Капана.БГ
Сляп отваря очите за невидимото
Хореографката Джи Хий Лий закрива корейската гала на ONE DANCE WEEK
Спектакълът СЛЯП на Move Pocket Dance Company и Джи Хий Лий е последният от корейската програма в рамките на фестивала за съвременен танц в Пловдив. На 05 септември, в 21:30, в Дом на културата „Борис Христов“ публиката ще присъства на един необикновен танцов пърформънс.
СЛЯП е елегантен разказ за нищетата на човешкото същество, неспособно да живее в споделеност и доверие към другия. Спектакълът се занимава с вътрешния свят на самотния човек, който се чувства безпомощен и уязвим в социалната реалност, която обитава .Тренираните тела на изпълнителите с особена лекота сменят стилове и маниер на танцуване. Съвременни техники, минималистични движения, неочаквано преместване в пространството в амбианса на силно въздействаща музикална и светлинна среда се редуват с успокоението на класическата музика на Росини, на която изпълнителите демонстрират невероятната си класическа балетна подготовка. Взаимодействието между танцьорите се разгръща с лекота и чувство за хумор. Основният изпълнител в своята черна тюлена пола напомня иронична съвременна реплика на „черния лебед“.
СЛЯП ще ви усмихне, но и натъжи, ще ви накара да погледнете в себе си, но и да се видите отстрани, да се развълнувате, но и да изпитате покой. Накратко, поканата е за преживяване, не за представление. Очакваме ви на 05 септември в Дома на културата.
Билети за спектакъла можете да закупите от офисите на Eventim.
Корейските спектакли в програмата на ONE DANCE WEEK се осъществяват с подкрепата на Lidl Bulgaria.
https://kapana.bg/ulitza/itemlist/user/570-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B3?start=15813#sigProId19979ce469
„В духа на Дягилев” на ONE DANCE WEEK днес
Стартира Ден седми от програмата на ONE DANCE WEEK. Фестивалът днес предлага две събития. От 18:00 ч. ще се проведе детско ателие за класически балет с Дуенде (ул. Цар Георги Тертер, 23). Входът е свободен и всеки е поканен да се присъедини и да потанцува с хореографа Ивайло Иванов. От 21:00 ч. в офиса на ЕДНО (ул. Христо Дюкмеджиев, 10) може да бъде видян филмът „В духа на Дягилев“. Лондонският театър Sadler's Wells отбелязва 100-годишнината на Руския Балет, като възлага на 4-ма от най-известните и утвърдени хореографа на световната сцена на съвременния танц да създадат по една творба, вдъхновена от наследството на великия импресарио Сергей Дягилев.
Приказката започва!
Стартира фестивалът „Двама са малко – трима са много” & TheatAir 2014
Приказка на всяка крачка ще откриват пловдивчани от днес в града. Това ще предложи стартиращият тази вечер ХХІ Международен куклено-театрален фестивал „Двама са малко – трима са много” & TheatAir 2014. Организаторите на едно от най-цветните събития не само в Пловдив, но и в цяла България, са поканили гост артисти от Италия, Испания и Унгария, които ще превърнат града в една гигантска сцена. Това ще се случи с програмата на TheatAir 2014. За нас днешното начало е радостно вълнение, но и времето също е развълнувано и няма търпение да покаже всичките си приказни лица – слънце, дъжд, вятър, гръмотевици – истинска приключенска история. Ето защо, с благодарност към специалната подкрепа и приятелство на прекрасни личности, които придават смисъл на нашия град като истинско културно средище, казват организаторите, за да анонсират, че ще се съобразяват с времето навън.
Събитията стартират от сцената на Държавен куклен театър Пловдив с официалното откриване на програмата от Двамата са малко-трима са много” с красивия спектакъл „Грозна приказка”. Завесите се вдигат точно в 19ч.
