България изобилства от традиции и суеверия, които все още се спазват в някои райони на страната ни. Други са отдавна заровени. Българската народна култура е толкова пъстра и богата, че е достойна за възхищение. В този ред на мисли, с тази статия отдаваме уважение към най-впечатляващите български традиции, които не трябва да изчезват и да се изгубят в миналото. 

Архангеловден

Архангел Михаил е един от седемте светци, заобикалящи Господ. Когато земята била разпределена помежду им, на него се паднали мъртвите души или поне в това вярваме на Балканите. В съботата преди празника се прави Архангелска задушница. Приготвя се специален обреден хляб, наричан Рангелово блюдо. Най-старият член на семейството го разчупва на кръст и изрича думите: „Свети Архангеле, Свети Никола и вси светци, помагайте ни, почитаме ви и сечем колач да се роди мъж до тавана!“ Върху му се изсипва вино от пръстена паница, а домакинята събира с шепи виното и го пръска навсякъде из дома. 

Баба Марта

1-ви Март е свързан с идването на пролетта и всичко, което носи тя след себе си. Митичните вярвания за Баба Марта са, че тя е сестра на Голям сечко (Януари) и Малък сечко (Февруари). Тя е ту добра и жизнерадостна, ту люта и сурова като братята си. Не обича възрастните жени, затова обредните действия на празниците й се извършват само от млади девойки и деца. Най-силният символ на месеца е червено-бялата мартеница, чиято легенда се появява през 30-те години на 20 век и свързва мартениците с прабългарите. В древността, червеният цвят е означавал Богинята (раждането и смъртта), а белият – нейният Син (Слънцето, отвъдния живот, вечността). 

Боренето с яйца на Великден

В нашата родина традицията повелява яйцата да се боядисат на Велики четвъртък или Велика събота, като броят им зависи от членовете на семейството. Първото се оцветява винаги в червено от най-възрастната жена. Докато то е още топло и прясно боядисано, тя рисува кръстен знак на челата на децата, за да бъдат здрави. Преди съвременните бои са се използвали отвари от билки и ядки. С отвара от брош се получавала червена багра, от смрадлика – оранжева, зелено – от коприва, жълто – от орехи и кори от ябълка или отвара от стар кромид лук. Обредната пита е задължителна за празника. Тя е най-често в кръгла форма с плетеница о тесто върху си, а в средата се слага червено яйце. 

Бъдник

Бъдникът е отсечен ствол от дъбово, брястово или крушево дърво, което според традициите на православните християни в България, трябва да се постави в огнището или камината и да гори през нощта на тържествената трапеза на Бъдни вечер. Вярването е, че светлината и топлината от бъдника символизират не само раждането на новото Слънце и Иисус Христос, но те са причина на празничната трапеза да гостуват мъртвите предци и самата Божия Майка, за която се нарича и първия къшей при разчупването на празничния обреден хляб. Когато бъдникът бива отсечен, той се носи на рамо до къщата, за да не докосва земята, след което бива миросан. За целта се пробива дупка, в която се слага зехтин, вино и тамян, запушва се и се увива в ленено платно. До запалването му, ритуалът е обвързан с песни. На следващата сутрин (Коледа) бъдникът се гаси с вино, а от неизгорелите части се правят кръстчета или се вграждат в ралото като символ на селския труд и плодородието. 

Вълчи празници

Вълчите празници е период от 3, 5, 7, 9 или 10 дни, в който се почитат вълците. Най-често дните се доближават до есенно-зимните празници, в близост до Архангеловден, но в различните региони се почита по различно време. На места за покровител на зверовете се счита Св. Мина. Широко разпространено е схващането, че най-опасният ден от тези празници е последният. Той е наричан Куцулан, на името на най-опасния вълк, единака, приеман като митичния водач на глутницата, но не върви с нея. По време на празниците думата „вълк“ е табу. Забраните, които се спазват са свързани най-вече с домакинската работа на жените — те не бива да работят с вълна, с остри предмети, тъй като са оприличавани на вълчи зъби. Ножиците не се отварят, за да бъдат затворени челюстите на вълка. В навечерието на празника те се връзват здраво и се скриват, за да не бъдат открити случайно от някое дете, което да ги отвори. Не трябва да се изработват и дрехи, защото опасните животни ще те нападнат. На някои места в България жените мажат с кал около огнището и при вратата, както и вратите на кошарите и оборите, като отправят заклинание за замазването на очите и устата на вълка. В Пловдивско жените отиват зад кошарата и там със затворени очи зашиват предната и задната пола на ризите си. 

