Като е трудно и има повече нерви се получават по-истински неща, твърди Никола, вокалист на ТДК

ТДК са една млада и зелена пловдивска банда, която с бясна скорост завладява не само сцените под тепетата, но и сърцата на всеки, чул техни песни. Музиката им трепва всяко мускулче по тялото, а текстовете им са красотата на българската поезия. Защо никога не биха творили на друг език, за любовта към телевизора и как се прави концерт в бункер с 30 човека публика – за всичко това пред КАПАНА.БГ разказва Никола Николов, вокалист на бандата.

Как се заражда ТДК? Винаги казвам, че на теория тази група не би трябвало да съществува, смята Никола. Оказва се, че една случайна романтична среща между него и Марио, китарист в ТДК, ги запознава в дъжда, докато чакат преподавателя им по история да им отвори входната врата, тъй като и двамата са на урок при него. Младежите имат и една по-стара история, където са били в една и съща гимназия и са изпитвали лека непоносимост един към друг, но Съдбата като си е наумила нещо не бива да спориш с нея. Щом кандидатстват Право и двамата биват приети на първо класиране и така покрай университета двамата си се сдушват. След поредната лекция отиват да разпускат из градската, а Марио както винаги е със своята акустична китара и започва да свири на нея. Двамата с Никола се вдъхновяват и създават един акустичен проект, където се включва и Весо с бас. Още по-голяма случайност е как се сдобиват с барабанист. Весо е искал да свири на барабани и баща му, който е зъболекар, чрез свой клиент го свързва с едно момче, което да му помага с уроците. Момчето се казва Димитър и в последствие става барабаниста на ТДК. Последното попълнение на бандата е Зизо, който е познат на публиката от участието си в Downer Kill. Всички са наясно, че повечето парчета на ТДК ще звучат по-добре на две китари и така в лицето на най-младия член на бандата намират страстта и желанието да твори, именно като тях. Последен, но не и по важност застава мениджърът на бандата – Тони Шнитер. Дори само по фамилията може да се досетите, че това е един от потомците на великия градостроител на Пловдив - Йосиф Шнитер.

Концептуалната идея на бандата е да се изкара кирта от чарковете на обществото. Всички малки дупчици, които се запълват с мръсотия да се покажат наяве и да се види какво представлява, а чак тогава всеки да си изкарва изводите за кое е добро и кое е лошо. Малко тоталитаристични са ни песните, защото казват ”Това е така, това не е така”, споделя Никола. Но текстовете им са абстрактни и се връзват перфектно с цялостната им идея. Август месец на яве излезе и първият  клип на бандата към песента „Квадрати”. Защо точно тя ли? Приемат я като представителната извадка от всички песни, които до сега са написали, а и боравенето с ирония изобщо не им е чуждо. Песента е написана за всички лъжи, които ни се изсипват всекидневно в гърлата, а ние трябва да ги понесем. Човек има по два варианта в този живот – Изтока или Запада, комунизъм или демокрация. Как така няма трети вариант, нали живеем в космополитен свят, смята Никола. Дали ще са кръгове или квадрати – понякога няма значение и за това дори. Всъщност клипа стана доста скандален покрай участието на Соня в него – телевизорът, с който Никола се сношава изключително страстно. Е, как няма да бъде провокативно. Все пак, всичко в тяхното творчество, макар и извратено на моменти, има смисъл. Това е един безмълвен начин да изразят своето мнение, за всичко онова, което блика от големия екран и залива обществото нон-стоп.

Любовта към музиката им е повече от впечатляваща. Когато Марио си чупи ръката не може да издържи на липсата от свиренето и започва с гипс да забива на китарата. Никола споделя за първото авторско парче на бандата. Музата му идва в три през нощта и моментално звъни на всички, казвайки им, че сутринта  трябва да са у тях, че да репетират. Все пак на следващия ден ги чака първият им концерт, а те са си подготвили само кавъри. Така се създава и единствената им песен, в която става въпрос за любов. То е като повечето песни за любов – всичко е много гадно, много черно и много мръсно, няма нищо истинско и общо взето е за порока в любовта, за Не, което не може да се превърне в Да и начинът, по който една жена може да накара един мъж да се чувства, но в смисъла да покори света, а не да го накара да отиде да се напие, споделя Никола. Именно това се усеща и по време на концертите им. Не се приемат за кой знае колко велики музиканти, но текстовете им успяват да докоснат всеки един човек в публиката. Трансът, в който Никола изпада докарва погледа му до тотална лудост, която щом попадне в теб малко те плаши, но пък и те успокоява. Самият той казва, че не помни почти нищо от концертите, а единственото, което е в главата му е да не падне от сцената. Всичко останало го гледа после по снимки или видеа. Целта на бандата е да доведе до момента, в който нищо няма значение. За тези, които не знаят, това е моментът между 3 и 4 сутринта, когато пушиш на терасата и знаеш, че си толкова слаб и уязвим, но това не те плаши и си казваш, че всичко е наред.

