В Banitza отдавна се опитвахме да пренасочим разговора за бежанците от един опиращ се на страх и расизъм монолог към разговор, който е основан на разбиране, съпричастност и емпатия, разказва Николай Николов

Блогът на НОЩ/Пловдив започва да гостува редовно в "Капана", за да споделя акцентите, участниците и събитията, които в края на месец септември ще превърнат града ни в най-притегателната културна дестинация. Започваме със създателите на небезизвестния сайт Banitza. Ето какво разкриха те пред екипът на НОЩ/Пловдив

Дигиталната медия Banitza ще направи своя „офлайн“ дебют в НОЩ/Пловдив с проекта „10х10: Лицата извън кадър“. Чрез изложба на серии от снимки с хора, които по една или друга причина остават невидими в нашето общество, авторите на идеята изследват алтернативните подходи как изкуството може да взаимодейства със социалната среда и да започне да я променя. „10х10“ е и много смислен опит разговорът за човешките права в България да бъде върнат в руслото на непредубедения контакт – там, където не всичко по подразбиране е винаги мрачно и печално. Потърсихме създателя на Banitza Николай Николов и се оставихме той да ни бъде гид в следващите редове, посветени на социалните медии, визуалното разказване на истории и приспособяването към метаморфозите в днешния свят. ENJOY!

Здрасти. Ще ни представиш ли с по едно изречение ядрото от хората, които стоят зад Banitza?

Това са Рая Раева, Николай Николов и… Николай Николов. Да, няма грешка. Прочетохте правилно. С Рая създадохме Banitza през 2013 г. Тя е главен редактор на изданието и работи в сферата на неправителствения сектор. Аз съм видео журналист, като през последните две години работих за Al Jazeera, а вече съм част от дигиталния отдел на Mashable. По-късно към нас се присъедини фотожурналистът Николай Николов, който има дългогодишен опит в различни български медии и интереси в сферата на човешките права и процесите в пост-комунистическото общество.

Вашата медия е насочена към взискателното поколение „милениум“. Какво е водещо при създаването на ангажиращо съдържание за такава аудитория – изборът на теми или начинът, по който те са представени?

Най-важното нещо е да се създава съдържание, което е насочено към определена публика. Ние се стараем да опознаем интересите на нашата аудитория и да й поднесем това, което я вълнува, но по критичен и иновативен начин. Когато започнахме преди три години, Banitza се стремеше да дава шанс на млади журналисти (студенти) да развият своя капацитет чрез писане на аналитични текстове и задълбочени авторски статии. От тогава (2013) насетне се появиха изключително много и качествени подобни платформи и затова нашият интерес се пренасочи към социалните медии и визуалното съдържание. В момента се занимаваме предимно със заснемането и режисирането на кратки концептуални видеа, които през последните две години са изключително популярни сред големите медии в световен мащаб, но са все още не добре разпространени в България.

Самият ти си професионално ангажиран с наблюдаването на глобалните онлайн трендове в медиите – “visual storytelling”-a ли е бъдещето на журналистиката?

През последните две години бях част от дигиталния проект на Al Jazeera – AJ+, който беше създаден точно с тази цел – да провери дали визуалното разказване на истории  е успешен начин да се ангажират младите хора по света, и ако да, то как най-успешно може да бъде използвано това от една медия. Днес всички големи медии работят с онлайн видеа, с които се опитват да представят случващото се по света в рамките на две минути – време, което всеки със смартфон в ръка може да отдели в ежедневието си.

Не мисля, че този метод на създаване на съдържание има голямо бъдеще, защото е изключително краткотраен и с ниска добавена стойност. Животът на едно “вайръл” видео във Фейсбук, а те вече са много и на често, е едва няколко часа. Една от най-успешните стратегии в момента е използването на Фейсбук Live. Това се използва не само за “живи” предавания, но и за предаване на живо от събития, например от Британския Парламент или някоя от речите на кандидатите за президент в Щатите. Това променя изцяло начина, по който публиката взаимодейства със съответната медия и времето, което те прекарват заедно.

Как се зароди проектът „10x10: Лицата извън кадър“, с който ще участвате в тазгодишното издание на НОЩ/Пловдив?