Гонене на змей

Според народните вярвания, когато настъпи продължителна суша, за чието прекратяване не помагат обичайните обреди за предизвикване на дъжд като молебени, Пеперуда и Герман, тогава се пристъпва към гонене на змей, който е заселник и е недоброжелателен. Селският глашатай обикаля цялото село и чрез викове съобщава за извършването на обреда. В точния момент хората оставят вратите на къщите си широко отворени, за да могат гончиите да проникнат навсякъде, тъй като според вярването змеят може да се намира някъде в къщата, зимника, дворните постройки или някъде по двора, плетищата или пътеките из селото. По този начин се предупреждават и младите моми, булките и жените да се скрият, защото подгоненият змей може да грабне някоя от тях.  Участниците в прогонването на змея са млади момци, ергени или женени мъже, задължително едри и силни физически. Никой от останалите членове на общността не бива да знае кои са участниците в гоненето, защото тогава змеят нямало да може да бъде изгонен. Около полунощ гончиите, съвсем голи, без никакви дрехи или обувки, тръгват из селото въоръжени с дебели тояги. Ако селото е малко вървят заедно, ако е голямо – се разделят на няколко групи. Влизат във всеки двор и ръчкат с тоягите по всеки един кът от къщата, където може да се е скрил змеят. По време на процеса се спазва пълно мълчание. След като се обиколи цялото село, участниците отиват на реката, измиват се, обличат се и на зазоряване се прибират у дома. С това обредът се счита за приключен и се вярва, че змеят е прогонен и скоро ще завали дъжд. 

Жив огън

Обичаят Жив огън се нарича още Нов огън или Млад огън. Той се провежда когато трябва да се поднови огънят в домашните огнища и когато в селището се появи епидемия по хората или животните. Новият огън се запалва от триенето на сухи дървета. За запалването му са нужни три парчета дърво, две от които се забиват отвесно в земята, а третото се поставя напречно, пъхнато в предварително издълбани в тях дупки. Върху напречното дърво се намотава въже, така че когато двата му края се опъват, дървото да може да се върти около оста си, като се трие в двата си края в отвесно забитите в земята дървета. Двама мъже хващат двата края на въжето и след усилено дърпане, вследствие на триенето дърветата се запалват. Според вярването, дърветата, необходими за запалването на Нов огън трябва да са липови. Хубаво е отвесните дървета да са „близнаци“ и да са съхнали три години. Изпълнителите на обреда трябва да са млади мъже, по възможност близнаци, а ако такива няма да са братя. 

Нестинарски танци

Нестинарството е древен езически култ, при който извършващите го след изпадане в транс танцуват боси върху жарава въглени. Това е един от най-архаичните български обичаи. Днес е съхранен само в няколко странджански села.  Традицията повелява нестинарите да танцуват във вечерта на Св. св. Константин и Елена. Въпреки че нестинарите играят върху жаравата с икона на Св. св. Константин и Елена, обичаят от християнска гледна точка е откровен демонизъм и е осъден като такъв от Църквата. Представлява танц с боси нозе върху жарава, след който нямат никакви наранявания. Още през деня се провежда шествие с икони, облечени в червен плат, обшит със стари сребърни жълтици и цветя. Иконите се носят към аязмото на св. Константин от трима юноши, след което се провежда ритуално измиване на дръжките им. Привечер епитропа и нестинарите отиват в параклиса св. св. Константин и Елена, вдишват тамяновия дим и се молят пред иконите. След като се свечери, пред параклиса идват всички хора от селото, както и музикантите – гайдар и тъпанджия. Изпълняват три специални мелодии в точно определено време. Първата се изпълнява по време на предвижването от параклиса до жаравата, втората по време на самото ходене по огъня, а последната се свири накрая, като носи наименованието „Костадинско“ хоро. След като селото е обходено с осветените икони, нестинарите се връщат в параклис и изпадат в транс по време на биенето на тъпана. Понякога от трансът се правят и предсказания. Нестинарството е включено в списъка н ЮНЕСКО като нематериално културно наследство. 

Тричане на кучета

Това е обичай, който цели да се прогони бясът от кучета и хора. Разпространен е бил в няколко области – Добруджа, Пиринско, Странджа, Източни Родопи и Централна България. В някои места ритуалът изчезва отдавна, а през 2011г. премиерът Борисов го определя за варварски. Изпълнява се в Чист понеделник, от „Тодоровата неделя“. Участниците са мъже и в същината си представлява кучето да се люлее с въжета, да се гони от децата с вързана тенекия на опашката, провесване с главата надолу или пиене на отвара от билки. Мненията дали обичаят е опасен и болезнен за животните са много, макар и да се извършва за защита от болести. 

Кръщение Господне

Това е християнски празник, на който се чества кръщението на Иисус Христос в река Йордан. На Богоявление се скача в река, за да се извади хвърления от свещеника кръст. Противно на общоприетото мнение, Православната Църква не забранява изрично жени да участват в ритуала. В този ден завършват Мръсните дни. В навечерието на Йордановден се приготвя третата (последна) Коледна Вечеря. На трапезата се слагат само постни ястия: боб, варено зеле или сарми, орехи, хляб, но не от чисто пшенично брашно, а смесено с просено. Запалва се и недогорялата от втората коледна вечер свещ. Според поверието, в нощта срещу Йордановден, небето се разтваря. Ако някой го види, всичко, което пожелае ще се сбъдне. На сутринта идва ред за хвърлянето на кръста в реката. Който го извади ще бъде щастлив и здрав. Вярва се, че ако кръстът замръзне, годината ще бъде здрава и плодовита. Там, където е хвърлен кръстът, болните се изкъпват, за да оздравеят.