Програмата от TheatAir 2014 пък стартира точно в 17ч. с улична клоунада от Испания- Хилтоф.При дъжд, клоунът ще ви очаква на втория етаж на Кино Космос. В 18ч. стартира така очакваното шествие на гигантските кукли на кокили. Артистите от Театър на огъня и сенките ще минат по цялата Главна в шеметни костюми и импровизации. Пак в 18ч. ще на Римския стадион ще замръзне живата статуя Ащон Ка. Ако вали, можете да откриете артиста във фоайето на Кукления театър. Половин час по-късно, на улица „Христо Г. Данов” стартира спектакъла на италианския Маг Фофичино „Магически балони над седемте тепета”. Празник продължава в 19,30 ч. с BushWhackers. Вместо на открито на площадчето на Железарска в Капана музикантите ще забият в клуб Библиотеката.
Кристоф Конц- от детето в „Червената цигулка” до световния ас на цигулката
Класиката е музика, която се нуждае от старание и от страна на слушателя, смята виртуозът
Не трябва да взимаш нещо високо и да го сложиш на по-ниско ниво, за да бъде привлекателно и разбрано, препоръчва той
Да свири пред пловдивска публика в града ни дойде Кристоф Конц, смятан за един от най-виртуозните млади цигулари на съвремието. Тази вечер роденият през 1987г. солист на Виенската филхармония, диригент и камерен музикант откри със съвършената си стара италианска цигулка и още по-съвършения звук, който изведе от нея, Есенния салон на изкуствата на Античния театър. Кунц пристигна вчера в града, като веднага след настаняването си в хотела отиде на репетиция на древната сцена. Конц е роден в германския град Констанц в семейство на музиканти. Следва в Университета за музика и сценични изкуства във Виена и остава там. Виртуозът пред Паулина Александрова за КАПАНА.БГ.
Споменахте, че сте свирили с музикални насекоми при репетицията си снощи, какво имахте предвид?
В мига, в който вчера вечерта излязох на репетиция във великолепния Античен театър и засвирих с цигулката си, около мен се появи множество от инсекти, които свиреха с мен. Те буквално се радваха на присъствието ни там, на тази сцена. Сякаш танцуваха. Тук и насекомите ви са музикални, това имах предвид.
Великолепният филм, носител на Оскар „Червената цигулка”, ли е стартът на кариерата ви?
По-скоро това е моят голям дебют. Да, участвал съм в концерти и преди това, но „Червената цигулка” беше първият и единствен филм, в който съм участвал. Тя проправи пътя. Аз участвах във втората история от лентата- тази от Виена. Аз съм малкото дете, което има лоша съдба, трябва да свири пред барон, но накрая умира от сърдечен удар на прослушването. Но аз все пак идвам от музикално семейство, в което съм най-малкия и винаги сме си правили концерти заедно, така че от невръстна възраст съм свикнал с живите изпълнения.
Свирите на изключителна цигулка „Джузепе Галиано” от 1762 г., предоставена ви от Виенската филхармония. Има ли тя подобна история и съдба като инструмента от „Червената цигулка”?
Не съм търсил подобна история, но предполагам, че няма. Всъщност свиря на един много стар и ценен инструмент. Той е на 250 години и е от стар италианска майстор. Гордея се с факта, че мога да свиря на нея, а е в ръцете ми от почти пет години и вече съм изградил изключително близка връзка с нея.
Как стигнахте до лъка въобще?
Родителите ми са музиканти, брат ми и сестра ми също, а аз винаги съм показвал любовта си към именно този инструмент. Когато бях на едва две годинки и половина получих цигулка за подарък от баба ми и дядо ми. Тя беше най-скъпият ми подарък и буквално не се разделях с нея. Когато навърших 4 започнах уроци и така започна всичко. За родители ми беше лесно да видят любовта ми към инструмента и да ме напътстват в именно тази посока.
Знаете ли нещо конкретно за българската музикална сцена?
Бил съм тук вече няколко пъти – свирил съм в София и в Стара Загора, така че поназнайвам няколко неща, а след пловдивския концерт ще знам още повече.
Одобрявате ли модернизирането на класиката?