“10х10: Лицата извън кадър” е проект на нашия фотограф (и мой съименник) Николай Николов, който поддържа платформата за документална фотография Blindspot Photography (www.blindspot.bg). Николай има зад гърба си изключителен опит със серийна фотография – Minimalistic Sofia, Panelki Land, The Bulgarian Dream – и ние съвместно стигнахме до идеята за десет серии с по десет фотографии на хора, които по една или друга причина остават невидими в нашето общество. Целта на Banitza винаги е била да дава гласност на подобни групи хора, да се овластява тяхното мнение и да се дава платформа за изява на млади хора, които искат да се занимават с журналистика. Така всъщност се запознахме и с Николай преди две години. “10х10: Лицата извън кадър” е изключително важен проект за нас. Чрез него искаме да експериментираме с начините, по които изкуството може да взаимодейства със социалната среда и, надяваме се, да започне да я променя.

През какви етапи протича реализация на „10?10” – къде намирате героите във всяка серия от снимки, как избирате обединяващия въпрос, който да им зададете, какво ви прави най-силно впечатление при работата с тях?

Първата ни серия с деца-бежанци се осъществи благодарение на нашия приятел и колега Димитър Димитров, който тогава изпълняваше длъжността на Младежки делегат към Дружеството на ООН в България. В Banitza отдавна се опитвахме да пренасочим разговора за бежанците от един опиращ се на страх и расизъм монолог към разговор, който е основан на разбиране, съпричастност и емпатия. Затова беше важно да успеем да заснемем тези деца, озовали се тук не по своя воля, а след като семействата им са напуснали домовете си в търсене на по-добър живот. Темата е много сложна и тепърва ще търпи развитие. Нашият свят, такъв какъвто го познаваме, е изправен пред огромна трансформация и страхът и омразата определено не са начините, по които ние ще се приспособим към тази промяна. Това е посланието и на тази серия фотографии.

След нея проектът тръгна от само себе си. Последваха още три серии – на хора с увреден слух, хора, които заекват, и хора от ЛГБТИ общносттав рамките на София прайд 2016. Много от хората, с които работихме в рамките на проекта са изключително силни личности, които вероятно нямаше да срещнем при други обстоятелства. Като Тодор например, който като по-малък е отказвал да говори, защото са му се подигравали, че заеква. Когато се запознахме, Тодор разказа изключителни истории с много дълбоко разбиране за това кой е днес и какъв би искал да бъде. В момента той е преодолял почти напълно заекването и наесен ще влезе в класната стая като учител.

Казвате, че с този своеобразен визуален експеримент за представянето на маргинализирани групи в българското общество, нямате за цел да критикувате, а да инициирате дебат. Какво според вас липсва, а в същото време искате да видите в разговорите за човешките права в България?

Аз мога да коментирам единствено като човек, който не живее в България, така че моето мнение със сигурност не е обективно. Това, което виждам отстрани е, че се наслагва страх и омраза от всичко, което е различно. Създава се един наратив за “българското,” като нещо уникално, исторически издържано и хомогенно, което се представя като национализъм, а всъщност е ксенофобия – това влияе не само върху начина, по който се отнасяме спрямо бежанците, ромите и, като цяло, чужденците. Влияе също така на хора, които са различни от това ‘нормално’ по един или друг начин. И ако те не са главният “враг”, те просто биват игнорирани изцяло, така както се игнорират възрастните хора, бездомните хора, хората с увреждания и т.н

Но това, което виждам също така, когато се прибера в София е, че аз съм заобиколен от хора, които са млади, отворени към света, имат критично мислене и емпатия. Не мога да знам как е в други части на България, но със сигурност има огромна промяна, поне за мен и моя кръг от хора през последните десетина години.

Всъщност, досега публикуваните снимки от поредицата „10?10” са забележително жизнеутвърждаващи – това търсен ефект ли е срещу минорните стереотипи, традиционно използвани при отразяването на трудностите, с които се сблъскват „невидимите“ хора в нашето общество?

Да си човек с увреден слух не означава, че ти си тъжен или че твоят живот е скапан. Напротив – от нашата среща научихме, че съществува доста интегрирано общество сред тях, те се познават и помагат, чувстват се приети един от друг. С други думи целта е да подхождаш към другия с мисълта да научиш повече за него (или от него), а не да го съдиш, съжаляваш или да предлагаш помощ, без тя да е поискана. Тези хора са “невидими” не защото ги няма – те са тук – и живеят не по-малко интересен живот от нас. Те са невидими, защото нашите очи и очите на държавата не ги виждат, ние сме късогледите. Тази серия цели точно това, да се прескочи тази невидима граница между Аз и Другия.

