Градската зона заживя за няколко часа като пешеходна зона и сцена за празничен фестивал

Тютюневият град заживя така, както всички искаме да го видим, но само за няколко часа. Улица „Екзарх Йосиф”, в зоната между Тотал Спорт и мебелен магазин Галеро, бе затворена за автомобили и се превърна в пешеходна зона за коледен фестивал, организиран от „Пловдив 2019”. Събитието бе част от инициативата  „Споделено пространство“, която цели да облагороди градския живот с изкуство и култура. На едно място се събраха производители на био храни в традиционния вече фермерски базар в двора на Тотал спорт, майстори на ръчно правени бижута и подаръци, шоколадови занаятчии, готвачи, артисти.  Апартамент 101осигуриха за посетителите невероятни чайове, а от Котка и Мишка представиха няколко вида български занаятчийски бири. Имаше, разбира се, и ароматно греяно вино. Празникът продължи до късно с музиката на Марица Брас Бенд, като тяхната сцена бе самата улица.
Събитието даде знак как може да бъде оживена изключително важната за Пловдив 2019 градска зона. Десетки пловдивчани стъпиха до едрите павета в Тютюневия град, за да купят коледен подарък, за да опитат нещо вкусно, да послушат музика или просто да изпият по чаша чай или крафт бира с приятели.

Вишнев Крик – само 25 литра. Къде? В „Котка и Мишка“, разбира се

Набралата вече огромна популярност, уютна бирария „Котка и Мишка“ от днес предлага наистина вълнуваща изненада. Любимецът ни от бара, Виктор, ни стана още по-мил след като с появи с лимитирано количество наливен вишнев Крик – само 25 литра.

Крикът на Линдеманс разби класациите през 2012-та година, когато спечели световното състезание за най-добра бира, а през 2013-та тушира всички, след като стана двукратен световен шампион. В Брюксел я наричат „Ангелска бира“, а често бива наричана и „Другата бира“, заради уникалните си качества. Особено важно за този вид бира е отлежаването им в специални бъчви, които преди това са използвани за бордо или коняк. А дъбовите бъчви, съчетани с вишневите костилки създават сух финал на бирата, като понякога можете да усетите дори бадемови нотки. По небцето си ще усетите едновременно леко горчив и сладко-кисел вкус, едва доловима стипчивост и невероятен аромат на вишневи градини, който сякаш на магия се е пренесъл в чашата ви.

Това е лека бира с едва 4% алкохол, рязко контрастиращ на останалите бири в „Котка и мишка“. Цветът и е червен и ако вдигнете чашата си към светлината, ще ви напомни на керемиден цвят. За този тип бири се е произнесъл дори Майкъл Дежксън. Ако някой предложи на дама малинова или вишнева бира, значи е прелъстител. Ако мисли, че това е женско питие, значи е сексист, е казал Краля на попа. Независимо дали сте прелъстители или просто ценители на доброто пиво – възползвайте се от възможността, докато все още литрите не са изтекли по чуждите чаши.

Радослав Гизгинджиев е млад творец. Едва на 29 години, но е оставил зад гърба си множество произведения, чиято бройка с всяка изминала година се увеличава. Завършва кино режисура при Дочо Боджаков, а след това започва да учи филология във Великотърновския университет. Начетеността помага професията му да се развива в положителна посока, съчетавайки театъра и киното с писането на книги. Макар и трудоемко, симбиозата между трите дяла на изкуството се слепват помежду си, допълвайки се, а понякога може би и черпейки едно от друго. Висш идеал за една творческа личност е факта, че тя не може да се занимава само с едно дело. Нетърпелива, кипящ от идеи, тя се нагърбва да твори и да твори, докато сили и дъх не й останат. Така е и с Радослав. Многолик и многопластов, той създава филми, пише драматургия и романи, забързано и в постоянство, а изглежда за сега умората не го е настигнала. Дебютът му в лигата на големите е екранизацията на разказа "Изпуснати думи" от Елин Пелин, където залага на опитни и познати актьори като Койна Русева, Георги Вачев, Анелия Ташева и други. 

