Театърът възкресява „Да се провреш под дъгата” на Георги Марков, свалена заради краткото присъствие на партизанка на сцената

Симеон Алексиев: Обсебен съм от пиесата!

Екипът на Драмата изрази радостта си от възможността да срещне пловдивската публика с писателя-дисидент

Йоана Иванова

„Да се провреш под дъгата” е пиеса на Георги Марков, която той пише по новелата си „Санаториумът на д-р Господов”. Шестима безнадеждно болни от туберколоза мъже са настанени в планинския санаториум на д-р Господов в края на Втората световна война. Мъжете, принудени да съжителстват заедно, са с различни професии, характери и разбирания, но всеки един от тях е разяден от цинизъм, безверие, отчаяние и жажда за живот. Те всекидневно се изправят един срещу друг, когато изведнъж в санаториума се появява Жена… Пиесата е знакова за българския театър и рисува драматичен национален портрет на фона на световен катаклизъм.

За първи път „Да се провреш под дъгата” се играе в град Толбухин (бел.авт.: днес Добрич) на 25 септември 1966 г. Премиерата й в Пловдивския държавен театър на 1 октомври 1966 г. е дебют на режисьора Крикор Азарян. Следващата година е нейната премиера във Военния театър. Режисьор е Асен Шопов. Спряна е на тринайсетото представление, заради това, че за "ранената партизанка се говори през цялото време, а е показана на сцената само за 2 минути". Този спомен разказва години по-късно Георги Марков. За истинска цензурираща причина писателят – дисидент сочи променения от самия него финал, „когато Немият изведнъж проговаря“.

В новата пловдивска сценична версия режисьор на пиесата отново е Асен Шопов. Той е и сценограф. Участват актьорите Симеон Алексиев, Стефан Попов, Венелин Методиев, Тодор Генов, Добрин Досев, Тодор Дърлянов, Петър Тосков и Марин Младенов. Музиката е на Мишо Шишков, а костюмите са на Цвета Маринова.

На специална пресконференция в театъра екипът на постановката изрази радостта си от възможността да срещне пловдивската публика с Георги Марков и изрази надеждата, че тя ще го чуе и ще разбере какво й казва.

Актьорът Симеон Алексиев каза, че преживяването за него е било страхотно и изрази възхищението си от Асен Шопов, когото нарече „последният голям хан на българския театър”, и от Георги Марков. Актьорът сподели, че прочитайки „Да се провреш под дъгата” е открил какъв страховит драматург и автор е той и добави, че е обсебен от пиесата, сънува я и не може да спи. Според него пиесата е сложна и дълбока, но екипът се е справил.

Относно режисьорът Асен Шопов, актьорът Стефан Попов възкликна: „Щастие е да работиш с маестро!” Той сподели още, че репетиционният процес е бил пълен с емоция и пожела на всички колеги да изпитат това невероятно преживяване. „Най-хубавото нещо в театъра е да се разгорят страстите и да няма спокойствие!”

„Да се провреш под дъгата” е част от програма на Пловдивския театър, чиято цел е важни представления от историята на българския театър отново да оживеят. Това са т. нар. вечни пиеси – интересни, знакови и любопитни, носещи духа на всяко време.

Асен Шопов направи паралел между постановката преди петдесет години и днес и каза, че между тях има пряка връзка. Той си спомня, че гледа пиесата, не харесва финала и това поражда желанието му да я постави. Така „Да се провреш под дъгата” придобива нова сценична редакция. Това е вариантът, който пловдивската публика ще гледа днес за пръв път. Сега той е подчинен на темата за предателството – към националността, към себе си. Ако тогава пиесата е звучала с остротата си, днес звучи с философията си като нещо трайно и непреходно, добави още Асен Шопов.

Започна изграждането на навеса на Първи коловоз

Ремонтът на Централна ЖП гара Пловдив продължава с пълна сила. Олющените парчета от фасадата на сградата вече са премахнати и голяма част от скелетата, които бяха монтирани за целта, са премахнати. Сменена е и дограмата на сградата на втория етаж с нова, но първият етаж все още стои непокътнат и чака напредъка на ремонтните дейности.

Приключи и изграждането на нов санитарен възел. В едно от помещенията на сградата, което се ползваше за чакалня, вече е изградена нов санитарен възел. Тоалетната, която ще обслужва чакащите, е модернизирана. Хората, които събираха таксата за целта, вече са заменени от електронен пропускателен режим, а цената на услугата си остава същата – 50 стотинки.

