Plovdiv Jazz Fest ще отличи създателите на „Акустична версия” Антони Дончев и Христо Йоцов с Награда за цялостен принос в джаза в първата фестивална вечер утре. Те ще получат приза за огромно въздействие и влияние върху развитието на джаз сцената в България Музикантите ще излязат на сцената пред пловдивските меломани за един специален концерт, който се очаква с голям интерес. И заради наградата, и заради 35-ата годишнина на „Акустична версия”, но и заради 60-та годишнина на Христо Йоцов. Под тепето и КАПАНА отправиха еднакви въпроси към двамата джаз изпълнители, отговорите на които ще пуснем в две поредни интервюта. Първи отговаря юбилярят Христо Йоцов.

35 години „Акустична версия”. Вярвахте ли, че формацията може да има такова дълголетие при сформирането й?

Когато с Антони Дончев създадохме „Акустична версия“ през 1985г. бяхме на 25 години, изпълнени с ентусиазъм и мощен творчески порив. В този период на апогея на Студената война, да се занимаваш с джаз и да тръгнеш към сцените на Европа без никаква подкрепа от държавата, изглеждаше напълно налудничава и опасна работа. В 1985 и 86г. ние спечелихме двата най-престижни конкурса за джаз в Европа – в Белгия и Германия. За някои това би била прекрасна възможност да избягат от България, което много хора и направиха. По това време за държавата те бяха врагове и невъзвращенци, а за хората – герои. Ние избрахме да правим кариера в България и аз, лично, не съжалявам. Разбира се, че по това време не крояхме дългосрочни планове и не сме допускали, че „Акустична версия“ ще се превърне в нещо за цял живот. След много активните години в периода 1985 – 1989, всеки от нас пое по свои пътища и групата остана в латентно състояние. Но и до днес, при всеки концерт, става така, че времето се „прегъва“ и ние изпитваме същата емоция и заедност,  както тогава.

Как се разви българският джаз пред очите ви в този период? Как музикалният свят гледа на нашата сцена днес?

Когато бяхме в музикалното училище, а това ще рече 1975-79г., в София се провеждаше Джаз среща, която бързо се превърна в голям международен фестивал. На него имахме щастието да видим световни имена, на него бяха и първите ни изяви на голяма сцена. От голямо значение беше и възможността да свирим с големите български музиканти , които ни поведоха – Симеон Щерев, Людмил Георгиев, Данчо Капитанов, Петър Петров, Петър Славов.

Разбира се, периодът 1990-97г., с две тежки кризи, беше много труден и за джазовите музиканти.

Изискваха се особени усилия  и лишения, са да останеш верен на тази музика. Беше въпрос на оцеляване в условия на Чалга епидемия. Всъщност, аз съм убеден, че COVID ще нанесе по-малко поражения, защото ще мине и замине, а отровите на чалгата ще останат завинаги.

За щастие, в следващите години, особено последните 10, настъпи известен подем и оживление.

Много от музикантите, завършили в чужбина, се завърнаха или гостуваха, контактите с европейските музиканти се увеличиха, порасна самочувствието на българските джазмени  и се създават много стойностни проекти. Убеден съм, че нарасна и вниманието на музикалния свят към това, което се случва у нас. Наличието на пловдивския фестивал, както и на редица други фестивали в страната, привлича все повече световни имена. В много от случаите това са съвместни проекти с български музиканти, което говори за доверие и респект .Така беше замислен и концерта на „Акустична версия“  с гост Ариелд Андерсен, след това с Ричард Бона, което, за съжаление не може да се осъществи при настоящите рестрикции, но фактът, че те с готовност приеха, говори красноречиво сам по себе си. Ще добавя, че през 2019г. Българска музикална асоциация организира , за пръв път, павилион на международната джаз борса JazzAhead!  в Бремен, на който беше представена новата продукция на български музиканти и бяха осъществени важни контакти.

От тази година България е член на Европейската джаз мрежа.

С какво ви промениха Промените в държавата?

Хм, бих казал, че се надявам – с нищо. В моя живот имаше много промени – някои за добро, някои – не. Това, което ми помага да не се отчайвам, е да си гледам работата, да не се занимавам с неща, които не разбирам, да работя с млади хора. Музиката ми носи огромна наслада, мотивация и е достатъчно сложно и всеобхватно нещо, за да ми оставя време за друго. Например фейсбук…

Какво ви кара да се гордеете за тези 35 години „Акустична версия” и какво искате да забравите?