Първият му роман "Рай" излиза в края на 2012г. хвърляйки в шок писателското и книгоиздателско съсловие. Книгата е обсъждана и дори неприета от професионалните критици, но в същото време преиздавана повече от пет пъти. Следва "Страници от Рая: Дневниците", а през 2015 година на пазара се появяват и продълженията на "Рай" - "Вратите - Рай II част" и "Пеперудите - Рай III част". Странно как в творчеството му фигурира тази така къса, но стойностна дума, която се опитва да ни извиси и доближи до небесата и тяхното послание. Годината беше успешна за Гизгинджиев, който направи национално турне специално за трилогията. 

Паралелно с това в големите градове се играят четирите монеспектакъла, които авторът сам е написал и режисирал: "Тук ли си?" с участието на актрисата и певица Йоко Захариева, "Любовта не може просто да отмине" с носителя на ИКАР за "Златен глас" - Симеон Владов, "Въпреки всичко" с Диана Димитрова и "Моето име" с пловдивския актьор - Стефан Иванов. Радослав е космополитен човек. Винаги в движение, винаги зает с работа, живял в Търново, София, Пловдив, за младият талант няма спирачка. Чудно с какво ли ще ни изненада през идната година. Ще го попитаме лично.

-Радо, първият ми въпрос е леко реторичен, защото един създател обича всички свои рожби, но все пак кино, театър или литература? Свързани са пряко, но как ти ги разграничаваш, как ги съюзяваш, някое изпреварва ли другото?

Най-голяма страст имам към изграждането на драматургия, а тя може да градира и да бъде изразена чрез кадър, жест и текст. И трите неща са много специални за мен, но ме карат да се чувствам по различен начин, макар че ме обсебват изцяло. На първо място търся начин да предам/създам емоция, която да има форма, а след като това се случи искам въпросната емоция да завие и да се промени до пълна неузнаваемост. И накрая да носи послание. Истината е, че за мен изкуството е инстинктивност – никога не знам как ще ме настигне и не мога да кажа кое доминира. 

-Каква е причината според теб за критиката към романите ти?

В началото приех нещата много лично и се ядосвах най-вече на това, че във въпросните „критики“ повече обиждаха мен, отколкото книгите ми. После си дадох сметка, че никой интелигентен човек не би могъл да вземе насериозно това отношение от страна на критиците и спря да ми пука. Дори съвсем наскоро се появи класация „Книгите, които не трябва да четете“ и на първо място беше „Рай“, на второ „50 нюанса сиво“, а на трето бяха книгите на Хорхе Букай.  

-Мотивира ли те това или те обезсърчава?

Нито едно от двете, истината е, че вече ме развеселява. За мен е важно читателите да харесват това, което вълнува мен чрез книгите ми, а освен това и аз харесвам хората, които ме четат – позитивни, модерни и космополитни.

-Защо на кориците присъства твоя лик? Не е ли признак за егоцентризъм или смисълът е много по-дълбок?

Заставам с лицето си пред всичко, в което съм оставил и душата си. Тези книги за мен са много важни – кармично важни. Предварително знаех, че това няма да се хареса на много хора като проява, защото в книгоиздаването се интерпретира като чиста проява на его, освен ако не говорим за биографична книга. В определен смисъл трилогията е и автобиографична. 

-Кои са най-хубавите думи, които си чувал от читател на презентациите на романите?

Чувал съм много неща, с които съм осъзнавал колко силно може да се промени един човешки живот от една книга и колко голяма отговорност е да разказваш истории. Много любовни истории са започвали след прочита на „Рай“. Има хора, които са променили дори местожителството си, работата си, специалността си. В поредните две части на трилогията се разказва за едни от най-мистичните места в България. Впоследствие много хора предприеха пътешествия до там, за да научат повече подробности и да усетят местата, които съм споменал в книгите. Засилих интереса към истинските Нестинари в Странджа и митичните истории, които са част от културата ни въобще.

-Отделяш ли време да си поговориш с дошлите да чуят откъс от книгите или просто да си ги закупят?