Кукери

Кукерите са карнавални фигури. Мъже, предрешени като зверове или чудовища, с маски на главите, с чанове на пояса и с кожуси с козината навън. На първи януари – Нова година – по традиция се организира кукерски събор. Млади и стари се обличат в народни носии, маскират се и започват да гонят злите духове. Кукерските игри и обичаи се изпълняват само от мъже, главно ергени. Всяка кукерска дружина си има водач, който единствен е женен мъж. Чрез кукерските игри се цели да се изгонят злите духове и орисници, така че да има богата реколта през следващата стопанска година. Първият обреден момент в кукерския обичай е обхождането на всички домове с пожелания за здраве, плодородие и благополучие, при което се събират подаръци от стопаните. Във всеки дом кукерите изпълняват различни битови и комични сцени. Накрая, на селския мегдан, кукерите играят буйни танци, като раздрънкват силно окачените по тях звънци. Вторият основен момент е обредното заораване и засяване, където централна фигура е царят. Обикновено се избира най-личният стопанин, с първо мъжко дете или баща на близнаци, за да бъде плодородна годината. За „царя“ може да бъде сложена трапеза на селския мегдан, на която той хапва три залъка, отпива вино и нарича за здраве, берекет и плодовитост. След това подкарва впрегнатите в ралото кукери, изорава три бразди в кръг и ги засява. Кукерите символично убиват царя с носеното оръжие – кросно. Маските се правят най-често от дърво. Върху тях се налепят разноцветни конци, лепят се парченца разноцветни платове, огледала, лъскави пайети. Трябва да са възможно най-страшни и грозни, за да изгонят духовете. За най-старинни се смятат тези, които изобразяват козел, овен и бик. 

Събитието на асоциацията на рекламните агенции идва под тепетата с променен формат, за да стане по-полезно, отворено и удобно за повече хора от комуникационния бизнес

Пловдив ще е домакин на тазгодишното издание на най-голямото събитие за рекламната индустрия в страната ФАРА. Фестът стъпва за първи път под тепетата и ще се проведе от 15 до 17 септември. Седемнадесетото издание на събитието, което досега се провеждаше в курортен комплекс Албена, се мести за пръв път, като целта на организаторите от Българска асоциация на комуникационните агенции (БАКА) е събитието да е разположено по-централно и по-близо до София, за да привлече по-широка публика и участници, свързани с комуникационния бизнес в страната.

Темата на фестивала тази година е “Трансформация”, а целта е да се покаже как рекламата и комуникацията трансформират бизнеса и средата, в която живеем. Променен е и форматът на фестивала, който вече ще продължава само три дни и ще включва семинарен панел, отворен за по-широката публика, с лекции и практически семинари, водени от световно известни имена и специалисти в различни области – от футуристи до разказвачи на истории. В другите два дни на фестивала ще се случват конкурсната програма, демо зоната и професионални дискусии и работилници. Промяна има и в правилата на конкурсната програма – тази година големи награди ще се връчват само в две основни категории за Агенция на годината и Рекламодател на годината, като няма да се награждава отделно креативна и медийна агенция на годината. Основната локация на фестивала е Дом на културата “Борис Христов”, а събития от програмата на фестивала ще има в Капана и Градската градина в Пловдив.

Директорът на фестивала Мариана Брашнарова споделя: “Комуникационната среда е сред най-скоростно променящите се и съответно изисква бърза и навременна трансформация на мисленето и подхода на всички участници в процесите. ФАРА имаше нужда от тази промяна. Тази година отново ще съберем творческите умове в страната, за да видим кои са онези, успели най-умело да се адаптират към Промяната, но и самият фестивал ще бъде трансформиран и по-отворен. За пръв път, фестивалът ще се проведе на по-удобна и централна локация в Пловдив, за да привлече повече хора, които участват или се интересуват от нашата индустрия.”

За нуждите и интересите на различните публики, фестивалът ще предлага и различни акредитации – пас само за семинарната част, отворена за по-широка публика (професионалисти, студенти, ученици и хора с интерес в сферата на рекламата и креативните индустрии) и пропуск за целия фестивал, който включва и покана за гала церемонията в съботната вечер. Скоро ще бъде обявена и програмата на семинарната част.

Както и през миналата година, заявки за конкурсната програма ще се подават в 29 категории, от които 24 творчески и 5 медийни. Право на участие имат всички реклами и рекламни кампании, публикувани, излъчвани и организирани в периода 01.01.2015 – 28.07.2016 и не участвали в съответната категория в предишни издания на Фестивала. Вече е ясен и съставът на журито, в което, по традиция влизат представители на агенциите – призьори от последните конкурси.

Стойността на имотите в Стария град възлизат на стотици милиони

Сградата ще е домакин на президентска среща през Септември

Паулина Гегова

Етнографският музей е най-вероятно най-емблематичната сграда в Стария град и една от най-ценните в цял Пловдив. Тя е символ на българския барок и е на 170 години. През 2017-та музеят ще празнува 100 години от помещаването си в къщата. Поради тази и много други причини, Общината започна ремонт, който възлиза на близо милион, а ако се направи цялостен ремонт - на близо 2 милиона лева.

