Капана.БГ

Капана.БГ

Нереалният спектакъл „Повтаряй след мен” на фасадата на Стар Хотел закри ONE DANCE WEEK

Те ли са наобратно или ние, питат се невярващи стотици зрители, впили погледи в танца на Сайоа Фернандез и Едуардо Торес

Литературният нонсенс „Алиса в огледалния свят” продължава да вдъхновява артисти дори след почти 150 години от създаването си. Актьори, певци, че даже и танцьори пресъздават приказката по целия свят и носят духа й сред хората. Именно това се случи снощи и на центъра на Пловдив. Чело и електрическа китара пресъздадоха музикалния свят на Алиса, а в ролите на Туидълди и Туидълдум влязоха испанците от Delreves. „Повтаряй след мен” е спектакъл от световно ниво, който беше показан като черешката на тортата на ONE DANCE WEEK. Фестивалът започна невероятно силно и така и завърши. Вертикален танц – много от хората, събрали се по Главната дори не вярваха, че това ще се случи макар и малко преди това да се натъкмяваха прожекторите, които ясно осветяваха голямата бяла стена на Стар Хотел. Музиката започна, а на покрива се появиха Сайоа Фернандез и Едуардо Торес, пременени в типичните за двамата близнаци от приказката дрехи. Встъплението беше леки движения върху самия покрив, но в момента, в който седнаха на ръба на сградата, цялата публика затаи дъх. В следващия миг те полетяха, бяха във въздуха.
Този денс фестивал ще остане в историята на културен Пловдив с множеството спектакли, за които гравитацията просто не съществуваше. Така „Повтаряй след мен” показва както абсолютната зависимост на едно същество спрямо друго, така и играта на сила между двама относително равноправни индивида подобно на двете Алиси в приказката. Танц ли бе да го опишеш – синхронизация, за която дори не сме осъзнавали, че съществува, акробатика, за която сме мислили, че човешкото тяло е способно да пресъздаде, не и в това определено вертикално положение. В средата на танца започваше чуденето – те ли са наобратно или ние? Тяхната земя изглеждаше по-истинска от тази, на която беше стъпила публиката. Техните движения изглеждаха по-правилни от на тези, които ги гледаха. Способността да предадеш посланието си чрез танц, висящ от въже на много метри от земята, докато стотици хора са се насъбрали да те гледат? Да осъзнаваш, че всеки момент може да завали и това да провали цялото ти представление и вероятно да те остави неспособно висящ от фасада на сграда насред центъра на Пловдив? Не толкова смелост, а лудост се изисква , за да направиш нещо подбно. Лудостта на Алиса идеално се вписва и в цялостната тематика на танца, а логиката и формулите на и за живота просто бяха изчезнали за двайсет минути  от ежедневието ни – нещо, от което всеки има нужда.

Спектакълът „Българи от старо време” като реална история в Стария град
 
Дворовете на къща Хиндлиян и Балабановата къща оживяха като сцена за една от най-красивите повести в българската литература – „Българи от старо време”. Като постановка се играе още от далечната 1958, но и до сега винаги препълва залите, а както и видяхме вчера и дворовете. Кой седеше по стълбите, дуварите или просто си беше намерил дръвче, на което да се подпре. Десетки пловдивчани се бяха струпали в двора на Хиндлиян, който за известно време се беше превърнал в дома на хаджи Генчо. Неговата дъщеря Лила заедно с приятелките си пееха песни, вършещи къщните си работи. Щом хаджията се върна в къщи донесе най-хубавите новини – Лила ще се сгоди за своята истинска любов- Павел, синът на дядо Либен. Сватя дойде с целия си арсенал от тъпани, кавали и близки приятели и влезе в дома на хаджията за преговорите по брака. „Как ще ме обиждаш така”, след минути излезе дядо Либен от Хиндилян. Побеснял и почервенял той подкани всички към своята къща, че да им покаже какво е гостоприемство. Така цялата публика се понесе към двора на Балабановата къща, където софрата беше сложена, а Павел с надежда очакваше своята булка. Щом разбра какво се е случило Либеница побесня и изпрати довереника си Иван да докара хаджи Генчо, че да се справи все пак с инатливите мъже и да ожени младите влюбени. По български, с малко сирене и хубаво вино, всеки проблем се решава. Лила дойде пременена в сватбените си дрехи, а Павел я чакаше с венец. Извиха сватбено хоро и започнаха да приканват и хора от публиката да се включат. Щом не остана място в двора хорото се разнесе по калдъръма на Стария град, където даже и раздаваха от сватбената питка с мед.