Опитвам се да отделя време за всеки един, който иска да говори с мен. Впоследствие част от читателите се превърнаха и в приятели. Отговарям и на всички писма, които получавам във facebook дори и с малко закъснение. Виждам читателите си не като фенове, а като хора, които споделят с мен реалностите, за които пиша.

-Знаем, че издателският бизнес е преди всичко...е...бизнес! Издателите склонни ли са да рискуват заради самата литература или важна е крайната разпродажба по книжарниците и как гледат на новаторите?

Издателският бизнес наистина е все пак бизнес – така е по цял свят. Но едно себеуважаващо издателство винаги трябва да рискува и с новаторите, новите лица с нов език. Според мен издателите в България не са склонни да подкрепят новаторите. „Рай“ в началото беше отхвърлена отвсякъде и се наложи аз да се самоиздам. После заваляха предложения, които отхвърлих, защото предпочетох да остана с тези, които ме насочваха преди успеха – „БГкнига“, с тях вече работим няколко години. Там екипът е от млади хора, които не се страхуват да експериментираме заедно. 

-На какви сюжети наблягаш? Какво искаш да кажеш с писането си? Коя част от човешката душа искаш да докоснеш?

Винаги гледам живота в очите, макар и болезнено да е понякога. Искам да покажа на хората, че този свят може да го наблюдаваме и преживяваме отвисоко и това да ги накара да усетят, че всички заедно изграждаме една обща мозайка. Всеки един от нас е много важен и носи парче истина, която никой друг не знае. Терзанията ни, мъките и съдбите ни често си приличит. Разочароваме се от любовта, отново се влюбваме. Между нас има невидими нишки, които ни обединяват. Животът е една огромна мистерия. Хората сме създадени, за да се обичаме. Искам да докосна другите с любовта, която нося в себе си. 

-Нека поговорим малко и за театър. Защо само моноспектакли?

Така имам възможността заедно с актьора да задълбаем до едни много ясни, дълбоки и концентрирани енергийни линии. Моят театър се различава от този, който хората са свикнали да гледат. Винаги разбивам четвъртата стена и актьорът комуникира и разменя енергия директно със зрителя. Търся органичната игра – всичко искам да е отъждествимо с живота, без преиграване. Моноспектаклите ми обикалят страната вече втора година и интересът към тях расте. И сега е моментът да кажа, че всички предстоящи събития се публикуват директно на моята официална facebook страница – и тези, които се интересуват могат да следят всичко там.

-Как избираш актьорите, с които работиш? На професионален опит ли се осланяш, на име или други качества?

Пак ще прозвучи абстрактно, но изцяло се осланям на инстинкта си. Виждам някой и усещам, какво мога лично аз да изкарам от него, усещам дали комбинацията ни ще е добра или не. Работил съм както с популярни имена, така и с все още изгряващи и неизвестни млади актьори. За мен е важно да са хора, които са силно чувствителни и емпатични. 

-Като че ли всичко в постановките се върти около любовта!

Целият свят се върти около любовта, та и моите постановки с него.  Самият проект, който обединява пиесите ми се казва „Любов“. Без любов и музика не мога да живея.

-Нови проекти за 2016-та?

Да, ще има доста изненади. След няколко дни започвам работа с един много специален актьор, който се завръща на театралната сцена, но името му засега е тайна. Замислил съм нов роман, а и планувам да снимам през 2016 г. експериментален документален филм, който дълго отлагам. Всичко в момента е още в начален етап, но ще има провокации от мен през 2016 г. – само да сме здрави. 

-Както споменах по-горе, ти нямаш спирачка. Не се ли уморяваш?

Тази година беше много уморителна за мен заради многото пътувания. По едно време не знаех в кой град се будя и въобще не преувеличавам. Успях на няколко пъти да се върна в моето село и да оставам сам, а това е много важно за всеки човек, който се среща с много хора. Спирачки имам, но рядко ги ползвам. 

-От къде идва тази голяма амбиция? От къде черпиш заряд?

