Най-ранният сблъсък между двата града е свързан със зараждането на християнството

Връзката на това противопоставяне може да бъде открита в сблъсъка „православие-арианство“ и дори с връзка в двата слоя мозайки на Епископската базилика

Теодор Караколев

Противопоставянето на Пловдив и София има дълга история. В най-новата история централната идея се върти около „самостоятелността“ на Пловдив и центризма на София – като някак си в този топос „София“ се слива както градът, така и столицата, която дом на повечето държавни институции. Това разделение има своите спортни, културни, исторически и ред други специфики. Според мен, обаче, то е малко изкуствено и твърде много излишно.

На първо време пловдивските градски легендарни аргументи срещу София не са напълно коректни. Битува, например, мнението, че преди София да стане столица, е била малко кално село и ако не беше избрана за център на Третата българска държава, все още щеше да е такава. Това е далеч от истината. Всъщност София има доста дълга история и много живо културно наследство. В днешния център на града има няколко повече или по-малко запазени храма, като в някои от тях дори можем да видим истинска живопис от Средновековието. София има свои собствени християнски светци, загинали за православната вяра по време на Османското владичество – освен в Средновековието, София е бил важен център и в този период. Никак не е случайно и, че в края на това владичество, Васил Левски е закаран в София – това не е произволно избрано село, а важен политически и икономически център.

И все пак, противопоставянето между Пловдив и София съществува. Всеки от двата града си има своите аргументи. Любопитно е обаче, че това противопоставяне не съществува от както самосъзнанието на пловдивчани се е развило по този начин, че да отричат центризма на държавата. Един от първите сблъсъци (или първият) между двата града, всъщност датира от 4 век сл. Хр. и е пряко свързан с ранното разпространение на християнството – не само по нашите земи, а изобщо по света.

В първите три века след Христа, религията се разпространява сравнително потайно из цялата Римска империя. Властта се колебае между толерантна към християнството, до доста агресивно потискаща я – с пик при император Диоклециан около 300-ата година. Коренно различно поведение обаче поема император Константин през 313 година, когато приема т.нар. Милански едикт, с който обявява християнството за напълно легално и равноправно на другите религии. След този акт, християнството поема по съвсем нов път, доста по-обвързан с институции и власт. Всъщност много важен за този акт е друг едикт, издаден 2 години по-рано от император Галерий в Сердика – т.е. в София, голям и важен град през 4 век.

Така се стига до 325 година, когато е свикан Първият вселенски събор в Никея (близо до Константинопол, но от азиатската страна). Тогава са конкретизирани основните постулати на вярата и е приет т.нар. „Никейски символ на вярата“ – който православните християни следват и до днес. Свързано с това и важно за нашата тема е осъждането на александрийския презвитер Арий, чиито виждания не съвпадали с приетите за вече официални. Без да навлизаме в теологични детайли, според обявеното за ерес арианство, Бог Отец и Бог Син (Христос) не са единосъщни, а смятат Бог Отец за по-висш и невъплътим. По-важното за историята ни е, че много хора – и много епископи – са следвали Арий и са искали да защитят неговите идеи.

Така стигаме до 343 г. сл. Хр., когато тези противоречия достигат своеобразен връх, по някакъв начин символизиращ сблъсък между Запада и Изтока. През годините подобни сблъсъци ще има много, но този, изглежда, е първият.

Наследникът на Константин Констанций II, който всъщност следва арианската вяра, заточва двама от патриарсите, следващи Никейския символ – Павел от Константинопол и Атанасий от Александрия. Последвалите скандали и дразги предизвикват свикването на религиозен събор в Сердика (София) през 343 г. сл. Хр., с който веднъж завинаги (един тийзър - това „завинаги“ още не е дошло) да се решат разделенията в християнството. А, всъщност, зад теологичните спорове има и други, свързани с правото на различните църковни събори да действат като самостоятелни съдилища, да обжалват, да се подчиняват на по-високи инстанции и пр.

От днешна гледна точка е странно, но водеща роля всъщност, изглежда, са имали арианците. Мнозинството от източните епископи са били последователи на Арий, самият император – също. Свиканият в Сердика събор, обаче събира основно православните. Тук идва и разцеплението. „Водещите“ фигури, които в крайна сметка ще се окажат отцепниците – източните епископи, не искат да участват в събор, заедно с низвергнатите Павел и Атанасий. И така се отделят на свой собствен, ариански по дух, събор във Филипополис.

По всяка вероятност този алтернативен събор се е провел в Епископската базилика – същата, с великолепните мозайки, която в момента се реставрира. Археолозите откриват все повече доказателства, че най-старият пласт мозайки е от първата половина на IV век, т.е. през 343 г. този храм с тази украса е съществувал и е приел около 80 висши духовници, или около половината от участниците, отцепили се от планирания за вселенски Сердикийския събор. Това отцепване всъщност превръща Сердикийският в по-скоро „западен“ събор – позициите им, всъщност са много близки с тези на тогавашния папа Юлий. „Алтернативният“ Филипополски ариански събор пък е по-скоро „източен“, близък до императора в Константинопол.