 

Едно е да поставиш „Българи от старо време” на сцената на театър, но усещането да си част от историята с възможно най-автентичния реквизит е неописуемо. Да стъпиш по килима на учения хаджи Генчо, да опиташ от сватбената питка, която Либеница цяла вечер е месила и да се хванеш на хорото за Лила и Павел – това не е само сцена от театър, а начин да разберем и запазим традициите от Възраждането. Толкова много млади хора се бяха събрали сред публиката и гледаха с удивление целия спектакъл, че даже именно те първи хукнаха към танците. Благодарим, бе красиво, бе изключително, благодариха те на организаторите. 

Неделя, 07 Септември 2014 03:00

Обем, култура, кучета и столичани

Кирил Николов

Наредбите на Общината са юридически аборт на самодейния местен нормотворец. Начинът, по който се прилагат – хептен.
Защо се мълчи?
Ми не се мълчи съвсем. Съдебната практика остро ги критикува, но кой ли пък днес се интересува от актовете на зорлен компрометирания съд.
Прочиташ заглавието на една такава Наредба и в сурата те тряска визията за мъчителното израждане на тази колективна творба, която сюр-бюлюк омаломощени общинари са изкопчили връз разяденото от телесни секрети родилно магаре.
Ето сега:
„Наредба за овладяване популацията на безстопанствените кучета и котки и регламентиране отглеждането на домашни кучета и котки на територията на Община...”
Мълчиш и се дзвериш като безстопанствено куче с жълта ушна марка на мач в Лаута.
Ами, ако искам да гледам питон в къщи, а и да го разхождам чат–пат на „територията на Община...”? Ами, ако го изтърва и той стане „безстопанствен”...? Ясно е – ще трябва наредба за овладяване популацията на безстопанствените влечуги. В Тасмания може би имат такъв закон.
Скивай сега: ако домашното ти куче джитка в мръсната градинка без каишка и без повод, наредбата безкомпромисно те наказва с глоба. Хубаво! Ама кой държи на повод безстопанствените Общински Кучета, дето ни хапят задниците из кварталите, а някои направо пред Кметството. Или последните са нещо като Свещени Пазители на Местната Власт, която пък Свише е ненаказуема... Май и индийските крави не са чак толкова привилегировани.
Вижте и това:
„Наредба за разполагане на преместваемите съоръжения за търговски и други обслужващи дейности и елементите на градското обзавеждане на територията на Община...”
Демек, ако съм си турил нещо преместваемо на тази Свята Територия, но то нито е за „търговска”, нито за „друга обслужваща дейност”, мога да му се кефя безплатно...
Виж, обаче, понятието „градско обзавеждане” е много шик! Поначало ме кара да мисля, че Преходът не се е състоял, но най–вече – че местното законодателно тяло се е обзавело сред стени от небоядисан и подкожушен гипскартон...
Преди време борбата с незаконните гаражи беше дело на Наредба №1 /!/ за охрана на обществения ред. Тя наказваше с глоба всеки, „който разположи метална или стоманобетонна клетка за местодомуване на автомобил” на общински терен без разрешение.
Значи, ако клетката е пластмасова например – няма проблем с наредбата. Ако пък не е за „местодомуване на автомобил”, а в нея „местодомува” група квартални идиоти – също.
Един дядо, чийто Запорожец бил откраднат при грешка в предмета малко след 10-ти Ноември, си държал дърва за кюмбето в незаконния гараж. Тъй като това деяние е несъставомерно за въздигнатото нарушение, наказателното постановление беше отменено от съда.
Хайде да не досаждам с повече примери – неизчерпаеми са, уви!

Гледам ги тези заглавия, гледам ги и си мисля: ми нали наименованието на един акт трябва да синтезира, да обобщава съдържанието му. По абстрактен, но и точен начин да го вмести в една или в няколко думи. Пък актът какъвто ще да е – литературен, нормативен, що не и полов... Вместо това гледам, че заглавията на местните наредби имат амбицията буквално да изчерпят съдържанието им. Последното, в пустото му многословие, реално липсва.
Нейсе.