Амбициозен съм, не го крия. Заряд черпя от чувствителността си, която я нося по природа. Вдъхновява ме света.

-Какво е за теб родината?

За мен родината е целият свят! Мога да се чувствам уютно навсякъде, където има любов и споделеност. Но аз съм роден в България  и това не е случайно, искам да живея тук и се ядосвам, когато обстоятелствата се опитват да ме опровергават. Обичам балканския дух, културата ни и планините. Мога да се чувствам уютно в България и призовавам ние всички да се опитваме да бъдем по-толерантни и по-мъдри с действията си. Българинът е много здрав, но вече изтерзан човек. Липсата на вяра е най-лошото, което може да ни споходи. Всичко е преходно освен душите ни, а преходните неща не бива да бъдат водещи.  

-На кое място се чувстваш най-свободен и спокоен? Всъщност, творецът има ли нужда от спокойствие? Свободата е изначална за него, но не и еднообразния живот. Той е обречен на забързаност, светкавично превключване и настройка на честотите от един ангажимент на друг.

В този смисъл съм краен – обичам да пътувам сам из дивите места на България и да снимам с фотоапарата си. Имах един период, в който обикалях на автостоп, особено когато учех „Кинорежисура“. Обичам и големите купони, градът и неговия блясък. Има красота навсякъде и когато успея да я видя се чувствам спокоен.  

-Остава ли ти време за личен живот? 

Винаги остава време за любов – ако няма – освобождавам.

-Разкажи ни какъв беше като по-млад. Още от тогава ли си беше поставил ясните цели, които постигна или мечтите ти бяха други, като на повечето подрастващи?

Като бях малък и ме питаха, какъв искам да стана като порасна, аз отговарях: „Умен и красив!“. После започнах да се занимавам с музика – рязко спрях. Като бях гимназист и студент бях много луд и немирен. Но пиша и снимам от много малък. Това за мен е просто начина, по който възприемам живота.

-Колко трудности извървя, за да стигнеш до тук? Само не ми казвай, че си имал голям късмет и всичко е дошло на готово, хаха...

Купища трудности съм имал. Бях прочел скоро, че колкото повече работиш, по-голям късмет имаш и съм абсолютно съгласен с това. Работата не ме плаши, плашат ме предателствата и ножовете в гърба, които са ми забивали хора, на които съм вярвал безрезервно.

-Често артистите потъват в изкуството. Попадат в бездната му, а последиците не винаги са емоционално благоприятни. Когато пишеш история съпреживяваш ли я наравно с героите, усещаш ли техните страсти, техните тръпки и болка или съумяваш да останеш един страничен наблюдател, съхранявайки по този начин психиката си?

За добро или за зло, не съм в състояние да се щадя когато пиша. Изцяло потъвам в реалността, която създавам. Имам една шега, която донякъде е истина. Тя е, че аз не съм един човек, а тълпа – това са всички онези персонажи, които създадох през времето.

-Какво чете най-често в наши дни българският гражданин? 

Хората навсякъде по света искат да четат истински неща, написани повече със сърце, отколкото с бляскави словосъчетания. Читателите усещат кой ги лъже и кой не. Много хора мислеха, че е рано книга като „Рай“ да се появи в България, заради провокацията, която предизвиква историята, но ето, че романът беше оценен много високо от българския читател, точно защото не съм се щадял, докато пиша. 

-Твърди се, че с навлизането на технологиите и интернет, четящите драстично намаляха. Родната литература в изчезващ вид ли се превръща?

Според мен броя на четящите не е намалял, напротив – книжарниците са винаги пълни, особено когато наближават празничните дни. На представянията ми младите хора са много. Появяват се нови български писатели в последните 2 години, някои от тях са доста интересни.

-Какво би посъветвал младите писатели, които искат да се реализират?

Да се заредят на първо място с търпение. Една книга, за да се случи не е просто да напишеш история, тя изисква много внимание – редакатор, художник, разпространител и правилен PR. Вярвайте в историите, които пишете, за да повярват и хората в тях. Не се предавайте, настоявайте, търсете начини. Така направих аз и нещата се получиха.

