за няколко часа в Пловдив.

Ние, неговите приятели, изключително съжаляваме за него, защото той беше наистина добър човек. Такива хора вече не се раждат, казва днес Недялко.

Това е историята на Гешо. Не знам как е разправяна, защото съм чувал различни варианти. Че се сбил и с военните, че не знам си какво. Гешо не се възползваше от това, че беше силен, завършва видният пловдивски фотограф. Днес Златка и Гина живеят в Германия в различни градове, а Олга- в Израел.

Супер работа на реставрационния екип, шапки долу, дивят се художници пред монументалната творба в Стария град

Много доволни са и наследниците на Георги Божилов

Браво и благодарим! Само това може да се каже за работата, свършена по реставрацията на монументалния шедьовър на Георги Божилов- Слона в подножието на Стария град, който само до преди месец бе почти напълно унищожен. Сграфитото на великия художник възкръсна днес, когато приключиха основните дейности по възстановяването му. Остава единствено поставянето на художественото осветление и официалното откриване на творбата за начало на новия й живот. Тя трябваше да бъде завършена за 24 май и това вече е факт. Датата бе избрана неслучайно- паното символизира просвещението с присъствието на Кирил и Методий с азбуката.

Сграфитото бе възстановено след нашата акция за забравеното монументално изкуство в града. Под тепето прави дълбок поклон и на художествения екип, който се зае с нелеката задача да работи върху „четката” на самия Георги Божилов- стенописеца Вихра Григорова и графика Моника Роменска. Благодарим специално и на община Пловдив за адекватната реакция, на кмета Иван Тотев, че спази обещанието си и сам даде старт на дейностите под Градската художествена галерия, като и осигури финансиране за това. Поздравления и за дюлгерите, които успяха да дренират стената. Притесненията на творци и наследници на Слона в началото на реставрационната работа се оказаха напразни- сграфитото наистина блести отново. Супер работа, шапки долу, дивят се днес художници.

Много съм доволна, щастлива съм. Отдавна мечтаех да видя работата на татко в този вид. Благодаря на всички. Следях постоянно работата, тъй като в началото бях скептична. Радвам се, че всичко завърши по този начин, не скри вълнението си пред Под тепето дъщерята на Слона- Мия Божилова.

Гражданите с протест затварят големите кариери на Изида на Джендем тепе

Историкът Владимир Балчев: Фабрики е имало на всеки от хълмовете


Под тепето влезе в териториалния държавен архив, за да започне поредицата за пловдивските павета от началото. Историкът и главен експерт в архива Владимир Балчев се отзова на мига с дълго и детайлно връщане на лентата на историята. Без да крие, че темата е много важна, тъй като паважът наистина е основна част от плътта и духа на любимия Пловдив.  


За увод Балчев подчертава, че паветата в Пловдив идват много късно, въпреки че градът има достатъчно гранит и в полите на тепетата му се произвеждат каменни блокове. Някъде към 1906 година е построена фабриката за павета Изида под Джендем тепе. Керамично дружество Изида- Елин Пелин има специална машина, която реже гранита. Като стружките, които остават от производствения процес, се изнасят в Англия за парковете там. Материалът е идеален- отъпква се лесно, не пропуска вода, няма кал, седи красиво. Паветата се произвеждат за други градове и чужди пазари. А пловдивчани- във вода газят, жадни ходят. Градът остава кален и прашен. Първите крачки към павирането на града символично прави самият Фердинанд през 1908 година, когато се обявява Независимостта. Но само образно казано. Царят идва в Пловдив, посрещат го с огромна триумфална арка до Военния клуб. Но по пътя от гарата до арката, той вървял пеш заедно с министри и други знатни гости, а ботушите и обувките на цялата делегация затъват в кал и прах. Кмет тогава бил д-р Иван Кисяков, който няма никаква вина- павирането все още било чуждо за града.

Абе, човек, аз град ти оставих, ти в село ме посрещаш, хока градоначалника Фердинанд. Царят окончателно се отчаял край сегашната Градска художествена галерия на Главната. От там тръгвали файтоните за Асеновград, та конете посвършили разни работи, носели се миризма, горещина, мухи и тогава първият човек в държавата съвсем се вкиснал, разказва Владимир Балчев. 