Спомням си навремето червените резолюции върху моите ученически изцепки в рубриката „Отговор на литературен въпрос” – „Твърде кратко, липсва обем!” - прас отдолу един огромен, стряскащ подпис!
Така пък се сещам за оная смехотворна реклама на некъв шампоан за коса: „Обеем!!!” Тоест Коса - не, Обем – да!
А вижте колко готино от тази дума може да направим нещо съвсем българско – само с малко разместване на „елементите от словесното обзавеждане”...

Надрънках ги тези горе, но не съм прав, нали!
През 2019 година град Пловдив ще е Културна столица на Европа. Ей, браво! Браво, ей! Ние ами, кой друг?! Ще пръскаме култура из древния материк, осеменявайки с хилядолетните си жизнеустойчиви гени стерилните европейци.
Притеснявам се обаче за хората – критично развълнувани са, дано да оцелеят в това вълнение, та да продължат великото дело – паваж, градинки, асфалт, разкопки, хепънинги и барове, където людете вдишват алтернативен кислород с дъх на джойнт и прочее...
Честито!
И аз се радвам, не ме гледайте какъв съм скептичен  и някак без тахикардия от новината. Да, вярно е, не бях пред припадък, чакайки новината, ама аз всъщност не я чаках.
Защо ли?
Просто е, може пък и да ме разберете: Не ме интересува дали някакви саламурени европейци със служебно раздадени усмивки и заучен патос ще обяват от безумно скъпата си трибуна поредната дивотия с красиво заглавие. Инак, нека дават пари – те имат, защото ги взеха от нас през годините. Включително и в онези, когато блаженстваха в своя разхитителен Ренесанс, възпявайки Светата Троица, но позволиха под носа им Тя да бъде набита на кол в нашите географски ширини. Вместо да се юрнат на помощ с алебардите си, те просто си запушиха седефено розовите нослета, за да не си развалят изисканото обоняние от вонята.
Сега да дават, мамка им!
Мен, обаче, ме интересува не „Европейската столица на културата”, а Културата. И се тревожа не от новината, че ще стана столичанин през 2019 година, а че няма да съм достатъчно културен, ако условие за това са хора, които не могат дори заглавието на една мижава наредба да измислят, но баш на чаршията са си направили паметник на Мильо – най-известният куродървец на града. Като минавам покрай него, ми се повръща.
Айде сега пак: Да ни е честита новината! Потентността, знаем, е важно нещо, но нека правим култура от и със нея, а не порнография. Тогава ще станем и ще останем културни столичани, а иначе европейци сме си. Затова не е необходимо да примираме от възторг, когато някакъв си роботизиран чиновник със странно име и безмислена длъжност ни го съобщи.


Паулина Александрова

Sidra Bell Dance New York представи своя спектакъл ГОЛОТА снощи в Дом на културата Борис Христов. Голота не само във физическия смисъл, макар, че танцьорите бяха с оскъдно прозрачно облекло, показващо всички най-интересни части от човешкото тяло. Те емоционално се събличаха пред погледите на публиката и разголваха своя интензивен свят на дълбоки усещания и душевност.

ГОЛОТА разказа любовна история чрез езика на тялото и също както  в една връзка – емоциите на сцената преливаха една в друга. Бавните меланхолични и нежни движения на телата изведнъж претърпяваха внезапен обрат и преминаваха в динамични и  резки. Танцът бе съчетание между модерен и класически балет на фона на драматично и въздействащо музикално оформление, съчетаващо различни стилове.

Голотата всъщност е физическо състояние, което се смесва с емоционалното, с нещо от вътрешния ни свят, което искаме да покажем, каза хореографа Сидра Бел на отворената дискусия след края на спектакъла. Моите пърформънси се основават на тялото като речник от различни думи или действия, на театралната част на танца като физическо поведение. Танцьорите, с които работим са изключителни не само заради своята физика, но и заради сърцето и характера си. Те са малко на брой и така създаваме танците си в интимна обстановка, за да открият те интимността между самите тях, допълни още Сидра Бел, която определя ГОЛОТА като един психически експеримент.

