Театралният фестивал стартира днес с римейк на „Възвишение”

Иван Добчев: Новата сцена на театъра излъчва револУционност

Александър Секулов: Театърът е процес, в който участва целият град

„Сцена на кръстопът” е есенцията на любовта, каза в деня на старта на театралния фестивал неговият креативен директор Елин Рахнев. Юбилейното 20-то издание на Сцената започва официално тази вечер с огромни очаквания и изключително силно участие на пловдивската Драма- две премиери и обновено представление. Началото от възродената голяма сцена в храма на Мелпомена ще даде римейк на спектакъла „Възвишение”. Това не е случайно. Театърът изгоря точно при репетициите на представлението на режисьора Иван Добчев преди три години.

Радвам се, че се стигна до този ден. Споменът от оня пожар се завръща всеки път, когато влизам тук. Връхлита ме споменът от моята маса със записките ми, която оцеля по време на огъня. Ръкописите наистина не горят. Към днешна дата има пълното потвърждение на приказката „Всяко зло за добро”. Обновената сцена излъчва, както би казал Милен Русков, револУционност. Друг е въздухът сега. Друга е тази черна дупка, която поема и излъчва толкова много енергия, каза режисьорът Иван Добчев. „Възвишение” е съвсем ново представление. Сега е по-близо до духа на романа, не толкова до неговата епичност, допълни Добчев. Пловдив заслужава този фестивал. Пожелавам да става все по-международен, кръстопътен фестивал, каза още той.

„Възвишение” идва като начало на „Сцена на кръстопът” и символизира птицата Феникс. Доказва, че театърът е изкуство, което нищо не може да спре, усмихна се при спомена за саждите в голямата зала преди три години и блясъка й днес директорът на Драмата Кръстю Кръстев.

Един театър има значение тогава, когато създава поводи за размисли на целия град, на цялата общност. Театърът е процес, в който участва целият град, каза драматургът на пловдивската драма Александър Секулов.

Билети за повечето от представленията вече не се намират. Градът се вълнува, от онова, което предстои в следващите 13 юбилейни дни, каза изпълнителният директор на „Сцена на кръстопът” Димитър Малашинов.

Театрите са лаборатории за смисли

Спектакълът „Вълци” на Драматичен театър търси нов театрален език

Рискът да ангажираме непрофесионален актьор имаше неочакван смисъл

Най-страшна е липсата на желание да се бориш за вярата в Бог

Българският театър е в очакване. Едно от титулуваните имена от родната сцена в последните години - режисьорът Диана Добрева и пловдивската Драма, ще представят премиерно  проекта си  „Вълци” след броени часове. Спектакълът ще бъде качен за първи път на обновената след пожара голяма сцена на театъра на 12 септември. В навечерието на премиерата се срещнахме с Диана Добрева в репетиционната, за да ни разкаже за новото си предизвикателство, за изненадите от работата под тепетата, за вълците у българина, за същината на изкуството.
В богатата си колекция от призове тя има кино награда за най-добра актриса „Златна роза”, „Икар” и „Аскер” за режисьорската си работа в последните години. През 2010 г. по покана на театър „Шен Ноар” нейният спектакъл „Казанова” участва във фестивала в Авиньон. Екипът играе всеки ден в рамките на фестивалния месец - 30 представления за 30 дни. Постановката носи изключителен успех и е номинирана за най-добър спектакъл, а след феста тръгва по големите световни сцени като истински културен посланик на страната ни. През 2012г. идва и големият успех  в Авиньон с представлението „Медея”, което се играе в „Малкия Лувър” във френския град отново 30 вечери. Сред 1600 спектакъла от цял свят „Медея” взима наградата на критиката и на пресата, наречена „Удар в сърцето” за най-добро представление на фестивала. През 2014 г.двата спектакъла отиват в един от най-добрите парижки театри- „Ле пе Дюбоа”. Там представления се играят в продължение на един месец всяка вечер- 30 дни, 30 пъти „Казанова” от 19ч.  и 30 пъти „Медея” от 21 ч. 60 представления пред препълнена зала в Париж. Днес Диана Добрева не е в Париж, а в Пловдив, за да поднесе на публиката част от своя театър. С нея разговаря Иво Дернев.  

Как след работа ви предимно с класически текстове, решихте да се гмурнете в това предизвикателство- да адаптирате специфичен съвременен български текст тук, в Пловдив?

