Много са нещата, с които Пловдив изпъква на културната и историческа сцена. Пловдивската школа художници от 60-те години безспорно е сред тях. А Димитър Киров и Георги Божилов – Слона, може би, двете най-разпознаваеми имена.
Без значение кой колко харесва единият или двамата, или нито един, те са неотменима част от пловдивската културна история и те заслужават уважение и достойно отношение. Така че фактът, че някой се е сетил и решил да погледне към тях в галерията в бившия Детмаг, е похвална.
За съжаление, този поглед е доста повърхностен. Вместо една прилична изложба, в галерия „Капана“ просто са закачени много картини от двамата художници, събрани от общинските колекции и личната на Русалия Кирова.
Това дори не е някакво публицистично преувеличение. Буквално „изложбата“ в галерията представлява закачени десетките картини с кратки, обичайно непълни, надписи към тях. Единствената информация за двамата художници е в десетина изречения, които повтарят известни неща, които всеки може да прочете в интернет. Изключение е приложен към информацията за Георги Божилов-Слона кратък цитат от книгата на д-р Анжела Данева за него.
И това е всичко. Буквално две извадки, които с пълен успех могат да са просто статиите в уикипедия за двамата (на които текстове всъщност много приличат). И много картини.
Разбира се, картините са основата, на която се гради една изложба. И трябва да сме щастливи и благодарни, че Русалия Кирова е споделила колекцията си, която да обогати общинските творби.
Но тези картини са сложени без никакъв ред и логика, а просто произволно закачани по стените. Няма хронологичен ред, няма тематично разделение, съпоставяния между двамата или каквато и да друга възможна идея на куратора, който мисли над тази изложба. Никой не се е опитал от това богатство, създадено от двамата художници, и споделено от днешните собственици на картините, да създаде нещо, което да достигне до зрителя.
Изненади всъщност няма, тъй като това е поредната подобна институционална изложба в Пловдив. За разлика от световната практика, която много български галерии отдавна следват, тук липсват елементарни неща: кой е мислил изложбата, кой я е подреждал, какво е искал да каже с нея.
Защото това е смисълът на изложбата – да ни каже нещо, да ни научи на нещо ново или да ни предложи някаква нова идея или гледна точка. Ако искаме да видим просто закачени творби по стените, може да влезем в някоя къща или институционален офис в Стария град, където те така или иначе си висят.
А това не е изложба, това е просто преместване на картините от едно място на друго. Картините на двамата можеше да се подредят по най-класическия начин: хронологичен ред, за да се проследи стилово развитие, влияния през годините, и със съответните текстове човек да научи и види нещо ново. Картините на двамата можеше да се подредят и по теми, по жанрове. Или пък една до друга, да се правят съпоставки между двамата художници – иначе какъв е смисълът на изложба между ДиКиро и Слона? Защо точно те двамата, а не Йоан Левиев, Пиронков или който и да е друг? Защо изобщо се появява тази исторична ретроспективна изложба само с картини? Няма ли интересни документи, факти от историята, снимки, бог знае какво друго, което може да се покаже и да превърне това от подредба на картини в Изложба? Разбира се, че има, но никой не е погледнал към тях. За щастие БНТ все пак са направили филм за ДиКиро, който да стане част от изложбата, макар малко трудно изобщо да се чува.
За съжаление уж-културната столица Пловдив изостава от много други градове в това отношение, където през последните години се случват чудесни изложби. Няма смисъл да се сравняваме с чужбина и някакви уникални събития от световната артистична сцена. В България от години чудесни изложби се правят, например, в Дома на хумора и сатирата в Габрово. Софийска градска художествена галерия също работи на прилично добро ниво. За пловдивски срам, тъкмо там направиха страхотна изложба преди няколко години за Дружеството на южнобългарските художници. Изложба, а не просто да закачат картини по стените.
Дори в Пловдив последната прилична изложба бе направена от гост-куратор, когато Пламен Петров представи изследване за Художествения отдел на Изложението от 1892 година. И в краен резултат ние в Пловдив сме си длъжници на историята на изкуството.
Въпреки медийния и институционален апломб при представянето на изложбата за Димитър Киров и Георги Божилов, от тези изложби смисъл има само за тесен кръг близки до творците. Извън тях, градът няма да разбере нищо за двамата. Децата, младежите, студентите няма да разберат нищо за тях. Просто някой закачи няколко картини по стените на галерията и ще отбележим с отметка в годишния календар „Почетохме Ди Киро и Слона“. Но това не е почит, а събитие колкото да мине номерът.