С поклонение, слово и полагане на венци и цветя в Пловдив бе почетена 144-та годишнина от гибелта на българския национал-революционер, демократ, поет и журналист Христо Ботев.
Тази година, поради предприетите мерки за ограничаване на разпространението на COVID-19, в церемонията пред паметника на Христо Ботев в Цар-Симеоновата градина за първи път не участваха почетна рота и представителния духов оркестър на Военновъздушните сили, с цел да не се допуска струпване на хора. Пловдивчани обаче, не пропуснаха да отдадат своята почит и признание пред подвига на големия български революционер, като на паметника имаше почетен караул и венценосци, както повелява дългогодишната традиция.
За да отдадат своята почит в Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България и да положат венци и цветя пред паметника на Христо Ботев бяха Кметът на Пловдив Здравко Димитров, народният представител Александър Сиди, Областният управител Дани Каназирева, генерал-майор Явор Матеев - командир на Силите за специални операции и началник на Гарнизон Пловдив, Председателят на Общински съвет-Пловдив – инж.Александър Държиков, заместник- областния управител инж. Димитър Керин, заместник-кметовете Пламен Панов, Йордан Ставрев, Анести Тимчев, Георги Титюков, кметовете на райони Георги Стаменов, Стоян Алексиев, заместник-кметовете на районите Западен и Тракия, Общественият посредник на Община Пловдив Борислав Стаматов, общински съветници, директорът на ОИ „Старинен Пловдив“ Богомил Грозев, представители на общинската администрация, на ФК „Ботев“ Пловдив, членове на Комитет „Родолюбие“ и признателни граждани.
Водещ на честването бе Златко Павлов, който направи пламенна рецитация на пълния текст на автобиографичната изповед на Христо Ботев - поемата „На прощаване“. Официалното слово произнесе Манол Пейков носител на Награда „Пловдив“ за ярки постижения в културния живот на града, реализирани през предходната 2019 година в раздел „Художествен превод“.
Слово на Манол Пейков:
„Когато бях малък и Ботев ме гледаше от исполинските си паметници с мощната си рунтава брада и вечно сключени вежди, бях убеден, че е поне на 50 години, ще рече – стар и сериозен човек.
Днес съм почти на 50 и добре знам, че си е отишъл едва на 28, макар като гледам паметника му все така да ми се струва, че е по-възрастен от мен. Това е защото времето и дебелите книги дотолкова уголемяват нещата, че ги правят недосегаеми (или почти недосегаеми) за нас…“
Пълният текст може да прочетете в Под тепето.