Днес започва реконструкцията на външната фасада, каквато не е имала от 20 години насам. Кметът на Пловдив – Иван Тотев и директорът на музея Ангел Янков, обясниха, че само за фасадата са нужни около 140 000 лв.

Това е скъпо и бавно удоволствие, споделя г-н Тотев, но се надяваме до пролетта всичко да е завършено. През Септември месец къщата ще е домакин на сбирка на президентите от Европа. Над 13 държавни глави ще са тук, нещо, което се случва за първи път в България.

За сега покривът е готов. Той е един по рода си, а площта му е почти един декар.

Директор Янков обясни, че до следващият месец ще е завършен частичен ремонт. Конструкцията над централния вход ще е поправена и той ще бъде отворен, защото сега посетителите влизат през служебните. При добро време, до Ноември ще се смени сивата обшивка. Ще се върне естествения цвят на дървото. По оригинал къщата е бяла, но дали отново ще е в тази гама или в друга, все още се обмисля. Технологията на мазилката е оригиналната от създаването на къщата. Очаква се НИНК да реши дали е възможно да се направи и топлинна изолация, защото лятото дървото много се напича, а зимата не може да се отопли добре.

Целта на Общината е до няколко години Етнографският музей да е един от най-посещаваните културни паметници в Пловдив, с напълно различна и свежа визия. До тогава той ще продължи да е отворен за посетители. 

Разправии, скандали и арести съпровождат изграждането на Централната улица

Идеята за пробиване на тунел под Трихълмието възниква през 1936 г.

Владимир Балчев

В продължение на няколко века главната улица на Пловдив започвала от единствения навремето мост над река Марица и стигала до Джумаята. Наричали я Узун чаршия, което ще рече Дългата улица. В продължение на няколко века тук бил центърът на стопанския живот в Пловдив. Евлия Челеби пише през ХVІІ в., че улицата била покрита още в старо време с големи камъни, а покрай нея  имало 880 дюкяна. Два века по-късно (1841 г.) пътешественикът Адолфо Бланки рисува отчайваща картина - животински трупове, месарски остатъци и вонящи  мръсотии пълнели  улицата. Масивните сгради от двете страни на чаршията били скрити от едноетажни и двуетажни паянтови дюкяни (магазини). Пред дюкяните имало тесен тротоар, ограничен от дълбока канавка, постоянно затлачена от тиня и боклуци. Бараките  и паянтовите сгради дотолкова стеснявали иначе широката улица, че по нея едва се разминавали две каруци.

Подобна била и гледката на Джумаята. Срещу джамията стърчали килнати на една страна бараки, с едва крепящи се капаци по отворите. В тях продавали дървени въглища и борина. В североизточния ъгъл на площада се разнасяла миризмата на шарлан – указание, че тук се предлагат мекици, симиди, милинки и други вкусотии. В югоизточния ъгъл ухаело на кафе. Заведението било известно с многобройните любители на таблата и ред други игри. На отсрещната страна имало албанска гостилница, бозаджийница, продавачи на тютюн и различни дреболии. В единствената масивна сграда се търгувало с манифактура на едро. Бараките изчезнали в края на 1878 г., когато площадът бил разкрит в днешните си размери.

Първият изборен кмет на Пловдив Костаки Пеев заел поста си през 1878 г. Опитал се управникът да павира поне главната улица по европейски образец, но нито намерил майстори за изработка на паветата, нито имало средства. Единственото, което успял да направи, било заменянето на разбитите камъни с калдъръм. Едва през 1900 г. започнали опити за павиране в Пловдив. Естествено, първа била главната улица. Най-напред сложили настилка пред Куршум хан. Кой знае защо обаче паветата били дълги, а майсторите ги положили успоредно на тротоара. Железните шини на тежките каруци бързо разрушавали това подобие на паваж е се налагали чести ремонти. Истински паваж от малки сиенитни блокчета, наредени ветрилообразно, бил положен след повече от десет години. За всеобщо изумление първата улица с новата настилка била не главната, а тази, на която живеел кметът Деньо Манев.

През 90-те години на ХІХ в. търговската артерия на града прехвърлила Джумаята и постепенно стигнала до Аладжа джамия срещу сградата на днешната Пловдивска община. Тази нова улица станала известна под името „Главна Станционна“, тъй като водела към Станцията, т.е. железопътната гара. И тук имало редици от бараки, които на места почти затваряли пътя.  Първият паваж на тази нова част от главната улица, бил положен през 1901 г. Настилката започвала от Джумаята и стигала до сегашния паметник на Мильо.