Като е трудно и има повече нерви се получават по-истински неща, смята Никола и допълва, че вярва в доброто у хората и някой ден ще успеем да преодолеем всичко и ще живеем щастливо. Разбира се, какво по-трудно от това да искаш да твориш на собствения си език, а най-вече, ако той е български. Бандата тотално отказва да включва чуждици, заемки или каквито и да било думи, които не са на роден език. Не ги интересува широката публика, а това да останат разбрани напълно.  Как един англичанин би разбрал песните ни? Все пак неговата баба не живее на село със 120 лева пенсия и с режим на водата, както обяснява Никола. Друга интересна трудност е бил ъндърграунд концертът им в бункер, където са канели хора само от уста на уста и са събрали цели 30 човека! Разбира се в старите бункери ток няма, така че електричество са успели да си докарат благодарение на един акумулатор. Естествената акустика на бункера, тръпката от това да те хванат и магията на цялото изживяване, обаче, е сигурно, че никога няма да бъдат забравени нито от бандите, нито от публиката.
 Съвсем пресен, че даже още пари, е сайтът на групата - http://turdomkean.com/ . Това, което за сега разкриват са две от рубриките. Първата се казва ТДКараници – там искат да набутат всички въпроси, за които хората спорят непрестанно из интернет. Всичко провокативно, което измислят са решили да бъде обсъждано чрез фейсбук, а задаването на самата тема ще се случва в сайта. В крайна сметка ще се гласува победител, който печели много и разнообразни награди от корена на чисто неангажиращия принцип на интернет. ТДКуратор пък ще споделя събития, художници и всякакво изкуство, което по някакъв начин е оформило  възгледите на бандата. Целта е да може човекът, който слуша музиката им да се вдъхнови по някакъв начин и да продължи тяхната идея. Съвсем скоро ще пускат в продажба и стоки, свързани с бандата. Ръчно шити тениски, стари немски каски, реплики на картини на Пикасо, макети на колички, лакомства с вкус на щастие, мечти, оползотворено бъдеще, бонбони с вкус на надежда и на Надежда Михайлова.

Всички краища, за които Никола говореше през цялото време прекрасно олицетворяваха цялата банда. Всеки човек ежедневно е разпъван от съмнения дали е поел правилния път и именно заради това ТДК правят музика. Възможно е текстовете им да ви погнусят с жестоката си искреност, но както се казва – истината боли и е трудна за преглъщане. Едно е факт – хубава, смислена и качествена българска музика все още се създава и се намира точно под носа ни.

Така, както родителите могат да ви оплескат живота, никой не може, сподели писателят с учениците