Освен ремонта по самата сграда, който продължава, започна и изграждането на нов навес. Той ще се намира на първи коловоз по цялата му дължина. Старият навес бе изцяло демонтиран, а в момента са поставени нови метани основи и започна подреждането на дървения материал, върху който ще бъде поставен и самият покрив.

Сградата, което е и паметник на културата, продължава с обновяването си, а ремонтните дейности, в своята цялост не създават проблем за пътуващите. Единственото изпитание, през което трябва да преминат хората, е са изхвърлят отпадъците си в кошчетата за боклук извън самата сграда, тъй като около тях има натрупани дървени дъски. Ако искате да достигнете за кош за боклук навън, се налага да прескочите дъските или да се покатерите по тях, но винаги може да изберете и по-лесния вариант и да ползвате тези, които са разположени в чакалните помещения.

По традиция на 27-ми март се раздават наградите ИКАР

Руси Чанев ще получи награда за цялостен принос към театралното изкуство

Паулина Гегова

27 март е световният ден на театъра. На него всеки обвързан по някакъв начин с тази прекрасна, макар и жестока професия си прави равносметка защо точно я обича и осъзнава, че въпреки премеждията, не може да я изостави с лека ръка.  Казвам, че професията е жестока, защото никой, който не се занимава с нея, не осъзнава колко жертви са необходими, през колко препятствия се минава и колко сурови условия се изтърпяват, за да се изкара постановка, често наричана „продукт“, която да бъде представена на широката публика.

Целта на театъра е да провокира и да събуди в душата чувства и мисли, които да преобърнат представите или да ги насочат в определена насока, тематично заложена в сюжета на представлението. Леон Даниел е казал, че театърът е зрелище, а хората обичат зрелищата. Обичат да наблюдават през телескоп чуждите драми. Може би така се чувстват по-добре, защото не са на техен гръб, докато не осъзнаят, че може да открият себе си във всяка една ситуация, поставена на сцената.

Като говорим за сцена, няма как да пропусна момента, че сцената е еквивалент на нищета. И като материя, и като преживяване. От сценичният работни, през режисьора, до артистите, всички те са щастливи и в същото време страдат, бивайки на сцена. В нея откриват своят измислен свят, който ги защитава от реалността и в същото време са нещастни, защото губят самоличността си в един неспирен поток на истории и персонажи. Ако питате един актьор коя е любимата му роля, няма да получите точен отговор. Разграничението при твореца е невъзможно, защото всеки един нов образ отнема част от тях и поставя нова емоция от въпросния характер.

В театъра се сблъскват противоречия. Противоречия на вяра, на надежди, на бит и обществена проблематика.

„В театъра, режисьорът бог, но актьорът, уви – атеист“, казва Жарко Петан и това противоречие произлиза от факта, че актьорът не бива да си поставя кумири. Умът му трябва да е отворен, готов да приеме всичко и всеки, който му поставят.

Жан Кокто твърди пък, че величието на театъра се състои в това, че на финала покойниците стават, за да се поклонят. Именно в това е и огромната сила на живото изкуство – че събира границите между отвъдното и живота, преобръща ги на 360 градуса, размесва ги и пак ги поставя в неопределим ред.

По традиция, на 27 март в България се раздават наградите ИКАР. Тази година Руси Чанев ще получи награда за цялостен принос към родния театър, а статуетка за чест и достойнство през 2017г. ще се присъди на Гинка Станчева. Отличие за цялостен принос към преподавателската дейност ще получи една от примите на българското кино Цветана Манева и то напълно заслужено.

От пловдивска страна се борят представленията „Майка“  на Маргарита Мачева от Драматичен театър Пловдив и Веселка Кунчева за индивидуално постижение в кукленото изкуство за постановката „Дама Пика“.

Може да е шега, може да е противоречие, обаче какво от това - аз съм жена , споделя художничката

Разговор на Виктор Георгиев 

Цвета Марова е от Велико Търново, завършва скулптура в художествената гимназия в Пловдив и живопис във Велико Търново при проф. Александър Терзиев. Преподава изобразително изкуство на профилирани паралелки и е лектор в частни колежи в Пловдив. От 2015 е художник на свободна практика. През февруари 2017 нейната самостоятелна изложба в галерия Arsenal of art предизвика силен интерес в артистичните среди. 

- Изложбата ти се казваше „Елементи и сили”, но да оставим живописта и философията настрани и да нагазим в психологията - кои елементи от твоя характер ти дават сили?

- Не знам, май почти всичко, за което се сещам, ми пречи. Например доста ме мързи…..

- А типичната ти разпиляност?

- О, помага ми. Разпиляността ми помага. Защото аз всъщност съм разпиляна само по отношение на бита…..