Това, че, както казах, успяхме да съхраним идеята „Акустична версия“  толкова време, мисля, че е повод за гордост. На всеки концерт хора споделят, че следят нашия път от години, израснали са с нашата музика, изпитват вълнение и радост.  А това, че през годините много млади музиканти са черпили  вдъхновение,  увереност и мотивация да се занимават с това изкуство, ме прави особено щастлив!

Не искам нищо да забравя – всеки факт от моя професионален живот е важен. Единствено това, че силните години на групата бяха в до ю-туб ерата, ме кара да съжалявам, че много от звездните моменти в живота на „Акустична версия“ останаха недокументирани.

Предполагахте ли, че можете да свирите в такива условия, да създавате джаз във време на пандемия, протести, несигурности…

В периода от март насам, когато започна тази истерия, ние, артистите от всички жанрове, правим всичко възможно културният живот да не спира. Това би довело до неизмеримо по-драматични поражения върху психиката на хората. Това е и нашият начин не само да оцеляваме, но и да се борим за нормалност.

С какво усещане ще излезете пред публика с маски след броени дни на сцената на Пловдив Джаз Фест?

Първо, искам да благодаря от все сърце на Мирослава и Танко, че правят всичко възможно фестивалът да го има и, както винаги,  да е празник за публика и музиканти! Очакваме с огромно вълнение това събитие. Ако така трябва, и маски ще носим - важното е очите, ушите и душите ни да са отворени за ценните неща в живота.

Какво джаз звучене има светът като цяло днес?

Както винаги, така и днес,  джазът не е просто музикален стил – това е чувството на свобода да изразяваш себе си, да твориш, да създаваш усещане за полет на духа, да увличаш хората в това взаимно преживяване. Джазовите музиканти по света черпят вдъхновение от всичко, което музикалната традиция е натрупала, и го превръщат в най-креативния начин за създаване на съвременна музика. Някои наричат тези хора маргинали, но нека да е така –  тълпата и масовият вкус никога не са били двигател в човешката история.

Пловдивчани ще чуят и видят триото на един от най-великите басисти в света – Авишай Коен във втората фестивална вечер на шестото издание на Plovdiv Jazz Fest. Виртуозът се съгласи да направи два концерта на 07 ноември – от 19:30 и от 21:00 ч. в Дома на културата „Борис Христов“.

Композициите на Авишай Коен отразяват обширна музикална вселена от традиции, култури, езици и стилове: от песни на иврит до ладински народни песни, от комбиниране на класическа музика и джаз до джаз стандарти и съвременен джаз.

В България Авишай Коен пристига със своето ново трио, в което участват Елчин Ширинов (пиано) и Рони Каспи (барабани). На сцената на Plovdiv Jazz Fest те ще представят най-новия 17-ти албум на Авишай Коен – Arvoles. Пловдив ще е част от турнето „50:50:50“, което включва 50 концерта в 50 града и е посветено на навършването на 50 години на музиканта.

Организатор на Plovdiv Jazz Fest е Blue M Ltd. Събитието се провежда с подкрепата на Община Пловдив и е част от Културния календар на Община Пловдив за 2020 г.

Фестивалът се осъществява с партньорството на Министерство на културата.

Реномираното издание BBC Travel, което има повече от 3 млн. читатели, публикува като част от поредицата си „Душата на града“ история за Пловдив, която се опитва да го представи през очите на хората, които живеят в него.

Журналистът Уил Бъкингам прекарал няколко дни в София, събирайки информация за втория по големина град в България. Направило му впечатление, че хората в столицата имат различно мнение и отношение спрямо типично пловдивската фраза „бича яйляк“ и решил да намери сам значението й, като прекарал няколко дни в града под тепетата. Той анализира етимологичните значения на думите, произхода им и наслагва мнението на хора, които са родени в Пловдив или от години живеят тук и имат своето усещане за специфичния начин на живот в града.