Паулина Гегова

"Пиша в стил, наподобяващ вкиснал компот от сатирична алегория, краен символизъм и егоцентричен екзистенциализъм!"

Това е Пип Волант - безпардонен трубадур на думи и словосъчетания, които или те оставят без дъх, или зараждат в теб неприязън. Именно с него се постави последното за годината литературно четене на платформата "Код червено" в арт клуб Библиотеката снощи, когато слушателите имаха възможност да надникнат по-задълбочено в творчеството на Волант. Той представи последната си книга "Телешки гнезда: Resurrection".

Роден в Украйна, той е бесарабски българин, но кармата не го е отвела по широкия свят, а точно обратното - довела го е у дома. Дали е карма или собствено решение, фактите са налице. Авторът пише в родната ни държава и по-добре. България се нуждае от писатели, които да възвърнат авторитета й на силна художествена нация. Но разбира се, в дъното на нещата стои жена. 

За десет години създава седем книги в жанра кратък разказ и роман.  През 2008 г. печели наградата на публиката в литературния конкурс за български роман на годината "Вик" с книгата си "Мамка".

Докато седях и слушах фрагменти от книгата "Телешки гнезда" не можех да не си задам няколко въпроса: “Какво реално тревожи автора, защо е този скептицизъм, съчетан толкова тънко и ефирно с хумор?” Хумор, който жегва, който те кара да мислиш. Не, не само да мислиш, а да осмислиш. Да осмислиш какво? Живота, прокобата на съвремието, самият себе си, околните? Романът дава предпоставка за отговор и то не един или два. Плеяда от отговори. Бута те до пропастта на собствената ти идеология и ти крещи в лицето: "Избирай, човече! Просто направи своя избор!"

В същината си Виктор Желев е много забавен и цветен човек. Цинизмът свършва с разказите му, докато в ежедневието е оригинален, с остатъци от сладък акцент, дори само ироничен. "Аз не се сравнявам в никакъв случай с великите в литературата. Имам своите вдъхновители, но не ги копирам. До колкото знам, за плагиатство се плаща много скъпо. Току виж ми вземат къщата", смее се авторът.

Телешки глави всъщност е рецепта. Дали зад гърба на хумора, не се крие точно една такава рецепта за промяна? Реактор на книгата е Мартин Карбовски, което до някъде обяснява завидния, но изумителен цинизъм на изказа. Пип Волант се превежда като "свободно летящо зрънце". Точно такъв се чувства автора - свободен и неограничен. Като лицево-челюстен хирург, през погледа и умелите му ръце са минали всякакви трагедии. Литературата е техния контрапункт, неговият начин за отпушване, без начертан план. "На мен ми е достатъчно, че имам такава безумно сериозна професия, където всичко трябва да се планира. Затова в литературата искам да бъда различен и да не отегчавам. Не ми е лесно да спазвам своя стил, но ми харесва. Искам да разкажа няколко забавни истории и това е." 

Неговият сюрреализъм завладява. Историята подскача от настоящето в бъдещето и обратно, от един континент в друг. Желев си играе със ситуациите и героите. "В нито една книга, която съм написал, няма нито един положителен герой. С това не искам да поучавам никого, нито да проповядвам морал. Просто така ми харесва. Обичам черен хумор. Литературата трябва да бъде безумно многостранна." 

Неговата несъмнено е. Преплетените, многопластови сюжети те карат да си винаги нащрек, да крачиш последователно с тях, без да изоставаш, нито да избързваш. Финалите винаги са неочаквани, бягат от стереотипа. Авторът е такъв и в живота - ексцентричен, по един неангажиращ начин. Цветен бохем на нашето време. Дори чорапите му винаги са различни. Тази алегория е интересен елемент от неговия характер. 

"Код червено" завърши за тази година, но съм сигурна, че и в бъдеще, Силвия Димитрова няма да престане да ни запознава с все нови и нови таланти, които да разширят познанията и любопитството ни.