За първи път се включвате в НОЩ/Пловдив – с какво ви привлече фестивалът като платформа за представяне на вашия проект?

За нас е огромно удоволствие и голяма чест да участваме. НОЩ/Пловдив ще ни даде възможност да достигнем до много повече хора и да проведем диалог на много по-голяма платформа. Това участие ще даде шанс на Николай да представи своето изкуство по иновативен начин и пред любопитна публика, която избира критично и е виждала много. За дигитална медия като нас подобна изложба “офлайн” е преживяване, което рядко ни се отдава възможност да изживеем. Надяваме се искрено, че ще харесате крайния вариант.

От Пловдив започва есенното турне на „Три Беарс Ентъртеймънт“ – продуцентската компания на Юлиан Вергов, Владо Карамазов и Захари Бахаров.

Големият театрален тур стартира с най-касовата комедия компанията – „Спанак с картофи“ на Золтан Егреши, която ще зарадва Пловдив на 2 септември и ще се играе от 21 ч. на сцената на Лятно кино „Орфей“. Трима темпераментни съдии изкарват „на бял свят“ неподозирани до този момент чувства, огромни порции смях и една неочаквана "футболна рецепта" за спанак с пържени картофи.

През есента Юлиан Вергов, Владо Карамазов и Захари Бахаров ще имат още един гастрол в Пловдив – на 24 септември с представлението „Арт“ на Ясмина Реза в Дом на културата „Борис Христов“. Пиесата разказва за приятелството от първо лице, за изкуството да го съхраниш и да продължиш напред. Трима дългогодишни приятели Марк, Серж и Иван стигат до дълбоки откровения и прозрения, провокирани от модерното изкуство и от темпераментните си характери. Рeжисьорът Антон Угринов споделя, че „Владо, Захари и Юли са най-добрите приятели на земята. Познават се от около 15 години и са минавали през какво ли не заедно… Героите от пиесата Марк, Серж и Иван са най-добри приятели и се познават точно от 15 години“.

Турнето ще продължи месец и половина и ще се случи в 30 български града. Билетите вече са в продажба на касата пред Община Пловдив. Цялата програма е публикувана в сайта http://www.threebears.bg/programa/.

„Спанак с картофи“ от Золтан Егреши

Режисьор: Богдан Петканин

С участието на: Юлиан Вергов, Захари Бахаров, Владимир Карамазов

видео за представлението: https://youtu.be/NFbOBbWj0MU

допълнителна информация: http://www.threebears.bg/proekti/spanak-s-kartofi/

2 септември 2016, 21:00 ч., Лятно кино „Орфей“, Пловдив

„Арт“ от Ясмина Реза

Режисьор: Антон Угринов

С участието на: Юлиан Вергов, Захари Бахаров, Владимир Карамазов

видео за представлението: https://youtu.be/FWa9gQTIzvc

допълнителна информация: http://www.threebears.bg/proekti/art/

24 септември 2016, 19:00 ч., Дом на културата „Борис Христов“, Пловдив

Певецът Дичо отново влиза в голямото кино

Паулина Гегова

Все нови и нови екранни продукции се осъществяват в родината ни, което е добре, защото най-после излезнахме от тъмните години на занемаряването на българското кино. Есента се очаква да излезе и най-новата лента, наречена „Беси“. Филмът е базиран на легенда за съкровища по земите, обитавани от племената на тракийското племе Беси, получени като дар от Александър Македонски в знак на благодарност за помощта, която те са му оказали по време на неговите походи. Легендата разказва за богатства и предмети притежаващи огромна сила скрити на тайни места, за да не могат хората да ги открият. Иманярите безуспешно търсят оставени знаци, които да ги насочат, докато в един момент по време на своята ежедневна обиколка горски служител случайно попада на следа, която вероятно указва място, криещо нещо интересно.

Филмът е изпълнен с много динамични обрати и заплетени истории, както и добър актьорски състав. Участват Дичо Христов, Ивайло Аспарухов, , Мария Миради, Деница Георгиева  и други. Оператор Никола Дамов, сценарист и режисьор Георги Врабчев.

За да ни разкаже малко повече за процеса и снимките, се свързахме с пловдивската актриса Мария Миради, която макар че крие доста тайни, за да не изгуби интереса ни, все пак ни сподели някои подробности.