Предложението дойде от Пловдивския театър. Кръстю Кръстев ми предложи този текст. Досега аз съм предлагала текстове и това е първият случай, в който се случва обратното. Прочетох го и бях малко шокирана. Не ми се струваше възможно „Трънски разкази” да се свърже с мен, работила съм основно класически произведения. Стори ми се абсурд да се заема с такъв български текст, писан на автентичен диалект, с пиеса, която носи много български бит. Но съм благодарна на Кръстю, че успя да види в мен потенциал, който не виждах самата аз. Той има интуиция да те тласне в провокативни проекти, да те подложи на изпитание спрямо твоята естетика и виждане за света. И едновременно с това да е сигурен, че ти ще се справиш. Малко директори на театри притежават чувството за риск и провокация спрямо твореца. Преосмислих текста  и осъзнах, че в основата си той седи митологично и е възможно да се съотнесе към библейска притча. Затова се и съгласих. Поисках заедно с екипа на пловдивския театър да се опитаме българския бит да го приведем в български мит. Процесът бе труден, сложен за всички. Това бе голям експеримент, но актьорите се справиха превъзходно. Ние самите застанахме учудени пред финалния резултат. Това бе един от най-интересните творчески процеси за мен.

Имахте ли някакви съмнения към целия процес?
Много! Всеки ден исках да си тръгна и никога повече да не се върна (смее се). Шега, разбира се. Но и не съвсем. Съмнения имах всеки ден, защото когато пристъпваш към създаването на нов театрален език, нов за мен,за екипа,  си изтъкан от противоречия. Но хубавите неща се случват само през съмнението. Излизаме изключително изтощени от тази работа, но с дробове, пълни с друг въздух. Театърът може да бъде място, където същински се ражда нов живот. Повторението на едно и също, познато, преживяно, дишано хиляди пъти, обезсмисля театъра като изкуство.

Как бихте коментирали тази мисия и тези гигантски усилия на пловдивския театър да поставя съвременни български текстове на сцена?
Трилогията на Пловдивския театър – „Възвишение”, „Сестри Палавееви” и „Вълци”, е нещо, което се прави за първи път в България. Тоест, един театър да има една по-дългосрочна програма по отношение на българска литература и българска история. Би трябвало повече театри да правят такива значими усилия.

Какво е усещането ви за работата тук след този драматичен период на липса на сцена и елементарни условия след пожара в театъра?
Спектакълът „Вълци” е първият, който се репетира на новата сцена, а тя впечатлява с модерната си техника. Осветлението може би е най-доброто в България. Звукът  и възможностите на механизацията са забележителни, не съм ги използвала максимално, тъй като самият текст предполага  суровост на пространството.

Как открихте нощния пазач на театъра Иван Костадинов, за да го включите в постановката?
Такова нещо се случва за първи път в живота ми. Трепетно ми е да говоря за това. Защото  може би е най-голямото чудо на спектакъла. В пиесата „Вълци” има един персонаж, свещеник, който е дошъл в селото да проповядва. Когато пробвахме различни актьори за тази роля, все нещо не достигаше, не се постигаше  плътност на образа. В един момент разбрах, че това е роля, която по никакъв начин, независимо колко е добър актьорът, не може да бъде изиграна. Или влизаш на сцената друг и заставаш сам срещу всички, които са различни от теб, или ти няма как да се преструваш по никакъв начин и да го изиграеш. Тоест, трябваше да влезе нещо друго на сцената. Не актьор, не някой, който се превъплъщава. Трябваше да влезе друго присъствие, което да седи срещу актьорите и те от своя страна да си дават сметка, че пред тях седи не актьор, а другостта на различния. Една вечер излизах от театъра след поредна репетиция и видях нощния пазач Иван. Видях го за първи път.Смирението и добротата, с които този човек седеше насред света ме потресе. Когато обявих пред на актьорите, че той ще играе, ми казаха, че съм луда и че е голям риск. А аз нямах съмнения и колебания. Има ли нещо по-хубаво в театъра от това да тръгнеш към един спектакъл с голям риск. Театърът трябва да е риск. Иван се оказа голямото присъствие на този спектакъл. Актьорите го приеха по фантастичен начин. Самият Геро, с когото главно са сцените на Иван, се държа  като изумителен партньор. Той се грижеше за него като за брат през цялото време. Възхитена съм от грижата на актьора не за себе си, а за другия и за спектакъла като цяло. А една звезда каквато е Геро можеше да има съвсем друго отношение към процеса. Впечатли ме също и начинът, по който един от актьорите реши, че трябва да остави ролята си с реплики и сам предложи да играе истински труп, като скрие дори лицето си през цялата постановка. Да играе едно тяло, да бъде истинско. И да пада от 2 метра и 40 сантиметра. Говоря за Венелин Методиев. С него съм работила в Смолян, той е един войн на театъра. Винаги работи за самата постановка, а не гледа личното си присъствие в нея. Така трябва в театъра. Няма как да работиш за себе си. Венко го прави. Ето, във „Вълци”, той го стори решително, тъй като бе разбрал, че спектакълът има нужда от истинско тяло, а не някакво чучело. Взе сам това решение, молеше ме дори да го направи. 