- А в изкуството това означава да си подреден по друг начин…..

- Май да. Външната разпиляност всъщност е онази вътрешна подредба, заради която нещата стават по инстинкт, подплатен със знание и опит…..

- Всички са във възторг от избухването на цветовете в картините ти и го намират за готина и не много обичайна проява на жизненост. Така ли е наистина?

- Самите картини са много жизнени, да, много емоционални, с много силен заряд. Дали аз самата съм жизнена? По-скоро – не. Но като цяло успявам да вкарам в тях това усещане. Явно имам нужда да балансирам.

- Защо, защо не вкарваш мрачните неща, които са част от теб?

- А, държа си ги за себе си. Мрачните си ги държа в мен, те ме разболяват и всичко тръгва да става все по-лошо…..така си живеем с тях…..

- Това не е ли противоречие?

- Може да е шега, може да е противоречие, обаче какво от това - аз съм жена. 

- Тоест, освен да рисуваш, обичаш обувки?

- Да, много обичам обувки. 

- Добре, по повод изложбата ти беше написано, че си новото цвете на пловдивското изобразително изкуство. Това ласкае ли те?

- О, много. Защото аз съм си цветна, нали…..Това да си цвете е комплимент…..за всяка жена е комплимент. 

- Ласкае те много – но без никакво „но”?

- Ами не знам защо трябва да има някакво „но”. Факт си е – не ме притеснява, ласкае ме. Имаше други неща, които ме притесняваха на самата изложба.

- Кои?

- На откриването се чувствах…..имах странното усещане, че хората няма да ме харесат, защото няма да задоволя техните очаквания. Но, поне според отзивите, те ме харесаха, точно защото представянето наистина не отговаряше на очакванията им. Тази изложба е много различна. Картините ми преди бяха доста по-абстрактни, по-монохромни. Сега във всяка има образ, персонификация, нещо, което създава…..поне усещане за човек. Казвам „нещо”, защото това не са конкретни хора, не са портрети. И даже там, където има опит за портрет - по-скоро за автопортрет – е всъщност опит да уловя собствените си различни състояния и характери, израз на начина, по който виждам емоцията си, не търсене на конкретния образ.  

- Откъде се появи тази образност, какво се промени във времето между предишното и сегашното ти рисуване?

- Онова, което работех преди, беше доста по-аморфно – сигурно защото аз самата се чувствах по-аморфна. А сега май се опитвам да се поставя в някакъв социум, вероятно защото съм много повече отдадена на рисуването. Като съм затворена сама в ателието, имам нужда от хора наоколо и си ги рисувам…..  

- Пречат или помагат годините преподаване на изобразително изкуство на един вече свободен художник?

- Още ми е трудно да преценя. От една страна, работата ми беше много интересна - контактът със самите деца, да виждаш как се развиват, как постигат нещо, как откриват света на изкуството, е изключително съблазнително, така ти гали душичката, че свят ти се завива. От друга страна, както винаги при мен, прекалено много енергия вкарвах в училището и прекалено дълго отлагах собствените изяви - рисувах все по-епизодично, съзнанието ми беше ангажирано с работата буквално до степен да не можеш да мислиш. А изкуството е мисъл. Добре, де, то е дух - а духът е мисъл. Това не е нещо, което можеш да правиш между другото, поне не за мен. 

- Откровена си, това не пречи ли в света, в който живеем?

- Сигурно пречи, обаче какво да направя, всичко при мен е на показ. В училище постоянно си драсках и мои рисунки бяха пръснати навсякъде. А ако някой попита това какво е, колежката ми Марина Нанкова отговаряше – а-а, на Цвета нервната система….. 

- Нека да се върнем на темата за яркия цвят. Макар изтъкани от живот, работите ти носят и стаена заплаха - „Момичето на слънчевия вятър”, „Алиса в реалния свят”,  „Нимфата на залез”, „Голата в рамка”. Има го даже в този „Април”…..

- О, там…..там е страшно, жълтият човек е много страшен…..Зад него стои онзи стих на Елиът: „Април е най-жестокият месец”…..

- Зрителят обаче сякаш не забелязва тези неща веднага, на пръв поглед те остават скрити. Нарочно ли подвеждаш хората? 

- Не са скрити ужасиите, там са си изцяло. В картините аз показвам светлата си страна, без да крия тъмната – но за да я види, трябва човек малко повече да се вгледа. 

- А има ли хора, които схващат веднага?