Честно, аз съм много консервативен и осъзнавам колко е важно да се промотира класическата музика на младото поколение, но тя трябва да бъде показана като чиста класическо изкуство, като метафизика. Не трябва да взимаш нещо високо и да го сложиш на по-ниско ниво, за да бъде привлекателно и разбрано. Идеята тук е да вдигнеш публиката именно горе, на високото ниво. Намирам за проблем в класическата музика тези дни, че ти отнема много време и искрено старание, за да я разбереш всъщност. Нашето общество не харесва това, то иска нещо лесно. Например, би било трудно да четеш Шекспир, ако не знаеш нищо за него. Самият му език на изразяване е по-различен, така че трябва да се подготвиш предварително. Така е и с класическата музика. Това е музика, която се нуждае от старание и от страна на слушателя. Това е бариера, която трябва да прескочиш. Старанието си е напълно заслужаващо, но трябва да се напънеш, за да го постигнеш.
Харесвате ли със синините по врата си?
Ако не се упражнявам месец – ще бъде зле, защото ще изчезне, но ако го правя постоянно- всичко е наред. Но и това не е константа. Промених позицията си на свирене, така че се променя и облика на синината.
Коя е най-интересната аудитория пред която сте свирили?
Навсякъде е коренно различно и е много интересно ако можеш да видиш именно тези разлики в публиката. Голям късметлия съм, че живея във Виена, защото публиката там е с широки познания в тази сфера – знаят и се интересуват много от този тип музика. Но е интересно да видиш различните реакции на хората по целия свят и когато си на сцена го усещаш много силно. Дори преди аплаузите – колко концентрирани са, какво внимание обръщат – всичко се усеща от сцената.
https://kapana.bg/ulitza/itemlist/user/570-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B3?start=15813#sigProId54d2fbefee
Отстранените системи се събраха в Стария град
Стотици откриха Националните есенни изложби, манифестация от усмихнати хора по калдъръма
Днешният художник е направил своя обект себе си, отстранил се е и наблюдава своите рефлексии към живота, представи осемте творци в изложбите проф. Даниел
Осем отстранени системи се събраха в Стария град, за да открият Националните есенни изложби в първия ден от септември. Работите на творците Десислава Костадинова - живопис, Десислава Унгер – графика и рисунка, Елена Яневска – скулптура и фотография, Емил Бачийски - скулптура, Константин Костов - живопис, Петър Минчев - живопис, Симеон Симеонов - скулптура, Филип Попов – графика привлякоха вниманието на стотици увлечени от изкуството пловдивчани и гости на града. Поне според много художници от града на тепетата, стартът на есенните изложби не е бил пред толкова голяма публика от много, много години. Вдъхновяващо, коментираха гледката на многото млади и усмихнати хора майстори на четката в двора на Балабановата къща, откъдето стартира и най-старият арт форум у нас.
Някои от творците, които вчера се представиха пред публиката, живеят и работят зад граница, където имената им се носят от уста на уста в арт средите. От вчера те вече са част от културния живот и на Пловдив. Има един запомнящ се дебют- на изключително талантливата Десислава Костадинова, завършила при проф. Андрей Даниел. Нейните работи впечатлиха особено много нейни колеги, критици и ценители.
Преди 70-та година бях с моите родители на първите си есенни изложби. Въпреки, че говорим за години, далеч предхождащи 1989г. , действително изпитвам носталгия към усещанията, които ни внушаваха тези културно-художествени събития, защото чувствителността ми към свободни територии и действия беше невероятно силна и съзнанието, че тук става нещо въпреки конюнктурата и институциите. Тук се опиянявахме и духовно, и буквално. Разбира се през годините Есенните изложби в Стария град се превърнаха сами в институция, в началото неформално, а после, както се казваше, и водеща републиканска проява в културната политика на творческите съюзи. Да, някога държавата успяваше да институционализира всяка неформална проява на свобода и творчество чрез буквалната покупка на творбите и техните автори. Но чарът на това свободно пространство в Стария град някак си пазеше от прекомерни предателства и стимулираше експерименталния характер на изложбите. Усещането, че пловдивските изложби бяха станали своеобразна лаборатория на новото българско изкуство събираше огромна публика от цялата страна и някак консолидираше съвременномислещите интелигентни хора на България.