До 1910 година много малко от улиците били павирани. Първо са пробвали някакви дълги павета. Обаче ги нареждали по посока на движението на улицата и като минат 200-300 каруци, настилката започва да хлътва. След това разбират, че трябва да ги редят напреки, докато най-накрая им идва идеята, че трябва да са квадратни паветата и да се редят като ветрило, в дъга. Но това се случва основно на централните улици, другаде паваж няма. Една от първите павирани улици, която е правил Деньо Манев като кмет след 1910 година, е била неговата, на която живее. В Пловдив през 20-те години били шосирани улиците, което означава, че били настлани с чакъл, но павета не е имало, допълва историкът.

20-те години най-накрая се павира улица Станционна- Иван Вазов днес. По това време Пловдив вече изнася павета за цяла България. Те излизали в типичната си форма благодарение на специалната машина във фабрика Изида на Джендема. На тепето днес има една пропаст- тя е от ваденето на скала за производството на павета. Кариери е имало на много места по хълма. Почти до върха са стигнали. Въпреки че тепето е огромно, то е било застрашено от бурното производство на каменни блокове за пътна настилка. А пловдивчани подхващат огромна битка да закрият фабриката, защото взривовете се ужасни, хълмът се изяжда и става нестабилен. По време на земетресението държавна болница е била много сериозно застрашена заради проядения хълм, а пък болните били изкарани в градината. Има снимки запазени в библиотека Иван Вазов.

Тогава Пловдив се вдига срещу фабриката. Все пак това е една малка планина в Пловдив. Как така ще я разрушават, и то за павета? При положение, че договорът, който пловдивчани са подписали с фабрикантите, бил безобразен. Пълна минавка за Пловдив. Те си печелят, плюс това министрите са зад тях. Едва през 1932 година Божидар Здравков, кметът на Пловдив, успява да издейства да се затворят кариерите. Обаче те продължават и макар затворени всички кариери започват да отбиват камъни отгоре, от върха. С това изцяло са ликвидирани зидовете, старите храмове, които са били на върха на Джандем тепе. Няма прашинка там сега. На снимки от 1925 година гледаш колони, капители се виждат, архитрап. Сега няма нищо. Никой не може да разбере, че там е имало храм на Аполон, ранно-християнска базилика. Голяма загуба за града. Загубата от Джендема обаче е малка част от общата щета, която търпи града в името на павето. Марково тепе- върху него стъпваме и караме колите си. Павета са правени и от Понеделник пазара. И също там са били каменни кариери. Там веднъж сложили по-голям взрив и по някакъв начин един голям камък се е откъртил и убил една циганка. Подхванали дела и затворили кариерата, припомня битката на града срещу фабриките за павета Владимир Балчев.

Кариери е имало и на мястото на Радио-телевизионния център, църквата „Св. Петър и Павел” на Бунарджика. Самият Балчев е категоричен, че тепетата в Пловдив са били много повече. Но туй са векове, градили са се огромни крепости, трябвало е камък.  Крепостната стена е стигала чак до Капитан Райчо и до Марица. Огромно пространство. От къде камък? А за павета колко камък е отишъл- никой не може да каже. Сто процента поне десет пловдивски хълма за били затрити през вековете, смята главният експерт в архива. 

Излиза, че пловдивското паве е меко казано скъпо за града. Паважът без малко да затрие всичките ни тепета, ако гражданите не са демонстрирали воля и единност. Така или иначе по-голямата част от града бил павиран. Много от паветата пък пътували за всички краища на родината, а и извън нея. Говори се, че половината от материала от Марково тепе е застлан из Германия.

Асфалтът в Пловдив навлиза някъде през 1959 година. Може да има и по-рано някои отделни улици, но масово концепцията за настилката се променя точно тогава. На много места  направо са изливали бетон и асфалт върху паветата- булевард Руски например, който още крие паважа под горния слой. 

Павираните улици трябва да се запазят и поддържат. Те носят дух, атмосфера, а и в крайна сметка градът ни е страдал заради тях. Но на днешна дата седят изключително красиво в градска среда- Капана, улица Отец Паисий, дори малките павирани улици. Но е важно и да има добри майстори, които да умеят да редят паваж. То е трудоемка, пипкава работа. Сега сме 21 век, може би има някакъв друг начин да се подреждат паветата, така че да не се разместват и да не хлътват. А то всъщност е до добрата основа- трябва да има дебел пласт чакъл под паважа. Когато го направиш през пръсти обаче, стават бабуни, вдлъбнатини, трошат се картери и полуоски, късат се гърнета. Всичко иска майсторлък, особено реденето на паваж, казва и Владимир Балчев.