-Как те избраха за ролята?

От доста време режисьорът ни Георги Врабчев замисля този филм , преди  това с него сме снимали  заедно! От там тръгна и идеята с него и Ивайло Аспарухов да работим отново заедно по нещо по-интересно, по-сериозно и за по-дълго. Та така, може да се каже, че  ролята Жоро я написа за мен! И съм му безкрайно благодарна , че повярва в мен и ми се довери !

-Как се казва твоята героиня и каква е целта й във филма?

Моята героиня се казва Яна, тя е Археолог .

-Разкажи ни повече за историята.

Не мога да разкривам много неща по филма, но мога да кажа, че се стремим да направим един филм, който да накара зрителя да се отпусне и да гледа без излишни тежести по него. Искаме да стигнем до всеки, да е забавно, интересно, да грабнем вниманието на хората, да има динамика. Филмът се снима по различни природни забележителности и сред природата. Ще видите кадри от невероятни места в България, които само местните познават.  Ще има изненади! Целим се високо, дано успеем да постигнем всичко, което искаме и да е на ниво! Екипът ни е добър! Разполагаме с прекрасен стилист  в лицето на Камелия Тодорова и младата гримьорка Савина Савова, много точен и прецизен режисьор - Жоро Врабчев , талантливият ни оператор Никола Атанасов. Докосваме се до легендите и историческите факти свързани с Бесите . Вървим по следите на предците ни и ги вадим от прашните, покрити с камъни, мъх и дървета Родопи.

-Приключенско – иманярски сюжет. Мислиш ли, че ще има интерес от публиката?

Дали ще има интерес? О, да! България е едно чудо, където копнеш да намираш нещо свързано с историята.  Докато бяхме в Родопите се срещнахме с хора иманяри  и те не са измислица! Такива история и места познават, че няма как да не е интересно!  А и в българското кино няма много такива сюжети, време е да направим приключенски филм!  И ние нека имаме един Индиана Джоунс, ха-ха!

-Как вървят снимките до сега?

Имахме много силен първи снимачен етап през Юли месец. Предстоят снимки през Август. Искам само да благодаря на всички хора, които застанаха зад нас до сега, защото този проект е частен и имахме нужда от много и различни неща, както и ще имаме, но проектът си заслужава. Благодарни сме на хората в Родопите, които отделиха от личното си време да ни помагат.  Всички станахме едно семейство!

-Какво е да снимаш в Родопа планина? Какво е усещането там?

Главно снимахме в Ракитово и местностите около него. Тази част от България е особена, там магията витае навсякъде.  Дърветата ти шептят за миналите времена.  Мистика си е! Мекотата на природата , която те поглъща ...  Невероятно, просто ставаш по-чист!

-Лесно ли се сработва екипа или имате визионерни различия?

Познавам Жоро и Ивайло от доста време, работила съм с тях.  Ивайло Аспарухов е любимият ми екранен партньор. Имам усещането, че с един поглед се разбираме, допълваме се. А и героите ни са повече от приятели във филма. Колкото до операторът ни Никола Атанасов - младо, амбициозно момче, предразполага те, внимава да изглежда всичко добре, добър тандем са с Врабчев.  С другите актриси се запознах скоро, но са страшни сладури всички. А Дичо е голям образ,  приятели сме! На него дължим саунтрака към филма, както и добре направена главна мъжка роля! Чудесен екип сме! Въпреки напрегнатите моменти и трудности се разбираме и намираме решенията заедно!

-На къде върви българското кино според теб?

 Върви добре.  Все по-смели неща се правят,  все повече неща.  Лошото е, че се отделят малко средства за кино и се налага да се търсят спонсори и помощ от други места, както е в нашия случай. Но това по никакъв начин не пречи на развитието на нашето кино. Забелязвам ,че все повече зрители влизат да гледат родни продукции. Пожелавам на всички да са амбицирани и дръзки да творят тук, в България. И очаквайте премиерата ни!

Европейската столица на културата  за тази година Сан Себастиан дойде в Пловдив с проекта „Европа Транзит”

Група младежи от Столипиново ще станат герои в 60-минутен документален филм, заснет по проекта „Европа Транзит” на тазгодишната Европейска столица на културата Сан Себастиан. Екипът на „Пътуващото посолство”, както наричат инициативата на ЕСК 2016, е в Пловдив, за да работи по лентата, посветена на ромската общност и предразсъдъците, които съществуват за представителите й. Концепцията на проекта бе представена днес в Дома на културата. Пред камерите застават десетина роми, които ще представят своите умения в танца.