През 1896 г. Пловдив изпреварил останалите центрове в страната, като се сдобил с градоустройствен план. Йосиф Шнитер, авторът на плана, предвидил централната артерия на Пловдив от градината “Цар Симеон” до моста на Марица да бъде широка 50 метра. Специалистът следвал европейските образци, като си давал сметка, че Пловдив ще расте и главната улица занапред ще поема все по-голямо движение. Когато разбрали за проекта, общинските съветници наскачали. Много от тях имали къщи и магазини, които според плана на Шнитер, трябвало да бъдат съборени. След дълги и мъчителни спорове, било решено улицата от моста на Марица до Джумаята да бъде широка 8 метра, а оттам до градината “Цар Симеон” – 12. Решението обричало Пловдив да остане без истинска главна улица и се запазят съществуващите подобия на тротоари, които на широчина рядко достигали метър. Вместо европейски булевард, бъдещите поколения на града щели да получат в наследство ориенталски сокак. Възмутен, Йосиф Шнитер тръгнал на свои разноски за София, където след дълга и продължителна борба, успял да издейства 16 метра за ул. “Княз Александър” и 12 метра за ул. “Търговска” (сега “Райко Даскалов”). Така съдбата на главната улица била предопределена още в края на ХІХ в.

Дълго време планът на Шнитер оставал само на книга. Главната улица била пълна с дървени бараки и съборетини, често я запречвали първобитни сергии. Така вървели нещата до 1922 г., когато кметът д-р Иван Кесяков решил да действа. Този път съветниците подкрепили кмета, а през април тяхното решение било потвърдено с министерска заповед. Началото на преустройството трябвало да започне на 1 май 192 г. Собствениците на имоти в платното на бъдещата улици били предупредени да разрушат сградите, които пречат на преустройството. Засегнатите обаче побързали да блокират решението. Тръгнали делегации към окръжния управител и министерските кабинети. От София пристигнала заповед за спиране на преустройството. Нещо повече – на 1 май цялата главна улица била блокирана от войска и полиция. Точно в този момент се чул сигнал за пожар. Малко след това пристигнали огнеборците, вдигнали стълбите и се покачили върху покрива на една от къщите, определени за разрушаване. Докато войската се усети, покривът бил съборен. След два-три дена същата сцена се повторила в другия край на улицата. Ден-два почивка и нов сигнал за пожар отнесъл покрива на следващата постройка. През деня полицията арестувала пожарникарите, вечерта прокурорът ги освобождавал. Лека-полека засегнатите собственици се примирили и сами започнали да събарят постройките си.

За първи път от векове насам главната улица на Пловдив придобила европейски облик. Започнало невиждано преди строителство, появили се широки тротоари. През 30-те години по нея тръгнали автобусите на общинския транспорт, а по техния маршрут 20 години по-късно поели тролейбусите. Грешката  на предишните управници обаче се оказала фатална – главната улица се оказала твърде тясна, за да поеме автомобилния поток. Като помощна  била отворена ул. “Отец Паисий”, но и това не помогнало. Затова от 1936 г. се заговорило за пробиване на тунел под скалите на Трихълмието, който да реши транспортните проблеми на града. Това станало едва през 1961 г.

„Абаджийска” и „Кирил Попов” ще бъдат затворени за автомобили

Общинският съвет го реши, жители в зоната се канят да обжалват

Нови две улици в квартал Капана стават пешеходни, реши днес общинският съвет. Предложението за това бе входирано от старейшините Емил Русинов и Вихър Захов и бе прието с мнозинство в ОбС.  За автомобили ще бъдат затворени „Абаджийска” и „Кирил Попов”. В момента там вървят ремонти на тротоарните настилки и е въпрос на дни дейностите да се преместят и върху самия паваж. Почитатели на идеята за превръщането на пресечките в пешеходни силно се надяват едрия паваж да бъде запазен и върнат на мястото му с вдигането нивото на улицата. А немалкото противници на затварянето на улиците, които бяха по- шумни в дебата за бъдещето им преди половин месец, се стягат да обжалват решението на местния парламент. Тук става въпрос за поне 50 живущи и работещи на двете улици, които не искат те да стават пешеходни. Вече подготвяме колективна жалба, а за да бъдем чути сме готови и на по-крайни действия като живи вериги, гневят се недоволните от решението на общинския съвет. И твърдят, че онези, които участваха в подписката за махането на автомобилите от „Абаджийска” и в момента ликуват, са значително по-малко. Конфликтът продължава, а ние ще продължаваме да го следим.

Процесът на либерализация на всяка цена, създава срещу себе си опозиция и двете тенденции се самоунищожават, а балансирането между национален интерес, интереса на европейските държави, САЩ, Русия винаги е бил трудна територия за нашите политически управници

Той е председател на Асоциацията на куклениците в България. Член на Националния съвет на БАРОК (Българска асоциация на работодателите от сферата на културата). Той е един от най-успешните мениджъри в театралната институция през последното десетилетие. Той донесе в Пловдив ИКАР-и, красящи офиса му в Кукления театър. Специално пред Паулина Гегова, Виктор Бойчев – директор на Куклен театър Пловдив разкрива част от живота си, творчеството и културното и политическо положение в България. 

-Г-н Бойчев, всички знаят, че животът на актьора е труден. Не знаят, обаче, какъв е животът на директора, който се грижи за артистите си.