“Пловдив се гордее с репутацията си, че прави нещата по свой собствен начин. Веднага след като слезете от автобуса от столицата София, можете да почувствате промяната в темпото на живот. Хората ходят по-бавно тук, изглежда, че имат повече време. Трафикът е по-малко забързан. Докато се разхождате към центъра на града през парка, където възрастни мъже се събират, за да играят шах, а хората си почиват и разговарят под сянката на старите дървета,  усещате, че Пловдив е един по-различен град.“ Така започва разказа си Уил Бъкингам.

Пътеписецът не пропуска да спомене квартал “Капана” с изрисуваните стенописи и множеството барове и заведения, кафенето „Джумая джамия“, където хората седят с часове и отпиват чаши турско кафе. Дори котките по калдъръмените улици на Стария град му изглеждат по-безгрижни, отколкото другаде. Според автор,  ако попитате хората тук, защо градът е толкова спокоен, те ще ви кажат: “Пловдив е „айляк“. И не защото тук хората не работят.

Така той стига до извода, че в съвременен Пловдив думата “айляк” е придобила собствен смисъл и значение, нещо, което не може да се преведе, а трябва да се почувства. Според него айляк, това да намериш време, да излезеш за закуска и да не се прибереш до вечерта, да успееш да намериш време за кафе в забързаното ежедневие и да откриеш кътчета в града - алеи, малки паркове, пейки - където можеш да се разхождаш с приятели, да слушате музика, да пиете бира и да си говорите. Това е удоволствието, което изпитваш от заобикалящата те среда. Свързано е със свободата на душата и с това да намериш мястото си и да правиш всичко с по-малко стрес.

Авторът цитира разбирането на българския писател Филип Гюров, който казва: „Не всичко е в суматохата на големия град, необходимостта от закупуване на най-новата технологична играчка, необходимостта винаги да се изкачвате по социалната стълба. „Хората, особено младите, са изпитали ужасните странични ефекти от прегарянето. Оттук и нуждата да забавим, да се разрастваме, да живеем повече в синхрон с природата и себе си. “

Първата фестивална вечер на Plovdiv Jazz Fest, след промените които настъпиха в програмата на 6-тото издание на фестивала в изпълнение на Заповедта на МЗ от 27.10. и предприетите мерки срещу COVID-19 ще е на дата 6 ноември 2020 г., петък, в Дом на културата "Борис Христов" при спазване на всички противоепидемични мерки.

Тя ще започне от  19:30 ч. с премиерата на най-новия авторски проект на известния пианист, аранжор и композитор Милен Кукошаров – Wind Harmonium. През последните години той разширява своите професионални интереси, като композитор, в сферата на класическата музика, театъра и киното.

Wind Harmonium е своеобразен кросоувър, който включва похвати и форми от класическата и джаз музиката, а звученето се доближава до камерната музика. Композициите са нови, сред тях има и теми, които Милен Кукошаров е създал за театрални спектакли през последната година. Освен него обаче, Wind Harmonium включва още осем души.

Специални гости ще бъдат световно признатият български кларнетист, живеещ в САЩ – Илиян Илиев и мецосопраното Мичико Дате от Япония. В проекта участват още музикантите: Дарина Иванова (флейта), Габриела Тодорова (обой), Добромира Ваклинова (кларинет, бас кларинет), Розалия Ангелова (фагот), Александър Леков (контрабас), Атанас Попов (ударни инструменти).

Веднага след Wind Harmonium от  21:00 ч., ще бъде първата музикантска среща на една сцена на пианиста Антони Дончев, барабаниста Христо Йоцов.  Освен изпълнители, Христо Йоцов и Антони Дончев са преподаватели и композитори. Преди 35 години двамата основават една от най-добрите български джаз формации „Акустична версия“. Дончев и Йоцов са ярък пример за съвременни музиканти, които с лекота и умение се справят с разнородните форми на музициране и които без проблеми могат да съчетават многообразието на джазовата стилистика.

Тази година фестивалът ще отличи Антони Дончев и Христо Йоцов (който чества своята 60-та годишнина) с Награда за цялостен принос в джаза. През 2020 г. тя ще има двама носители, които едновременно ще бъдат отличени като създатели на групата „Акустична версия“, но и всеки от тях поотделно – като фигура, която има огромно въздействие и влияние върху развитието на джаз сцената в България.

Организатор на Plovdiv Jazz Fest е Blue M Ltd. Събитието се провежда с подкрепата на Община Пловдив и е част от Културния календар на Община Пловдив за 2020 г.