Мислех си на скоро за цялата тази несигурност в топографията на културните ни центрове. Редица национални музеи, галерии, театрални и кино салони се разместват периодически така, че традициите на съответното място се забравят и изчезват, а с тях изчезват и цели ценностни системи. Нали културата е приемственост? Как да я запазим, ако късаме непрекъснато нишката? Казвам всичко това, защото, слава богу, топографията на изложбите в Стария Пловдив е непроменена близо 50 години. Това наистина прилича на културна традиция, за което искрено поздравявам пловдивчани , които я бранят и поддържат въпреки това плъзгаво и лъжовно време, каза на откриването проф. Андрей Даниел.
Тази година мотото на изложбите е "Отстранени системи". Събрана е една пъстра компания от пластици, живописци, скулптури, графици, които според куратора Галя Лардева дават идея за тази съвременна художествена методология. Живеем в бързо време. В рамките на един човешки живот се случват и сменят цели епохи. Нуждата от различни методи за улавяне на менящия се смисъл е наложителна. Модернизмът от оня ден бе сменен вчера от постмодернизма, но днес е друго. Какво е то? Ако Модернизмът се хранеше от супер-егото и смелостта на художествената личност, то Постмодернизма със своите коментари превръщаше откритията на Модернизма в парадоксални притчи. Днешният художник май е направил своя обект себе си, отстранил се е и наблюдава и анализира своите неочаквани, но понякога и съвсем закономерни рефлексии към живота, изкуството, философията, религията. Като едно огледало, надарено с памет, знания и чувства, той уж отразява видяното, но то е силно деформирано от това интелектуално присъствие. Резултатът може би е нов автопортрет на човечеството, попаднало в новите времена и пространства на 21-вото столетие. Представените днес и тук автори, различни по възраст и художествена стилистика, все пак като че ли са обединени от този съвременен патос на отстраняването. Изследването на собствените рефлексии, асоциации, усещания и размишления по повод новия свят, в който така бързо попаднахме може би създава един образ на този свят, образ одухотворен, очовечен, необходим, за да продължим на някъде, допълни проф. Даниел.
В петък ще стане ясно и кой ще бъде Европейска столица на културата а през 2019г. Само преди два дни тук беше част от комисията, която оглеждаше и дойде да се запознае с нашия град. Националните есенни изложби бяха и ключов елемент от посещението, защото по това време те се подреждаха. Първата стоп-спирка беше разбира се Стария град. Благодаря ви и за това, че се включихте като част от презентирането на града, обърна се към художниците и събралата ги в едно дама Галя Лардева зам.-кметът по културата Стефан Стоянов.
https://kapana.bg/ulitza/itemlist/user/570-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B3?start=15813#sigProIdd7eea87851
Краят на осмия симпозиум Арт Колаж се откри с минута мълчание в памет на Акулина Попа
За музей на колажа под тепетата помечтаха десетки творци
Паулина Александрова
https://kapana.bg/ulitza/itemlist/user/570-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B3?start=15813#sigProId7e92fc9386
Седмицата на съвременно изкуство с 20-то юбилейно издание
Изложбата Несъгласие се открива на 5 септември
20-ото юбилейно издание на Седмицата на съвременно изкуство стартира на 5 септември в традиционния си дом- баня Старинна. Там ще бъде открита изложбата Несъгласие, която събира 15 автори от България и чужбина. Куратор е Яра Бубнова. В Центъра за съвременно изкуство ще видим работите на Хито Щерл /Германия/, Пипилоти Рист /Швейцария/, Кристиан Янковски /Германия/, Что делать? /Русия/, Недко Солаков и Димитър, Лъчезар Бояджиев,
Красимир Терзиев, Кирил Кузманов, Миряна Тодорова, Кирил Прашков, Eмил Миразчиев,
Вадим Фишкин, Искра Благоева, Лада Наконечна.
Ето какво казва кураторът Яра Бубнова за Несъгласие: Названието на проекта отпраща към правно понятие, иначе с множествено значение, разграничаващо престъпното от непрестъпно действия. Случващото се „по взаимно съгласие“, изобщо наличието му, обикновено означава, че всичко е наред. Ако, обаче, осъщественото между двама или повече участници е в негово отсъствие (или несъгласие), значи нещо куца и нормите за хармоничен обществен живот са пристъпени – често отвъд правно приемливите граници.