Художественият екип на Европа Транзит, специално за Пловдив включва световноизвестните хореографи от баското артистично дуо Sra. Polaroiska –Алаиц Аренсана и Мария Ибарете. Двамата не крият, че са изключително впечатлени от танцовите възможности на младите представители на ромската общност още след първите работни на организирания от тях танцов уъркшоп. Според специалистите, уличните танцьори от Столипиново имат огромен потенциал, стига да има кой да го  разкрие и разгърне. Концепцията на уъркшопа е  през танца да се потърсят възможните измерения на социалната интеграция, предразсъдъците и дискриминацията. Чрез танца на изолираните групи в града да се проправи път за преосмисляне на културата да живеем заедно. Това е и основният акцент в бъдещия филм. Режисьор на продукцията е Шубан Интаусти, който търси в Пловдив различните гледни точки към темата и разкрива богата палитра от идентичности, които съществуват в Европа. Завършеният филм ще бъде  излъчен през октомври, в рамките на културната програма на Сан Себастиан 2016.
Пловдив- Европейска столица на културата 2019 е осмата точка по пътя на проекта. Целта на Европа Транзит е да представи актуална картина на градовете, с фокус култура. Маршрутът на посолството обхваща в Пловдив, Сеу̀та, Белфаст, Дрезден, Вроцлав, Сараево, Калининград, Пафос, Прищина, Истанбул.

За осъществяването на настоящия съвместен проект Пловдив 2019 и Сан Себастиан 2016 си сътрудничат с екипа на фестивала One Dance Week. Готовият филм ще бъде излъчен на форумите на „Пловдив 2019“ и в рамките на фестивала на танца под тепетата през октомври, както и ще има своята премиера пред европейската публика в семейството на ЕСК и другите градове участници.

Софийски журналист го нарича „кебапчийски град”

Общограждански комитет тръгва на битка за спасяването на града

Владимир Балчев

Навремето Пловдив се славел като културна столица на България. Водещи художни­ци и музиканти ставали учители в гимназиите. Под тепетата се раждало стойност­но изкуство, издава­ли се забележител­ни книги, архитекти­те търсели най-модер­ните решения. Още преди да настъпи нови­ят XX век, нещата взе­ли да се променят, а след 1900 г. полека-лека започнало крушение­то. Пловдивчани осъз­нали размера на катаст­рофата едва след 1907 г.  Романтичната украса на града - чуждестран­ните художници и му­зиканти, се разбягали; културният елит потър­сил спасение в столица­та. На всичко от­горе, уж в името на икономиите, по едно време правителство­то предложило да се закрие Пловдивската народна библиотека и цялото й богатство да се пренесе в София. Пресата опреде­ляла Пловдив като „шантонерски град", „град с еснафски бит, лишен от всякакво чувство за об­щественост и благород­но съперничество със столицата". Управници­те на града били „могъ­щи и нехайни като ази­атски монарси". Никакво движение, никакви стремежи.

Трябвало нещо да се направи. И най-напред да се обединят всички,  които обичат Пловдив и са готови да работят за него. Чудесна идея, но първи се възползвали от нея политиците. И не кой да е, а самият Деньо Ма­нев, най-компрометираният кмет в историята на Пловдив. През октомври 1910 г. скандалният политик прокламирал създаването на Общограждански комитет за повдиганието на Пловдив „в едно трайно и цветущо ико­номическо състояние". Комитетът трябвало да обедини всички „първи граждани, без разлика на политическа принад­лежност и народност". Идеята била да се докара с тръби минералната вода от Хисаря, а Пловдив да се превърне в световноиз­вестен курорт. Напраз­но специалистите обяснявали, че на такова го­лямо разстояние водата ще изстине и ще загуби лечебните си свойства.

В началото на 1911 г. последвал нов опит за формиране на общог­радски комитет. Първа­та работа на комитета била да се избере депутация, която да тръгне по министерските кабине­ти с настояване да се отпуснат пари за сгради на  държавните учрежде­ния в Пловдив. Представителите на бизнеса веднага реагирали – най-важната задача е да се сложи край на правителстве­ната дискриминация  спрямо индустриалните предприятия от регио­н. Според интелигенцията само откриването на висше учебно заведение под тепетата можело да гарантира добро бъдеще на града.