Фестивалът се осъществява с партньорството на Министерство на културата.

Британски съвет, фондация „Следваща страница“ и "Пловдив чете" организират онлайн работилници за учители, студенти, професионални експерти в областта на училището, литературата и неформалното образование. Заниманията ще се проведат на 9, 16, 23 и 24 ноември.

Авторката Мария Донева ще представи концепцията и примерни подходи за работата с деца чрез пособието „Училище за словесни магии: Валери Петров”.

В основата на пособието са материали, които съдържат доказан и работещ опит от Обединеното кралство, които бяха доразработени и адаптирани около творчеството на Валери Петров. Ще бъдат представени ресурси за насърчаване на четенето и писането чрез интерактивни, забавни и вдъхновяващи дейности с деца от 1 до 7 клас, с насоки и препоръки за работа в училищна среда, библиотеки, кръжоци или семейството.

Пособието предоставя не задължителни модели за следване, а основа и рамка, които могат да се използват и дълготрайно в бъдеще, тъй като ще бъдат достъпни онлайн, могат лесно да се адаптират и обновяват според целите на заниманията с деца, интересите на кръжоци, семинари в библиотеки или промените в учебната програма.  

Предвиждат се четири виртуални срещи с продължителност до 1 час. Изберете една от предложените дати, според удобното за вас време и потвърдете на имейл: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите., или се регистрирайте на този линк: https://forms.gle/ZYfLwLo5JVPGGDjg6

Това е книга, която вдъхва надежда. Помага да се докоснем до огромната мъдрост, скрита в телата ни. Разкрива особен вид култура – културата да растеш с уважение към живота.

Любовта на Мира към столетниците е очевидна и заразителна. Тя пише елегантно, искрено и реалистично, с топлота и усет за наистина важното. И може би затова посланията ѝ докосват по изключително въздействащ и запомнящ се начин.

Съвременната наука знае много за активното дълголетие и за хронобиологията. Темповете, с които ние стареем, са кодирани в гените ни. Но гените не са всичко. Има нещо, което е отвъд методичните указания и научните постижения. Това е искрата. Това е неукротимата воля да ни има, това е жаждата, която не можем да приемем под формата на таблетки или вълшебен еликсир. Важна е нагласата ни за живот! За нашия живот, трептящ и деликатен като балонче в ръцете на дете. Дали можем да пренесем това балонче отвъд болки, декади, приливи и отливи? Столетниците в историите на Мира ни дават надежда. Дават истина и вяра, че е възможно.

Като свещ, подухвана от вятъра, е човешкият живот. Крехък е, чувствителен. Как да го пазим с обич, с усмивка, с грижа и отговорност, за да не угасне той преждевременно? Прочетете тази книга и открийте отговора за себе си. Защото в личната история и в емоционалната философия на всеки един от тези специални хора има невероятна сила и мъдрост.

Мира, благодаря ти за вдъхновението!

Д-р Неделя Щонова, дм специалист невролог

***

Столетниците са омайни, мъдри хора. Някои изумяват с бистър ум, ясна памет и красноречие, други са мълчаливи и умислени. Едни са весели, въпреки тежестта на годините, други са прегъбрени от тях. Някои са младолики, други – с набраздени от времето лица. Но всички, за които ще прочетете, са специални.

Столетниците са изключителни хора.

Друговремци. Останали още малко на тази земя, сякаш за да я направят по-добра.

Цялата мъдрoст е в тях, цялата тежест на живота. Цялата тъга е прибрана в избледнелите им очи и цялото примирение е там. Цялата надежда таят, че младите ще дойдат да ги видят. И цялото разочарование, че тях отново ги няма.

Столетниците. От които попиваме светлина, взимаме от мъдростта им, учим се да прощаваме и да гледаме на живота откъм смирената му страна.

Защо някой губи разсъдъка си преди да е достигнал старостта, а друг минава 100 години и може безспир да рецитира стихове?

С какво се хранят столетниците, пият ли алкохол?

Обичат ли да се веселят или предпочитат усамотението?

Каква е тайната на дълголетието?