- Ами не знам, рядко обсъждам с някого картините си на такова ниво…..Но всъщност – да, има хора, които го усещат. Когато Торо /известният пловдивски колекционер Торос Торосян – б.а./ видя за първи път „Април”, веднага каза, че жълтият човек го плаши. В крайна сметка, явно картините ми не са чак толкова жизнерадостни. И е нормално, аз не съм само експлозия от цвят, а понякога и други експлозии. Да, аз съм динамичен, но в същото време и ужасяващо мързелив човек. Или поне така изглежда. Често се будя в три през нощта, влизам в ателието в 4, работя до 8-9, а после цял ден не мърдам от леглото. Дори не измивам чиниите…..

- Зареждаш батериите?

- Сигурно. Това е някак си част от естествения ми ритъм. Обаче, погледнато отстрани, за нормалните хора това не е съвсем нормално поведение.

- Добре, а за теб нормално ли беше прескачането към акварела, което се оказа доста успешно, макар да твърдиш, че не си акварелист?

- Твърдя, че не съм акварелист по ред причини. Но, да, нормално е прескачането към акварела. Той е просто средство за изразяване както акрилът, маслената боя, сухият пастел и всичко останало. С какво работиш е второстепенно. Да, до голяма степен вдигането на цветността при мен се дължи и на факта, че смених маслото с акрил. Чисто технологично, това води до промяна, защото тези бои имат различна консистенция, плътност, характер, скоростта на съхнене е различна, начинът, по който усещаш боята, е различен. Общото е, че можеш да натрупваш. 

- А акварелът?

- Той дава ефирност, усещане за лекота, за свобода на петното. Но в същото време ме дисциплинира. При работата с акрил можеш да направиш една, две, пет, десет картини една върху друга, можеш да импровизираш и да поправяш. Импровизацията с акварела е нещо съвсем различно. Тя може да те изненада, но не можеш да я пипаш после, поне не съществено. Тоест, вътре в границите на акварела можеш да си безкрайно свободен, да разливаш едни петна навсякъде, да заливаш всичко с вода, да преливаш тон в тон, което много ми допада. Обаче не можеш да поправяш. 

- Освен всичко друго, изложбата ти в галерия Arsenal of art се оценява като успешна и откъм продажби. Как се отнасяш към парите?

- Никак. Трудно е, когато ги няма, но ако има за нови платна, бои и обувки, значи всичко е наред. Пламен /съпругът ? Пламен Асенов, журналист и писател – б. а./ се занимава с тези неща. Но е добре да има продажби - така художникът не само работи и се развива, но получава и обективна оценка за труда си, която допълва словесно-абстрактната и е доста ласкателна. Разбира се, в днешна България нещата са объркани – често хората, които имат пари, не се интересуват от истинско изкуство, а от чалга.  Докато пък онези, които наистина ценят нещата и искат да ги имат, реално нямат пари. 

- И накрая задължителния въпрос за бъдещите планове, но в малко по-различен вид - какво искаш да постигнеш, докъде искаш да стигнеш с изкуството си изобщо?

- Що се отнася до конкретните планове за изложби, както е нормално, те са налице за около година напред. Колкото до далечните хоризонти…..ами…..аз всъщност нямам…..амбиции. Това може да звучи странно, но искам просто да си стоя и да си рисувам. Даже ако е възможно – някой друг да ми прави изложбите и аз да не присъствам. Само рисуването ме интересува. 

ВУЗ-ът инвестира в учебни зали и лаборатории в Пловдив

Таня Кънева

Медицинският университет в Пловдив се нареди сред най-големите възложители на обществени поръчки у нас през изминалата седмица. Висшето учебно заведение обяви процедура за близо 5 милиона лева.

Университетът ще избере изпълнител за изготвяне на инвестиционен проект в техническа фаза, осъществяване на авторски надзор и изграждане на нов Учебен корпус. Сградата, според заданието, ще се състои от учебни зали и лаборатории. Зададените параметри са за строеж на 7 нива: сутерен, фоайе и 5 етажа, като сградата да е с индикативна обща площ от 4650 кв.м. Възложителят иска още построеното да е със съвременна визия и форми, като стойността на обявената поръчка е 4.95 млн. лв.

Критериите за оценка на офертите са "качество", в което се включват няколко показателя с тежест 70%, и цена с тежест 30%. Участниците в търга трябва да имат реализиран минимален оборот в сферата, попадаща в обхвата на поръчката, за последните три приключили финансови години в размер на 200 хил. лв. за дейности по проектиране на нежилищни сгради с предназначение за учебни или лабораторни цели и 9 млн. лв. за дейности по строителство на нежилищни сгради с предназначение за учебни или лабораторни цели.

Продължителността на изпълнението на поръчката е 500 дни.

Крайният срок за подаване на оферти е 27 април 2017 г.