Да администрираш културен процес, в който са включени артистични личности, означава само едно – да предоставиш възможност това да се случи по най-добрия начин. Задължително трябва да отсееш всички досадни подробности за хората, които творят, защото за тях те представляват сизифов камък, който изяжда от енергията. Когато не са им спестени всички административни мерки и конкретности, резултатът остава под въпрос. Няма рецепта за взаимоотношенията с творците, защото всеки е различен и подходът към всеки трябва да бъде индивидуален. В театъра има една подробност и тя е, че всички са устремени в преследването на обща цел и тя обединява различните хора в постигането й. Част от работата на артистичния администратор е да успее да улови този дух на общото желание и да го насочи в посоката, нужна да се постигне тази цел.

-Кукловодството като че ли винаги е оставало в сянката на драматичния театър. Това някога натъжавало ли ви е? Карало ли ви е да губите мотивация?

Имам максима, която едва ли съм измислил първи, но силно вярвам в нея - театърът може да бъде или добър или лош. Дали е куклен, драматичен, оперен, съвременен или исторически, няма значение. Добрият театър си е добър театър!

-Народният театър! Какъв беше поводът да отидете там?

Натрупаните причини са един голям товар и предизвикателството да смениш товара се състои в това да изненадаш себе си и да провериш своите възможности. Народният театър е най-големият в България, с 260 човека щат и над 130 хонорувани творци, който съотнесен към нашия, е над 10 пъти по-голям. Но принципа да създаваш театър е един и същ навсякъде, различни са рамковите възможности и персоналните участия. Смятам, че за 2014-та година, в която бях в театъра, там се случиха няколко много интересни заглавия, направени от различни творци, от различни поколения и държави. Ще запомня това предизвикателство с една упорита работа по над 10 часа на ден и с това, че в един такъв голям организъм винаги има какво още да се направи и това касае всички области - от художествената до административно техническата. Като цяло, това, което се случва с българския  театър касае в много по-голяма степен Народния театър. При него като с увеличително стъкло проблемите стават по-големи и ако за Куклен театър Пловдив един ремонт може да мине с временни некардинални мерки, в Народния театър това няма как да се случи. Всички театри в България, освен обновения в Пловдив, са в изключително сложно положение откъм сгради, техника, комуникация, а в Народния театър проблемът е по-голям и сложен. Той е национален паметник на културата, там разхода само за парно през зимата за един месец е над 30 000 лева... В творческо отношение има  изключителен екип от творци, които въпреки трудните условия създават своите великолепни постановки. 

-Хората не знаят, но освен всичко, вие изкарахте и един курс в пловдивския университет по актьорско майсторство, като асистент на професор Анастасия Савинова-Семова. Какво преживяване бяха за вас тези няколко години?

Работата със студенти винаги мотивира човек да бъде пределно откровен със себе си пред тях, за да успее да ги научи на това, което може и да предотврати някакви лични неуспехи, които е необходимо да успеят да надскочат. Смятам, че тези млади хора получиха увереност в себе си да търсят и да намират неуловимия дух на театъра в най-различни видове ситуации и драматургични произведения. Работата с тях беше предизвикателство, от гледна точка на това, че за първи път трябваше да споделям личен опит в по-голяма група и да проверяваме заедно дали това върши работа и за тях. За повечето се получи, но дали повече или по-малко, всички имат в себе си някакъв критерий за театралност и сценична искреност. Благодарен съм, че получих поканата от проф. Савинова и че когато срещам тези млади хора се усмихваме и се поздравяваме с желание. Това ми дава основание да смятам, че или са много възпитани, или съм успял в начинанието. 

-Бихте ли повторили?

Смятам, че ако отново ми се случи да работя със студенти, ще знам повече отколкото първия път и с удоволствие бих повторил. 

-Къде се вписва семейството в бранша? До колкото помня дъщеря ви също искаше да става актриса, жена ви Гина работи за културното развитие на Пловдив. Майка ви е писател.

Светът е разнолик и в него всеки има своето място. Вероятно специфичните трептения на вълните на нашите организми са такива, че се задействат в сферата на изкуството и там успяват да резонират хармонично. Разбира се, за да успееш в каквото и да е в днешно време, трябва да си свръх ангажиран с него и това е истината и за нашето семейство. 

-Понякога не се ли чувстват пренебрегнати? Един мъж отговаря за близките си, но вие отговаряте не само за тях, а и за цяла институция.

В нашето семейство всички са ангажирани с това, което върша и познават в детайли всеки един момент от работата ми. По тази причина сме заедно в успехите и неуспехите. Нямаме повод за ревност, тъй като успехите на театъра са успехи и в семейството. Както и успехите на Културна столица на Европа ще бъдат успехи на семейството.

-Някога изморявали ли сте се от професията? Имало ли е моменти, в които сте искали просто да се откажете? 

Постоянно, но винаги трябва да можеш да прекрачиш желанието си да се откажеш, защото това е единственият начин да успееш. Трудностите пред хората, които се занимават с изкуство са много и единствено решителната енергия за осъществяване на плановете може да даде резултат. Обществото ни е без посока! Убеден съм, че посоката "парите над всичко" не е посока. Според мен, основното е да си изясним въпроса какво трябва да правят българите в съвременния свят, къде искат да стигнат и как да го постигнат. Трябва да се премине през образование, наука, култура, а парите са средство, чрез което да помогнеш пътят да бъде по-лек. В този смисъл, мисля, че отделеното от държавния бюджет за културни политики и култура не е достатъчно и то най-вече в посока за развитие на перспективи и визии в какво трябва да се превърне обществото, което искаме да достигнем. Постигнатото от началото на Прехода до сега не е най-удачното. Има още много път за извървяване.