***

Мира Добрева е позната като телевизионна водеща на десетки политически, икономически и социални събития. Носител е на множество награди, сред които: Жена на годината (2 пъти) в категория „Телевизионна журналистика“ на сп. „Грация“ (2005 и 2011 г.), Най-чаровна телевизионна водеща на сп. „Клуб М“ (2004 г.), Най-обичана българка за 2008 г., Най-стилна дама на България. През 2015 г. получава специалната награда от Международния филмов фестивал „Наследство“ за рубриката „Столетниците на България“. Следват призове в категория „Културно наследство и национални ценности“ и „Популяризиране на българската култура и история“. През 2016 г. предаването „Отблизо с Мира“ е отличено със специалната награда на Съюза на българските журналисти в категория „Телевизионна журналистика“. За научнопопулярния филм „Властелини на облаците“ получава специалната награда на журито на Международния филмов фестивал „На източния бряг на Европа“.

Мира Добрева е била хоноруван преподавател по телевизионна журналистика в НСА, гост-лектор към катедра „Радио и телевизия“ във ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“, гост-лектор в Американски колеж – София, както и лектор на TEDxPlovdiv. От май 2020 г. е водеща на предаването „Питай БНТ“.

***

Популярната тв водеща и журналист Мира Добрева издава книга с документални разкази от рубриката „Столетниците на България“, излъчван вече в продължение на 10 години по БНТ. През 2015 г. получава специалната награда от Международния филмов фестивал „Наследство“ за този тв проект. Книгата е със заглавие „Столетниците – благословия или орисия“ и излиза с логото на издателство Книгомания (дизайн: Тодор Манолов), ще се разпространява по книжарниците от 3 ноември. Елегантното томче от над 330 с. включва подбрани 38 истории и засяга важните за всяко битие теми за завистта, смисъла на живота, брака, любовта, изневярата, младостта, какво харесват мъжете у жените, клюките, надеждата, навиците, човешките идеали и най-вече добротата.

„Защо написах тази книга? Какъв по-добър шанс да надникна във времето на хора, които са живели в толкова различни Българии! Някои от тях са свидетели на Междусъюзническата война, други са носили лекарства на войниците от Първата световна война. Трети са участвали във Втората световна война. Имам срещи със съпруги на офицери в Царска България, ревностни привърженици на комунистическия строй, и такива трогателни радетели за демокрация! Всеки се опитва да се изплъзне на времето, да го надхитри, да го победи. Но сякаш столетниците са единствените, които успяват. Защото за тези, които са се примирили с него. Останали само беловласи свидетели на времето, в заника на дните си те са сключили своеобразно примирие с него. Отдали са се на всевластната му орис. Благословия или орисия е да си столетник? Може ли да се остарява красиво? Кой те обича, когато остарееш? Какво още можеш да дадеш? Какво искаш да кажеш? Има ли кой да те чуе? В свят, който продава изящни лица, изваяни тела, буйни коси и блестящи усмивки, написах книга за столетници. Не отвърнах очи от набраздените им лица там прозрях всичко, което търся през годините: Неподправеност и дълбока, понякога уморена, но разтърсваща емоция. Споделям с Вас вълнението си.“ – Мира Добрева

Откъс:

Беловласите свидетели на времето

Не само косите им побеляват през годините.

Очите им избледняват. Кожата им изтънява. Думите им се заклещват между мислите. Силата на телата им излинява, изнизва се бавно… Като през дупки на плетени чорапи. Силата на ума им изветрява. Като оставена на слънце царевица. Като нанизани сухи пиперки… Но столетниците имат особено сияние. Някои от тях са наистина специални не само заради преклонната възраст, която са достигнали.

Защото тя невинаги е благословия. Много често е орисия…

Няма да се разсърдя, ако не ми повярвате – и за мен е озадачаващо как помня всичките столетници, при които съм била. Не само като имена. Като душѝ ги помня… Помня. 100 100-летници. За 10 години…

Друговремци, останали в нашите дни… В дома им няма стълпотворение. Рождените си дни празнуват безрадостно или може би с някаква насилена приповдигнатост. Два празника очакват – Великден и Коледа… Тук са и приповдигнатите, оптимистите, песимистите, примирените, отвратените… Но все интересни с мислите си хора.

