В „Пловдив 2019“ не става дума за 2019-а, дори не става дума и (само) за Пловдив

Теодор Караколев

Теодор Караколев е журналист от около 10 години. Работи дълго време и като фотограф. В последните 5 години специализира в сферата на културата. Работил е в различни пловдивски и национални медии, сред които Дарик радио и Mediacafe.bg – част от който е и към днешна дата. В момента е и студент „Изкуствознание“ в Нов български университет. Автор е на уеб-документалния филм „Как Пловдив стана Европейска столица на културата“. С радост ви информираме, че от днес Теодор става част екипът на Под Тепето като външен автор.

Поемането на отговорност е черта на смелите хора – нещо, което рядко виждаме напоследък. Смелостта пък е именно причината Пловдив да спечели Европейска столица на културата. Смелост на много нива – да бъдем открити за проблемите си, като си ги признаваме. Да чуваме всеки глас, а не да си запушваме ушите за „врагове“ или тези, които критикуват, пък нека било конструктивно. Смелост да помечтаем за промяна на града. Тази смелост ни донесе победата в кандидатстването, но имаме огромна нужда да я запазим и, все пак, да си понесем отговорността, за да изпълним това, заради което сме одобрени от европейското жури.

I

Шокът в описаното в началото на първата ни Апликационна книга е голям. Първата книга започва с това, че градът ни е пълен с проблеми – с културно-историческото наследство, социални, етнически, обществени, политически. Уви, около три години по-късно, този документ не е докоснал нито масата пловдивчани, нито така напредничавата ни управа, която, уви, явно още не е чела този тъй важен за града ни проектен документ.

Признанието, че имаш проблеми и имаш желанието да ги решаваш е много, много по-силно и смело от самоцелното хвалене и слагане на розови очила, че си великолепен, бляскав и най-стар на света, докато си рушиш документите за тази старост с бутафорно надстрояване или бутане с багери.

Тъкмо това желание да си решаваме проблемите грабна журито – грабна ме и мен, който, следейки процеса от самото му създаване, бях доста скептичен, след сменените тогава 3-4 директора. Без да съм бил вътре в процеса на писането на книгата, но винаги следейки всичко в града, бях изумен как екипът на фондацията - подчинени на иначе розово гледащата община - могат да са толкова критични, но и толкова реалистично насочени към живота в града. Как, например, от 20 години (а, вероятно и повече) си говорим за Адата и какъв хубав парк би бил, за пустеещия Младежки хълм, за Тютюневите складове и претъпкания с автомобили Капана...

И така, четейки, установих че един огромен процент от пловдивските проблеми – а не от пловдивските гордости – са събрани в тази Апликационна книга и много по-важното – потърсено е решение за тях. Никой не е вдигнал ръце и не е казал „Ама тези сгради са частни, нищо не можем да направим“ или „Ама тоя остров не е наш, няма как да направим нищо там“. Спечелихме, защото се състезаваха хората с очи, уши и емоция, които видяха, чуха и усетиха града и подредиха това, което спечели всички европейски специалисти. Защото тогава се бяхме спасили от най-сериозната опасност – управлението и идеите да бъдат заграбени от слепи, глухи и безчувствени хора, които на всичкото отгоре нямат чувство за отговорност, макар и да имат електорат и родители с минало.

II

Всичко това може да ви се струва много досадно, за да се повтаря, но е нужно, тъй като все още забелязвам следната грешка у гражданското мислене:

Първо „Европейска столица на културата“ е три неща:

Европейска, т.е. трябва да покаже нещата в европейски мащаб, да бъдат интересни не само на нас, а на всеки европеец.

Столица, т.е. трябва да бъде за пример, трябва да е новатор и да прави неща, каквито не са правени досега.

И също толкова важно, да бъде културна – т.е. без значение какво прави, дали си решава социалните, екологичните или икономическите проблеми, да ги прави чрез култура. Но, именно поради предните две неща, не може да се занимава само и самоцелно с „култура“.

Освен това, обаче:

„Пловдив 2019“ не е една година празненства.

В „Пловдив 2019“ не става дума за 2019-а, дори не става дума и (само) за Пловдив.

Въпросът е, че проблемите, залегнали в Апликационната книга, не са уникални за града ни. По света е пълно с ценни и красиви сгради, които са изоставени и рушащи се, за които има икономически интерес или които, в очите на местните кметове, са свърталища на наркомани. Да решиш този проблем – тази сграда да престане да бъде рушаща се и изчезваща, може да подходиш поне по два начина. Първият е да я събориш (или да не ти пука, че я събарят). Вторият е да се опиташ да работиш чрез култура – дали чрез диалог, дали чрез артистични акции, дали, предоставяйки икономически анализ колко по-ценни са лофтовете от бездушните стъклени хотели.

Решавайки проблема – без значение по кой от двата начина, но пловдивското обещание беше да е чрез култура – с Тютюневите складове, а и също с Адата, Столипиново, Капана или липсващото българско Биенале, ти не го решаваш до 2019-а. Капана няма да стане отново градския паркинг през 2020-а година. Изпълнените с живот сгради в Тютюневото градче няма да се срутят през 2020-а. Един оживен, артистичен и със запазена природа остров, като Адата, ще продължи да бъде оживен и пълен с артисти и през 2020-а, защото проектът е готин, новаторски и всички в Европа ще му се кефят.

Не става въпрос и само за Пловдив, защото успешно изпълнените проекти за Тютюневото градче ще дадат шанс и идеи на Харманли да си запазят техните складове (ако имат още, де), на София да си запази Захарна фабрика (ако не е срутена дотогава) и т.н. и т.н. Именно за това става дума, когато се говори за „столица“ - да бъдеш пример, новатор и да измисляш нови начини да се справяш с проблемите си. Защото, ако вдигнеш ръце и казваш „Всичко е законно, имат си разрешителните“, не си нито столичанин, нито културен. За европеец да не говорим.

III

Когато бяхме избрани за „Европейска столица на културата“ наистина беше свършена само малък процент от цялата работа. Много хора го казаха, малко го чуха. Европейското жури ни посочи и каза, „вие ще сте“. Нашата работа – на гражданите, медиите, на самите институции – е да успеем заедно да забъдем столица. Гражданите се стараят, но вероятно се изисква още повече активност – в противен случай нямаше да се търпи човек, като арх. Румен Русев в управителния съвет на „Пловдив 2019“ в продължение на 4-5 години. Някои медии също се стараят, други имат много път да извървят – например тези, непловдивските, които в последната седмица са разбрали кой е пловдивския кмет, но раздават присъди за Европейската столичност, и отнемането на титли (без да са способни да назоват тазгодишните ЕСК, например). Безспорно е, обаче, че най-много трябва да се постараят институциите, които да осъзнаят, че ако си вършат съвестно работата, ще видят у гражданите партньор, а не враг. Същото ще видят и у медиите, между другото. Столичността изисква да наскочиш себе си, да надскочиш дори законовите ти ограничения и от машина, която само подписва документи, да се превърнеш в гражданин, на който му пука за града.

Спорно е колко сме се променили от 1989-а до днес. До 2019-а има малко време, но вярвам, че е достатъчно, за да докажем, че промяна има. За да сме истинска европейска столица на културата, а не просто са ни дали една награда, трябва да покажем, че всички сме „заедно“, наистина – както смелите пловдивчани, дошли в понеделник на жива верига, така и служителите в общини, министерства и пр., които все още нямат смелост да си признаят грешките и сипят обвинения в една или друга посока. Вярвам, че до 2019-а има шанс това да се промени, а ако това стане – ефектът ще е много по-дълъг от тази една празнична година.