-Ваша е идеята за съвместна работа с Драмата и Операта. Как вървят нещата там?

Предизвикателствата на съвремието ни изискват все повече сътрудничество за създаване на успешни и големи проекти в сферата на творчеството. Затова смятам, че в бъдеще, особено в перспективата на Пловдив 2019-та, контактите между културните институти на територията на Пловдив и осмислянето, и създаването на общи цели и задачи е необходимост, която ще позволи да работим заедно в общи проекти. Реалността не трябва да е пренебрегването на другия и самооцеляването. Общата платформа за визията в това, в каква посока трябва да се движи общественият интерес, зависи от съвместната ни работа. Изрично заявявам, че не бива да се прави разлика между общински, държавни и частни културни институции. Това би трябвало да бъде едно от основните неща, които да се поощряват в работата ни и в проектите, които предполагам, че ще осъществим заедно.

-Пътували сте много по света. Българското изкуство доближава ли се поне до 1/3 от световното или в общ аспект ние си оставаме едни "самодейци"?

Всяка държава достига до собствени критерии за това какво представлява. В по-богати държави може да се види малко по-натруфен и напудрен резултат. В други като нас - обратното, но всяка култура остава със собствено лице и собствен отпечатък на територията, в която е създадена. Ако успее да прекрачи и да направи мост в най-обикновените човешки чувства това означава, че е надскочила местното си културно качество. Българските творци са талантливи, много от тях са прекрачили границите на езика. В някои видове изкуства езикът е универсален, но театърът е обвързан със слово. Когато успеем да предадем чувствата и енергията си извън конкретността на словото, успяваме да прехвърлим границите на регионализацията и националността. Процесът за уеднаквяване на културните кодове и лесното разчитане на езика на другия, не е от полза за изкуствата, до толкова до колкото това е характерно за определен регион,  държава, нация. Колкото и либералният свят да иска да срине тези граници, все пак много от тях ще остават и за в бъдеще, по простата причина, че индивидуалното, което представляваме като творци, се заражда на определена територия, която има своите корени и традиции. Единици са тези, които космополитно излизат от контекста на културното съдържание на националните държави.

-До къде ще ни отведе каузата Пловдив 2019 и имаме ли потенциала да я осъществим въобще? 

Пловдив има голям шанс в случката да бъде културна столица на Европа и този шанс трябва да се използва, за да прекрачим едно, две или повече стъпала в различни културни предизвикателства между себе си и европейските държави. Смятам, че в желанието си да определим къде сме, малко принизяваме собствената си стойност и тръгваме с характерния български минимализъм. Възможността да се случат нещата идва през интереса, познанието на това какво може да ни даде Пловдив като европейска столица и желанието да осъществим поредица промени в себе си и във взаимоотношенията ни с другите, за да станем по-добри. Ако погледнем нещата от позата "Абе, тука просто ще се вземат едни пари" нищо няма да се случи.  Парите трябва да протекат по верните пътища, за да има резултати. Когато се уточнят и финализират всички проекти в Пловдив 2019, тогава ще имаме и по-голяма яснота до къде ще стигнем. За сега всичко е намерения и бъдещи желания. Но при всички положения има необходимост от основно преразглеждане на културната инфраструктура и план за нейната реорганизация и използване в перспектива. Смятам, че изграждането на мултифункционална сграда, която да е адекватна за бъдещо използване е абсолютно наложителна, тъй като градът ни се разраства. Пловдивската опера има правото да настоява за сграда, в която да бъде стопанин, защото стопанисването на Културния дом от Общината не може да припокрие необходимостите, които има. Една рецепта - когато искаш да постигнеш културен продукт, не искаш да постигнеш печалба. В него трябва да се инвестира. Когато искаш да постигнеш печалба, си има културна индустрия. А сценичните изкуства, колкото и да се иска на управляващите, не могат да бъдат индустрия, ако трябва да останат изкуства. 

-Като се върнахме на темата за работата, един въпрос ме интересува от известно време. Защо поп Кръстьо, защо "Великденско вино"? Спектакълът е много тежък и болезнен за народа. Той винаги свързва този къс от историята ни с предателството. Предателството на идеалите. В днешно време изглежда нищо не се е изменило.

Темата за предателството е библейска и в нея всеки се самоопределя. Тъй като всяко нещо има няколко гледни точки, предателството от едната гледна точка е едно, от другата - друго. Създавайки спектакъла с Лео Капон, Димитър Воденичаров, Христо Намлиев и Румен Караманов и Гергана Стаматова сме търсили отговорите на въпроса „Защо” и в историческата част на случката, и в съвременността. Всъщност в историята за предаването на Левски, поп Кръстьо е може би най-малко предател от всички останали, но в използваните тогава за осъществяване на политика медии, политически е било необходимо да има посочен предател. Никой не е намерил пари в къщата на Поп Крйстьо, но в къщата на Марин Поп Луканов - Областен управител на Ловеч тогава, при реконструкция в 1976г. са намерени над 1300 турски лири... Ние не стигнахме до отговора на въпроса дали поп Кръстьо е предател или не, но стигнахме до това, че винаги политиката насочва хората в определена и желана за нея посока. Политическото маскарене на когото и да било, цели реализацията на определен интерес . Той е съществувал и тогава, и сега. За съжаление, двигател на политическото маскарене е страстта към натрупване на власт и пари.  Нищо не се е променило! 