Г-жа Евдокия от Варна – 101 години – която пишеше очерци, имаше чудна колекция от шапки,продаваше плетени чорапи на пазара и беше дистрибутор на... перални

– Ало, здравейте! Обаждам се от Варна. Дали ме помните... Казвам се Евдокия Чочева. По-важното е, че станах на 100 години. И смятам, че заслужавам да попадна във Вашата прекрасна класация! Ще дойдете ли да се видим отново?

Бях се срещала вече с г-жа Евдокия. Запознахме се, когато тя беше на 98. Тогава тя и 102-годишният г-н Спасов ми разказаха своята житейска история. Нейната мечта беше тя да доживее 100 години, а той да присъства на рождения ѝ ден. И това се случи.

Допреди две години г-жа Евдокия имала действащ бизнес – беше сключила договор с жена, която плете чорапи, изкупуваше ги от нея и ги продаваше на пазара във Варна. Освен всичко останало, тя беше дистрибутор на перални и даже настоя да ми продаде една още на първата ни среща... Пералня не си купих, но прочетох няколко от очерците, които пишеше в местните списания, напръсках се с един от многобройните ѝ френски парфюми и се оставих на насладата да я слушам и гледам. Вече беше на 100. Но все така ентусиазирана изглеждаше, когато ме попита:

– А да Ви покажа ли и колекцията си от шапки? Обожавам шапките!

Опитах да скрия изумлението си от повторната ни среща. Две години не са много време, но в тази преломна възраст може да са фатално преобразяващи. Към г-жа Евдокия времето се бе отнесло със снизхождение. Като че я беше избрало за модел – да показва на света как може да изглежда старостта. Столетницата и годините сигурно бяха сключили своеобразно негласно споразумение – да се отнасят помежду си с уважение. Защото с времето хората изпитваха все по-голям възторг от външността и духа на г-жа Евдокия, а тя изпитваше възторг от всяка нова утрин, в която се събужда – точно както беше и преди две години. Сигурно е живяла по същия начин и през останалите 100. Човек е такъв, какъвто се е родил. Рядко някой може съществено да се промени. Вече не пишеше очерци, нито статии. Все по-трудно четеше – с голяма лупа успяваше да види някое от заглавията. Беше спряла да ходи на пазара да продава чорапи. Но пералните – неголеми устройства, които не я затрудняваха особено, продължаваше да продава. Имаше „на склад“ в спалнята още няколко броя. И шапки продължаваше да събира – разказа ми, че нейни приятелки все намирали повод да я дарят с някой закачлив модел или да я осведомят за някоя нова кройка.

– Значи, аз съм есперантистка преди всичко. Още от 41-ва година. И нашият девиз е: „Есперантистите живеят дълго, защото служат на високи идеали!“

– Кой е най-високият човешки идеал?

– За мен – справедливостта. Веднъж една варненска журналистка ми взе интервю и ме попита: „Ама как сте се запазили такава?“. Ми, казвам, моите дискотеки бяха библиотеките! Чета много и слушам радио непрестанно!

Аз живея с него от 34-та година, когато се създаде Радио Варна.

– Кажете ми тогава как се променя журналистиката през годините?

– Като цяло, към по-хубаво се променя. Разбира се, лошо впечатление ми правят някои говорителки, които нямат нито граматически, нито пунктуационни, нито стилистични познания за речта. По мое време бяха много взискателни към говора по телевизията – спомнете си една Анахид Цонева, Мария Янакиева... Каква класа, каква осанка притежаваха тези жени! А сега, като кажат по телевизията училищà и съдилищà, припадам, лошо ми става! Нервирам се и изключвам! Щом става въпрос за ударение в дума от множествено число, правилно е то да е там, където е в думата, когато тя е в единствено число: учѝлище – учѝлища, съдѝлище – съдѝлища, игрѝще – игрѝща, летѝще – летѝща…

Госпожа Евдокия имаше много приятен и прецизен, но ненатрапчив изказ. Даваше примери, разказваше притчи, рецитираше стихотворения. Удоволствие беше да разговарям с нея. Всички, които я познаваха, смятаха, че е съдържателен човек, и предпочитаха да я наричат „феномен“ вместо баба.

– Кажете ми, г-жо Евдокия, кога една жена трябва да се плаши от годините, които я застигат?