„Хеликон“ ежегодно награждава отличилите се български автори, а тази година престижната награда за съвременна художествена проза отиде в ръцете на пловдивчанинът Недялко Славов. Наградата му бе отсъдена от авторитетно жури, чиито председател бе Калин Донков, а членове бяха Веселина Седларска, Светлозар Желев, Бойко Ламбровски и Юри Лазаров.

Малцина са четящите хора, които не са чели авторът. Няколко дни след връчването на единствения златен орел, който е символ на наградата „Хеликон“, разговаряхме с няколко от добре познатите ни читатели в града под тепетата, за да разберем техните реакции. Любителите на литературата с радост и гордост говореха за автора, а много от тях споделиха, че една награда е твърде малко за таланта му.

С Недялко ни свърза честотата 432 Hz. Започнахме да работим почти заедно за тази честота - той в сферата на словото, а аз - на музиката, каза диригентът Иван Янакиев. За тези,на които им убягва връзката между писателя и диригента, веднага уточняваме – 432 херца е чистата на трептете на тона „ла“, а сюжетът на романа е вдъхновен от мистиката на указа на министъра на пропагандата в нацистка Германия Йозеф Гьобелс през 1939 г., който е искал тонът „ла“ да се настрои от 432 на 440 херца.

Няма как да скрием щастието си от факта, че престижната литературна награда отиде именно при пловдивчанин, но е важно да отбележим също така, че конкуренцията  тази година бе особено силна. 2015-та беше много силна за българската литература, освен в прозата, действително тази година имаше 6-7 романа, които за съжаление се стълпиха в рамките на календарната година. В поезията е същото положение. Там има много силни книги тази година. Очевидно, че беше високосна година за литературата, сподели след награждаването си писателят.

Stern няма нужда от представяне. Пловдивчани го познават, ако не лично, то поне неговия почерк, но ако искате малко по-задълбочена информация, истинското му име е Механджийски. Димитър Механджийски! Той е част от PYROTECHNIX CREW. Заедно момчетата, превърнаха града в едно по-цветно място, изрисувано от - до не просто с тагове, а с истински картини, произведения на изкуството, но със спрей, вместо с боя. Разходете се из някой подлез, преминете по уличката зад Драматичния театър, огледайте фасадите на училища и сгради. Няма как да ги пропуснете, те са индивидуални и неповторими. Спомняте ли си вятърните мелници? Техни са! А рисунките в Kапана? 

Вчера клуб Basquiat предостави на Димитър възможност за една вечер да се отдели и да покаже самостоятелните си произведения. Стените на приятното, изпълнено с атмосфера и хипарски загадки заведение, бяха украсени от неговите творби, които не просто допринасяха за доброто настроение и галеха любителското око, но и носеха послание, при това доста видно и натрапчиво без да е взискателно, така че всеки да го разбере. 

Платната на Механджийски събират в себе си световете на хората и природата, маетриалното и духовното. Те са изпълнени с дуалистичния характер на света, в който живеем. Върху тях той е изобразил красноречиво унищожаването на майката природа, която ако има късмет се рециклира, но в крайна сметка целта на това и резултатът са едни и същи – да се напълни нечий джоб. Една от творбите му особено ясно изобразяваше това – дърво, растящо от сърцето на майката природа, по чиито клони вместо листа, висяха окачени банкноти. Сякаш това е живият апокалипсис на растителния свят, който ни заобикаля, но който никой не възпира. Някои от посетителите имаха други интерпретации на творбите му, но резултатът бе един – десетки хора изпълнили заведението, които размишляваха и обсъждаха творбите на един от най-добрите гарфити майстори у нас. Разбира се, не можем да не споменем и двете пластики, с които ни изненада Митака, който са се появили на бял свят съвсем скоро.

Каквито и асоциации да предизвика във вас, няма да останете безразлични, няма да наблюдавате аморфно, ще вдъхвате от аромата на творчеството, поднесено по толкова интерконтинентален и достъпен начин. Достъпен, защото е безплатен. Нужно е просто да завъртите глава и да съзерцавате. Кой не би желал един по-красив град? Аз лично, очаквам с нетърпение повече от тях.