СЛЯП на Джи Хий Лий   и Move Pocket Dance Company закри корейската програма в рамките на  фестивала за съвременен танц в Пловдив.   Пърформансът разказваше по един внушителен начин за нищетата на човешкото същество, неспособно да живее в споделеност и доверие към другия. Тънки и високи пищящи звуци се сменяха с гръмки или нежни, така, че изостряха сетивата на публиката до краен предел   и силно й въздействаха. Зрителите успяха да усетят болката и страданието, които носеше в себе си СЛЯП. Внушенията отвеждаха към отношението ни към различните, липсата на състрадание и разбиране, както и лудостта, до която  води самотата.
За момент изплувахме от тъмните дълбини на нещастните души с рязка смяна на настроението. Веселата музика на Росини и забавното появяване на основният изпълнител в своята черна тюлена пола иронично показа още веднъж жестокостта и несподелеността между хората, но този път чрез класическия балет. Тъмнината и появата сенките в следващата гама емоции бе кулминацията на спектакъла. Всички най-тъмни страни на човека излязоха наяве и танцуваха пред публиката. Телата им се гърчеха и извиваха страховито под светкавиците на светлинното шоу.
 
Страх, болка, напрежение и състрадание – това пробудиха у посетителите танцьорите от Move Pocket Dance Company. Те показаха  тежката самота и слепотата на обществото, неспособно на споделеност. Пърформънсът създаваще по-силни усещания от 3D психо филм на ужасите.
 
Петък, 05 Септември 2014 03:00

Тотев: Щях да умра!

За да спечелим разбъркахме цялата културна политика. Бяхме на косъм да ни разкъсат, но рискът бе оправдан, коментира кметът след триумфа.

Щях да умра! Не го крия! Мислех си само- дано не падна тук, пред камерите. Когато дойдоха да ме поздравят, а очите ми бяха насълзени, се чудех как да се сдържа, тъй като обективите бяха впити в мен. Невероятна емоция, изключително вълнуващ момент. Един от най-красивите в живота ми. Така Иван Тотев коментира пред Под тепето триумфът на Пловдив преди близо час и половина. Успяхме, градът ни е Културната столица на Европа за 2019-та, а очакването на новината очевидно бе докарало кмета до състояние на прединфаркт.

Няма защо да крием. Всички плакахме от щастие. Толкова много желаехме тази титла, целият град я желаеше. Това е триумф на Пловдив Заедно. Не е лична победа на когото и да било- победа на Заедно-то е!. Докато се чудех как да скрия сълзите в очите си от камерите, екипът на фондацията пред мен ревеше. Всички реваха. Момичетата буквално припадаха. Наистина невероятна емоция, допълни картинката по телефона градоначалникът.

Много съм щастлив, защото от една страна седи трудът на толкова много хора. А от другата решенията ни и действията, които предприехме в последните три години. С тях разбъркахме цялата културна политика на града. Ако не го бяхме направили нямаше да успеем. Рискът бе огромен, бяхме на косъм да ни разкъсат. Но в крайна сметка бе оправдан, каза още Тотев.

Напрежението се изля в пенливо вино на Отец Паисий, градът празнува титлата

 


Напрежение, гръмнало с тапа от шампанско.  Такава бе атмосферата в artnewscafe, където агитка от около 30-тина души следяха на живо церемонията по обявяването на българският град, Културна столица на Европа през 2019-та. Нервите в знаковото място можеха да се режат с нож в моментите, в които служебният министър на културата, представителят на Европейската комисия и председателят на журито боравеха, инак умело, с думите преди съобщаването на победителя. Едни пиеха, други пушеха, трети извършваха някакви свой си ритуали, но сякаш всички бяха убедени в триумфа. Неслучайно шампанското предварително се изстудяваше.  

 


В мига, в който Стийв Грийн с приятния си британски обяви Пловдив за най-достойния български град, който да поеме тази тежка корона, тапата изгърмя в буквален и преносен смисъл. Радостта в Арт-а бе подобна на спечелване титла на световно първенство по футбол. Хората скачаха, прегръщаха се, кипяха, крещяха. А секунди след тъй чаканата вест екипите на Под тепето и Капана гръмнаха церемониално три бутилки шампанско. Новината в Арт-а, под струите от пенливо вино, посрещнаха организаторите на Нощта на музеите и галериите. Там бе и един екипа, който вчера ни е представил пред журито- Георги Стоев.

 


Титлата днес ще бъде подобаващо отпразнувана. Много различни групи от хора организират партита, с които титлата да бъде полято подобаващо. Ще следим голяма част от тях, за да ви покажем радостта на града. И препоръчваме- празнувайте и вие!

Под тепето и КАПАНА благодарят на всички, които бяха ангажирани с тази така важна кауза, от която малка част бяхме и ние.

КОНТАКТИ: [email protected]; [email protected]


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…