Диана Димитрова изигра последния от монолозите на Гизгинджиев в Библиотеката

Колко трябва да те е отчаял животът, за да изкараш пистолет и с най-чисто сърце да го насочиш към публиката си. „Ако не знаете кои сте в тоя живот – заложници сте”, обясняваше Петра от сцената на Библиотеката. Всъщност, този екшън бе едва началото от премиерата на последния от монолозите на Радослав Гизгинджиев „Въпреки всичко”, изиграла го една от надеждите на българския театър - Диана Димитрова.

Какво иска една жена? Ами, да бъде чута, даже не и разбрана, просто някой да й даде право на дума, без да я прекъсва със своите философии. Докато не работиш за 220 лева във фабрика и не носиш кесийки вместо чорапи, нямаш право да даваш съвети за живота, беше мнението на Петра. Момиче от село, дирещо си късмета в големия град. Изненадата, обаче, е че не всичко върви по план – скотският й труд е недобре заплатен, но все пак й трябват финанси, че да завърши висшето си. Хазяинът я лъже с парите за тока. Ботушите й са пробити. А нея я глозга толкова силно мисълта, че портокалите и бананите са един лукс, който си позволява само по празници и мисълта, че май е така и в любовта. Както тя самата каза, животът очуква мълчаливите или тези, които казват истината. Самата тя дълго време е била сред първите, докато не обръща няколко щайги в магазина и не подпалва обувките си пред МОЛ-а.

Колко пъти зад решетките ти трябват, за да разбереш, че имаш буен характер? А можеш ли да се влюбиш в човека без име, който държи ключовете за твоята свобода – пряка и преносна. В него не може, но в самата Любов можеш да се влюбиш. В представата за нея. В лудостта до която те докарва и в усмивката сутрин, която ти носи. Можеш да фалираш, да останеш без дом, без нищичко на този свят, защото Любовта е една сила, която движи смисъла на иначе сивото съществуване. Както носталгично говори за съпруга си, възрастната хазяйка на Петра й казва: „..и в отвъдното на цветя ще ухае, и в отвъдното сватба ще стане”, защото дори едната жалка смърт не може да раздели сърца създадени едно за друго. Една мисъл да скочиш от мост и едни спомени, които те спират от това. Силата, връхлетяла те и въпреки всичко да продължиш. Въпреки всичко да обичаш! Защото публиката имаше нужда от точно това – една тъжна история и една драма, която да завърши позитивно. Любов накрая нямаше, но имаше една жена, тежаща на мястото си и показваща, че невъзможно няма на този свят. Дори и измислена героиня, тя беше толкова голяма част от женското съсловие сред гостите, че безпроблемно можеше да я почувстваш като своята най-добра приятелка, с която сте седнали на по кафенце да си говорите. Спокойствието, че не си единствена на този свят. Силата да вярваш въпреки всичко.