– Никога не съм се плашила от годините. Дори мисля, че те имат своя положителен принос. Защото човек много е видял, много е живял и на тази база може да напътства. Да бъде пак полезен за обществото – с мъдростта и със знанията си. Ето, аз живея сама. Всичко сама си върша.Моите деца са не само из Европа, но и на други континенти. Ще кажете, сигурно ми е скучно. Абсолютно никога не скучая! Скука не съм усетила, защото работя все още. Да, по-бавно, но нито за секунда не оставам така, без да се занимавам с нещо. Да си ошетам, да си измия чиниите, да си избърша праха – приятни са ми тези неща. Още повече че в този блок има великолепни хора – от децата до възрастните! Всеки ден – даже и по няколко пъти на ден, ще позвънят и ще дойдат да ме видят, ще ме попитат имам ли нужда от нещо… Не си оставям време да скучая.

– Искате да кажете, че въпреки ограниченията на възрастта човек може да преодолява всяка спънка, за да постигне това, което си е наумил?

– Да, разбира се! Ограниченията не са във възрастта – те могат да бъдат само в ума! Хубаво е да знаеш, че на стари години – впрочем, особено на стари години, можеш да бъдеш полезен с нещо. Ето, в момента аз подготвям една статия. Имам приятелка машинописка. Ще дойде да ѝ диктувам, ще я изпратим в редакцията – вече имам уговорка за това. И се чувствам значима, полезна, а това е важно за мен! Не понасям да бездействам, както не понасям да съм болна. Боледувала съм, но никога не съм се оставяла да легна. Никога! Лекувам се с разни билки, най-много с чесън.

– Сега да поговорим за възможността на човек да съхранява уменията на мозъка си така, че той да му служи дълго време. Как става това?

– Ами, до съвсем скоро аз не можех да си представя живота, без да чета книга. Обаче постепенно зрението ми започна да отслабва. Отидох при моята лична лекарка. А тя много деликатно ми каза: „Е, Евдокия, малко по малко ще се лишавате от удоволствията, които сте имали досега в живота си“!

– Да, годините отнемат някои от удоволствията… А какво дават годините?

– Годините дават мъдрост.     

На 100 г. г-жа Евдокия контролираше внуците как и дали си взимат изпитите – от разстояние, през скайп или вайбър. Беше изключително взискателна към правоговора им, с голямо внимание следеше да не забравят българския език и да не заместват родните думи с чуждици.

Беше горда от факта, че един от внуците ѝ бе избран за Човек на бъдещето на Квебек в Канада. Иначе през лятото беше организирала ремонт на апартамента си – сама, без помощта на близки и роднини. Въобще, занимаваше се с всичко друго, но не и с дейности, привични за стар човек.

– А какво мислите за разпиляването на децата ни?

Казахте, че внуците Ви са в Швейцария, Канада… Как отчитате това?

– Разбира се, отрицателно. Защо си прогонихме децата? На пейката като седнем с жените пред блока, на всяка една от нас детето ѝ е навън, в чужбина. Аз съм живяла по времето на три режима. Завършила съм гимназия през 1935 г. – тогава беше капиталистически строй.

Последваха 45 години социалистически строй. И сега – демокрация. Мога да ви кажа, че точно демокрацията е най-лошата, защото тя изгони децата от България. Как ще ги върне сега? Какво да правят тук? Какво ще работи моят внук, който е антрополог в Отава?

– Казвате, че сте живели по времето на три режима.

Обаче аз съм сигурна, че във всеки един от тях Вие сте били дамата, която виждам сега пред себе си. С хубава рокля, капела, бижута…

– Винаги съм ходила хубаво облечена. За всяка манифестация си шиех нова рокля. За 1 май – нова рокля!

За 9 септември – още една. Просто съм фен на красотата! Но не съм била суетна. Не съм си боядисвала косата например, никога. Всеки понеделник обаче ходех на козметичка. За мен преди всичко стои не външният вид на човек, а това, което носи в душата си. Ето, аз вече не мога да чета, но въпреки това все още знам наизуст редица стихотворения. Няма варненец, който да не знае поне едно стихче от „Моторни песни“ на Никола Вапцаров. Аз знам цялата поема „Писмо“:

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак? (…)

– Благословение е да Ви видя и да Ви слушам! Колко мъдрост носите, знаете ли?... И каква светлина! Благодаря Ви за тази среща! Тя е една от специалните в живота ми...