-Какво трябва да се промени, за да спре този порочен поток? Кой е нужния препъни камък?

В днешната ситуация е много сложно да определим какъв би трябвало да бъде националния идеал, който да обслужи максимално добре обществото ни. Не вярвам, че много от посоките, в които се предполага, че той съществува са истински. Живеем в много сложен свят, в който информацията ни залива от всички страни и е противоречива. Съответно вземайки страна всеки става заложник на определени политически интереси. За съжаление, политическото устройство на държавата предполага такъв механизъм на обществен живот. Съвременният либерален свят деструктурира държавите, отнемайки им възможността да имат категорични становища и мнения, или поне по-малките такива. Затова смятам, че въвеждането на каквото и да е гласуване за създаването на национално отговорен парламент, няма да може чрез система да накара хората да стигнат до своя избор. Процесът на либерализация на всяка цена, създава срещу себе си опозиция и двете тенденции се самоунищожават, а балансирането между национален интерес, интереса на европейските държави, САЩ, Русия и т.н. винаги е бил трудна територия за нашите политически управници. Национално единство е именно в това да успеем да стигнем до държавата, в която искаме да живеем и да живеят децата ни. Само когато всички стигнем до извода, че това може да стане чрез инвестиции в образование, наука, култура, технологии, можем да заставим политиците ни да го изпълняват без значение от коя партия са. Този процес се вижда в сепарирането на гласовете напоследък и невъзможността да се създаде еднопартийно мнозинство в парламента. Може би правилният начин е електронното гласуване, стига разбира се, то наистина да има гаранция, че може да бъде осъществено без манипулации. Достигането до национален идеал няма да стане скоро.

-Нещо зависи ли от артиста? Той достатъчно силен ли е да бутне стената?

Артистът може да провокира обществото чрез своята позиция. Ако тя достига до голямо количество хора е възможно да поведе в нужната посока. За съжаление, все повече чувам гласове на политици и все по-малко на артисти.

-На изпроводяк кажете ни има ли мечти, които все още не сте осъществили?

Да, има! Имам желание да направим реконструкция на Куклен театър Пловдив, тъй като сградата е над 100 годишна. Първото ниво е построено през 1903 г., а последната реконструкция в 50-те години на миналия век. Искам да успеем да направим единен детски атракционен център, който включва открити и закрити пространства. За сега идеите са в плановете на Общината и Министерството на културата, но плановете са много, и не само за Кукления театър.

-А разкаяния?

Винаги има възможност да си направил грешка в някоя постъпка. За да преминеш от един вид театър и взаимоотношения в друг вид и други критерии на общуване и творчество, срещаш по пътя си много различни хора. С едни си заедно, а с други не. Винаги има вероятност да си сбъркал, но важното е вървенето напред и осъществяването стъпка по стъпка на набелязаните цели. Колебанието не е силен помощник.

Изложба  "РЕШАВАМ = СЪЩЕСТВУВАМ" бе подредена в музейна къща „Хиндлиян”.Събитието се организира съвместно от ОИ „Старинен Пловдив” и Сдружение „Паралелен свят”

Творбите на Надежда Георгиева (Над) с текстове на Яна Бюрер Тавание, вдъхновени от действителни истории, разказват за мечти и възможности, затворени под стъкления похлупак на правото, за липси, за различия и самота. В 16 платна авторът показва колко сме еднакви и щастливи, когато желанията ни биват зачитани и получим шанса да чертаем собствения си път.

Изложбата е инициирана от Български център за нестопанско право, Българска асоциация на лица с интелектуални затруднения, Фондация „Глобална инициатива в психиатрията–София“, Фондация „Светът на 

Мария“ и с подкрепата на Фондация „Credo Bonum”. Тя се осъществява в рамките на Програма „Следваща стъпка”, изпълнявана от Български център за нестопанско право.

Събитието цели набиране на обществена подкрепа за премахване на системата на запрещение и спазване на гаранциите, които дава член 12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, и за приемане на проекта на Закон за физическите лица и мерките за подкрепа. 

„Законодателното въвеждане на концепцията за подкрепено вземане на решения ще позволи на хората с увреждания да застанат начело на живота си, да бъдат част от обществото, да решават, следователно – да бъдат. Въздействието, което изложбата цели, е промяна на нагласите спрямо хората с увреждания, техните възможности и трудности”, коментира Кремена Стоянова - председател на Сдружение„Паралелен свят”, гр.Пловдив.

Изложбата вече гостува в Дома на културата „Борис Христов” и във фоайето на Общински съвет-гр. Пловдив. В музейна къща „Хиндлиян” тя може да бъде разгледана до 15 август.