Много ви моля, ако не сте прочели книгата все още – направете го. С тези думи Силвия Димитрова представи Милен Русков и неговото творение Възвишение на срещата на писателя с учениците от Френската гимназия. Сигурна, че малка част от публиката е успяла да се докосне до шедьовъра на Русков , Димитрова просто помоли всички да се вгледат в очите на човек, който вече я е прочел, защото там ще успеят да видят за какво става въпрос.
В навечерието на един от най-значимите български празници, а именно Денят на народните будители, Милен Русков успя да опише на учениците от Френската какво по-точно го е вдъхновило да пише за Възраждането. Първи фактор се явява съвремието, в което хората не помнят историята си, а поколението, което той вижда, представлява хора, за които светът се върти само и единствено около тях. Целта му е да покаже характера на човека тогава. Какви силни личности са били, готови да умрат за своя идеал. Искал е да покаже, че не периодът създава хората, а обратното. Не Възраждането е довело до личностите, за които сега учим по история, а обратното – бунтовниците са създали Възраждането. Това е едно от най-силните времена в българската история, оставило спомена за стотици личности, от които със сигурност можем да научим много. Отрича да се чувства като рушител на митове, заради ироничния му поглед над историческите икони. Човек може да иронизира нещо, което обича, смята той. Дори даде пример на учениците, молейки ги всеки да си представи най-добрия си приятел или член от семейството, който върши възможно най-глупавото нещо и докато му се подиграваш за това, все пак си го обичаш.
Възможно ли е Възвишение днес? Разбира се! Макар и в книгата процесът на възвисяване да води до трагичен край, то в друг аспект възвишението си е чисто индивидуално. Човек може да бъде всичко и да постигне всичко, стига да иска и да работи здраво за това. Милен Русков е убеден, че около шестнадесетата година вътрешния ни глас ясно казва дали имаме някакъв талант и дали той е нашето призвание в живота. Пред учениците сподели, че майка му е искала той да стане адвокат и сега е изключително щастлив, че не я е послушал тогава. Така, както родителите могат да ви оплескат живота, никой не може, каза писателя, а децата аплодираха тези негови думи. Със сигурност беше мотивиращо за тях да видят човек на прага на петдесетте си години, който да им каже да спрат да слушат родителските тела и да започнат да вярват повече в себе си. Даде им пример със своето собствено минало – дълги години той мисли, че с писането не би се получило. Литературата няма хляб, а на него му трябва нещо стабилно. Детската мечта обаче надделява, когато навършва 35 и така започва истински да живее.
Въпреки всичко хубаво, Русков е с твърдата позиция, че българският народ е заспал. Един дълбок сън, в който зад ъгъла те чака трагизма на Третия свят. Грозни и зле облечени хора по улицата те молят за стотинки или цигара, а ти единствено искаш да се събудиш. България е била жалка, била е грозна, но никога грозна и жалка едновременно, споделя писателят. Припомни, че все пак е изключително запознат с българската история и това е една от идеите му в писането. В миналото намира много по-интересни мотиви, от колкото в нашето съвремие.

Специално за КАПАНА.БГ  писателят сподели, че лятото на 2015 година може да очакваме и последната му книга на пазара. Топос отново е България, а историята ще се развива през така болезнените времена на 20-те години на 20 век. Един драматичен политически сблъсък между Военния съюз и Единния фронт – двете нелегални организации. Заветната дата 9 юни 1923 година Военния съюз прави преврат и сваля Александър Стамболийски и го убиват. От там следва въоръжена опозиция, именно Единният фронт и двете страни започват размяната на крайно неприятни удари. Военните убиват без съд и присъда Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст  и много други, които са политически противници. Единният фронт от своя страна прави атентат срещу царя, но вместо него убиват невинни хора. Една от най-големите трагедии в новата българска история – атентатът над църквата Св. Неделя, когато умират 150 души.  Целта е била правителството, но в църквата е имало едва десет държавни представители и всички до един са оцелели. Едно драматично време на вътрешен сблъсък, но Русков намира начин да разкаже за тези години не само трагично, но и смешно! Сеща се за този подход и обещава да напише една трагикомична книга.

Творчески акт, изпълнен в медитативно усещане от допира с природата. Така обясни творбите си самата художничка

Паулина Александрова

Изложба живопис, съдържаща в себе си светлината на живота, откри известната пловдивска художничка и керамичка Анастасия Ножарова снощи в Народна библиотека „Иван Вазов”. Произведенията, които артистката представи пред изисканата аудитория, бяха рисувани с маслени бои, акварел, пигментни пасти и дори цветни моливи.

Красивите пейзажни картини представяха вечната тема и най-голяма страст на Ножарова – природата, пречупена през вътрешното й чувство и усещане. Силно застъпен сезон бе есента с нейните топли багри, а овцете и техният пастир, присъстващи в няколко от творбите, внасяха още повече настроение и вдъхваха живот на цялостната картинна идея. За разлика от пъстрите светли пейзажи, поредицата картини на красиви цветя се отличаваше с наситеност и по-изчистен стил. Силно впечатление правеше картината, вдъхновена от народната песен „Люлка се люля, девойко”, в която художничката бе използвала пигментна паста за създаването на интересни релефни ефекти.

В моята дейност с различни материали – глина, глазура, маслени бои и акварел, една и съща тема се прокарва различно и интересно, без ограничение в жанра. За първи път присъстват работи с цветни моливи, по памет изпълнени в медитативно усещане от допира с природата, откри изложбата самата Анастасия Ножарова. Специални благодарности художничката изказа към един от почетните гости, писателката Венета Ганева, която е автор на книгата за Ножарова „Моят цветен свят”.

По повод 135-годишнината на Народна библиотека „Иван Вазов” Анастасия Ножарова поднесе керамична пластика като  подарък и жест на благодарност за дългите години признателност към нея.