Предложения много, резултати – никакви. През 1912 г. започнала Балканската война, после – Междусъюзническата и Първата световна война. След войните градът бил задръстен от бежанци, брадвите съсипали Княжеската градина и Пепиниерата, улиците изглеждали така, все едно по тях са се водили опустошител­ни битки. Власт­та замислила съкруши­телна мярка – да забрани на дамите до ходят по улиците със скъпи дрехи и бижута. Нарушителките трябвало да плащат свирепи глоби.

В това нещастно време прави­телството повече от вся­кога забравило Пловдив. За близо 20 години гра­дът не получил нито сто­тинка. Малки градчета вдигали училища като казарми, всички по-значими центрове получили нови съдебни палати. За Плов­див нищо. Поради липса на зали, събранията се правели по кръчмите. Отвсякъде неразбиране и дори обиди. Особено се отличили со­фийските новинари, кои­то постоянно се гаврели с втората българска сто­лица. По едно време да­же нарекли Пловдив „кебапчийски град". Да, но през 1935 г. София полу­чила от държавата 15 милиона лева за култу­ра, а на Пловдив подх­върлила жалките 30 хи­ляди. Или правителство­то давало на столицата 500 пъти повече, откол­кото на Пловдив. Това вече е скандална разли­ка. С оскъдните си при­ходи общината трябвало да помага на бедните и бежанците, да поддържа града, да кърпи улици и мостове. За културата оставали мизерни суми.

Все пак пловдивчани не стояли със скръстени ръце. През 1923 г. творците се обединили от Дома на изкуствата и пе­чата. Няколко години по-късно, с помощите, събрани от журналисти­те в Чехия, домът вдиг­нал собствена сграда. По същото време се появи­ло и Археологическо дружество. То си поставило за цел да пази ста­рините и съхрани уни­калния облик на Плов­див, за да се превърне след години в цветущ туристически център. Спе­циален фонд набирал средства за археологи­чески разкопки. Така специалистите получили възможност да изпре­варват иманярите.

През 1933 г. различните формации започнали да обе­диняват усилията си. Идеята дошла от кмета Божидар Здравков. Въз­никнало дружество за подпомагане на стопанското и кул­турното развитие на гра­да, което прераснало в Об­щограждански комитет за защита интересите на Пловдив. Едни до други застанали дейците на Търговско-индустриалната камара, творците, учителите и журналис­тите, различни общест­вени формации. Начертана била дългогодишна програма:  Пловдив да получи университет, държавата да отпусне средства за строителст­во на театър, Съдебна палата, Пощенска пала­та, нови училища и сгра­ди за административните учреждения. С тези искания дейците на ко­митета тръгнали по ми­нистерските кабинети. Първата победа била запазването на Мостре­ния панаир. Следваща­та крачка била издействането на специ­ален закон за закрилата на Стария град. След продължителна битка било постигнато споразумение с държа­вата за връщане на заг­рабената общинска земя. Принудителната „обсада” принудила правителст­вото да отпусне пари за строителство на Пощен­ска палата, като обещало да даде пари и за нови училища.

Тъкмо се отпушили нещата и дошла Втората световна война...

В началото на 2016-та година, сладкарката Рейчъл Теуфъл, създава сватбена торта с доста екстравагантна украса. Вместо типичните фигури на мъж и жена, тя слага имитация на аметист, изграден напълно от захар. Това ексцентрично, изключително красиво и новаторско произведение, вкарва нов тренд в сватбената кулинария из Америка и Европа. След първата такава торта, почнаха да се правят още много подобни. Напълно изчистени, без излишни елементи, единствено природните ядещи се кристали, които изглеждат толкова реални, че сигурно на младоженците им е много трудно да ги разрежат. 

Използваните цветове са най-често синьо, лилаво и зелено, съчетани със златиста или сребриста глазура. Понякога към тях се прибавя и някой друг елемент като цвете, но като цяло се избягва натруфеност. Размерите варират според желанието на клиента, а колкото до вкуса... едва ли някой му обръща толкова голямо внимание. 

Предоставяме ви селекция от снимков материал от тези произведения на изкуството. Евентуално могат да вдъхновят и бъдещите български семейства.