Мозайките в Епископската базилика, както знаем, са два пласта и, всъщност, тъкмо с арианството е свързана една от хипотезите за втория пласт, изказана от археоложката Елена Кесякова. Вероятно закриването на стария пласт, което се случва някъде през V век, да е свързано с окончателното отхвърляне на арианската ерес. Гледайки през вековете, Сердикийският събор е спечелил.

Много от тези модели ще продължат своето съществуване през столетията. Разделението на изток и запад ще се засили, докато Константинопол и Рим окончателно не се обособят самостоятелно, като православие и католицизъм. Намираме отгласи и на склонноста Пловдив да привлича еретични, анти-столични учения – както например бушуващото павликянство, срещу което през XI-XII век византийският император Алексий Комнин също агресивно се бори, за да докаже истиността на православието. И накрая, макар и не като ерес, но отново като символ на независимост и откъсване от централизираната столица, Пловдив се проявава по време на българското Възраждане, като ядро на борбата за българска църковна независимост от Патриаршията във Фенер.

Творби на големите български художници Ангел Василев, Владимир Димитров - Майстора, Илия Бешков, Димитър Киров  и Димитър Казаков – Нерон ще бъдат изложени зедно в Арт залата на Дома на етносите в Пловдив. Изложбата ще може да се види само през март от всички пловдивчани и гости на града. Тя ще бъде официално открита на 1 март  със специалното съдействие на г-н Давиде Кристиано, член на Консултативния съвет и представител на италианската общност във Фондация “Заедно”. 

Г-н Кристиано, който е и създател на Италианския фестивал на красотата в Пловдив, е дългогодишен колекционер на произведения на изкуството. През 2016 г.  Дома на етносите представи за първи път в Пловдив и в България  POP ART експозиция с изключително ценни оригинални рисунки на световноизвестните творци Анди Уорхол, Кийт Харинг, Жан Мишел Баскя, Пикасо, Салвадор Дали и Рене Маргит, също част от колекцията на Давиде Кристиано. Безценното наследство той купува от личен приятел на Уорхол с обещанието, че няма да продава нито една от рисунките. 

Изложбата ще бъде отворена за  посетители на 2 март и всеки делничен ден от 6 март до 17 март. Работното време на Арт залата в Дома на етносите е от 11 до 17 ч. Събитието се организира с благотворителна кауза в полза дейността на Фондация “Заедно” в подкрепа на етническата толерантност в най-стария жив град в Европа.   

Г-н Давиде Кристиано ще предостави за специалната експозиция над 30 оригинални творби на големите творци, част от безценното културно наследство и на Пловдив. 

Ангел Василев е сред пловдивските творци с най-запомнящ се самобитен стил. Градските истории, които разказват платната му, носят носталгичния дух на едни по-добре времена. С творчеството си, той доказа, че мечтите за любов, красота и изящество са достижими! Творби на Ангел Василев красят колекции в Европа и Америка.

Произведения на другия голям български художник Димитър Киров също са притежание на частни галерии и колекции в целия свят. Съвсем естествено живописта на ДиКиро е свързана със значимите представители на Пловдивската школа от 60-те години на миналия век като Георги Божилов, Енчо Пиронков, Йоан Левиев. С решение на Общинския съвет, от лятото на 2016 г. площадът пред църквата "Свети Никола" в Стария град носи на името на художника,  свързан завинаги с историята на изкуството и културата в Пловдив.

Димитър Казаков – Нерон оставя в наследство 15 000 живописни платна, акварели, графики, рисунки, пластики и рисувани керамични творби.  Той има десетки изложби в най-престижните галерии в Ню Йорк, Париж, Мадрид, Виена, Токио, Торонто, Атина, Базел, Люксембург и др. Творби на Нерон притежават Националният фонд за съвременно изкуство в Лувъра, музеят „Пушкин” в Москва, Императорската колекция в Токио. През 1981 г. френският режисьор и сценарист Жан-Мари Дро прави за него филм, включен в поредицата „Художници-чародейци”. Приживе авторът дарява 500 свои творби на музея в Трявна.

Илия Бешков е един от най-забележителните български творци от първата половина на 20 век. Работи основно в областта на визуалните изкуства – живопис и графика, но също и като писател и педагог. Най-известните негови работи са карикатури и илюстрации, осмиващи зараждащия се в началото на века тоталитарен режим в България.

Владимир Димитров – Майстора – един от най-великите  български художници  в портретния и пейзажния жанр и в битовата композиция. Неговите портрети и композиции притежават изразителни цветове, идеалистичен рисунък и силно символно излъчване. Той създава и стотици скици на българските войски, което го прави и първия официален български военен кореспондент.