Все пак, дори при ясно изразено несъгласие между двама или повече души, общности, партии, държави или каквито и да е противостоящи сили, те в повечето случаи са принудени независимо от това да са заедно. Законът притежава способността да урежда „несъгласията“ на правни (незадължително хуманни) нива... Но действителността е, че на хората често им се случва да не са съгласни един с друг и при все това да са принудени към съвместно съществуване.
Така погледнато, идеята на проекта стъпва на настоящето състояние на българското общество. Макар положението в България през последната година да има свои специфики, то до голяма степен не я прави различна от други страни по света – помислете за Египет, Турция, Гърция, Румъния, Украйна, Русия, САЩ, Бразилия, Испания, Тайланд и достатъчно други. По един или друг начин, по разнообразни причини и при голям диапазон на тълкувания, през последните няколко години множество държави се изправиха пред вълни от протести и масови изблици на несъгласие между хората заради начина, по който се чертае животът им и се движат страни им. Информацията за подобни граждански движения, поставящи под съмнение съществуващите порядки, управлението, строежа на обществата, е като широко разляла се чрез медии, социални мрежи и понякога преки участници река. Събитията в други, не само собствените страни, се превърнаха в част от всекидневието.
Състоянието на несъгласие изглежда да ни е обградило – несъгласие между народ и държава, между разнообразни групи, между хора и правителства, корпорации, политически партии и т.н. Изглежда още, че се е превърнало в перманентно, станало е част от живота – сценарият на протеста, на несъгласието/недоволството заприличва на постоянна черта в обществения живот на т.нар. демокрации, макар различията между тях да са значими. В миналото, преди 1989 година, когато светът бе разделен според биполярния модел на два противостоящи си „лагера“, говорехме за „мирно съсъществуване“ на двете враждуващи системи – социализма и капитализма. Доста време изглеждаше, че една от системите е спечелила. Сега се оказва, че капиталистическата система на свободен пазар и парламентарна демокрация преживява процес на предефиниране. И дори глобалната финансова криза от 2008 г. да е вече в миналото (без ясен отговор кой е понесъл цената за превъзмогването й), далеч не е сигурно, че моделът на представителната демокрация е намерил своя „втори дъх“. Напротив, той продължава да е под натиск на фронта на „представителността“, макар и не на този на „демокрацията“. Недоволството от ниското ниво на гражданско участие в процеса на взимане на решения е, изглежда, водещето течение, споделяно от всички протестни движения през последните 2-3 години. Отгоре на това има и случаи – валидни поне за България, на несъгласие между самите граждани по отношение на нужното да се направи.
Именно към това състояние на недоволство, към живота при отсъствие на съгласие, бихме искали да насочим изложбения си проект. Усещането за консенсус в обществото застава като желана цел. Такова все пак отсъства. Много по важно се оказва да изследваме възможността за живот без съгласие, с други думи – при „взаимно несъгласие“.
Изложбата ще изследва състоянието на несъгласие в различни сфери и под разнообразни форми:
- съществуването на политически апатия и активност – и двете основани на недоверието във властта и лидерството от всеки вид;
- неудовлетворението от икономическия модел – несъгласието с разпределението на обществени блага, липсата на социални равенство и отговорност, изместването на производства и изключването както на стари центрове, така и на хора от всички слоеве на обществото;
- реставрацията на ретроградни и ултра-консервативни ценности по отношение на пола, религиозните свободи и толерантността, загубата на секуларна свобода и влиянието на религията в светския живот;
- недоволството от образователните системи, отсъствието на достъп до образование и съмнението в налаганите от него ценности;
- несъгласието с управлението изобщо, с ценностната система на обществото, с правилата и законите, облагодетелстващи единици пред мнозинството, отсъствието на етичност в социаолния и политически живот;
- несъгласието, граничещо с презрение към „различния“ и „другия“.
По един или друг начин, чрез разнообразни медии, над държавните, религиозните, половите или етническите разграничения, художниците непрестанно докосват въпросителните на днешния свят. Те често изразяват сблъскващи се възгледи и идеи, и най-вече се обръщат към системата, в която им се е случило да съществуват. Във всеобщото очакване изкуството да намери ново „призвание“ и място в обществото, художниците откриват нови гледни точки, изразни езици и инструменти. И отново задават въпроси.