Самият Иван как се съгласи, имаше ли съмнения?
Без никакво колебание. Явно сърцето му е в театъра, тъй като той работи тук от десет години, баба му и дядо му са били свързани с театъра. А два часа преди майка му да го роди,  е била на премиера. Извиках го една вечер и останахме сами в репетиционната. Прочете две-три реплики и в момента, в който ги чух, знаех, че е той. Разплаках се. Беше непоносимо да чуеш този текст през устата на толкова наивен и чист човек, какъвто е Иван. Тази роля можеше да бъде сложена на сцената само от такова крайно чисто създание.

Има ли крещяща нужда българският театър от воини?
Театърът има нужда само от такива хора, няма нужда от други. В него няма място за суета. Театърът не трябва да търси винаги успеха. Победата не е задължителна на всяка цена. Именно това се е позагубило- чувството в българското общество, че театрите са лаборатории за смисли. Там се проверява мисленето на народа за самия него. Хората са загубили усещането, че това представлява изкуството, че това е неговата мисия. Театърът е онова място, където обществото може да експериментира и да търси смисли, онази вселена, в която едно общество може и трябва да мисли за себе си, не да разказва трябва театъра, а да внушава.Трябва да се занимаваме с голямото време, в което човешките истории са големи камъни.

Ще успее ли българинът да надвие вълка в себе си и въобще прави ли опити? Защото май е по-лесно да се оставиш на вътрешните си зверове, вместо да се изправиш срещу тях…
Не се нагърбвам да давам отговор на въпроса дали някой ще успее в нещо или не. За себе си самата не знам дали успявам да се преборя с толкова вълци, които имам в мен. Знам само, че големият проблем на българина от много време насам е липсата на вяра. В Бога. Всъщност липсата на желание да се бориш за тази вяра вътре в себе си, унинието да не я търсиш, комфорта да се облегнеш само на лесното, на видимото, на материалното е най-страшното. И тогава идват Вълците. Онези вълци в нас ,които могат да изгризат душата, да умъртвят Духа на човека. Изначалната природа на човешкия дух е  божествена и ние трябва да се борим за нейното първо предназначение.

В едно интервю преди няколко години споменавате за анонимното зло. Днес има ли име?
Злото на дребната душа. То може да убие физически, но е абсолютно невъзможно и по никакъв начин не може да достигне до Духа на човек.

Кметът Иван Тотев получи наградата на организацията на журналистите и писателите в тази областта на туризма Fijet- Златна ябълка на церемония край Пеещите фонтани тази вечер с участието на Държавна опера- Пловдив. На събитието присъства министърът на туризма Николина Ангелакова. Призът дойде в общината за постижения в областта на туризма и бе връчен от президента на формированието Тиджани Хаддат. Това стана пред погледите на много от членовете на тази организация, повечето от тях белокоси, на които общината домакинства. Имаше още много от представителите на местната власт.  Досега Златна ябълка у нас е получавал само Рилският манастир, през далечната 1977г. Самата организация съществува от близо 50 години.

Видео фестивалът „Фасада” получи повече от 150 къси филма, а около 70 от тях ще бъдат прожектирани в рамките на 3 дни

Германският екип Силвия Винклер и Стефан Кьоперл получи голямата награда за „Към Хага”

Смрачи се, слънцето залезе и настъпи моментът за нощното изкуство. Там, на Лапидариума в Стария град, една сграда бе облята от светлина. А върху нея започнаха да се движат актьори, танцьори, различни анимации… Започна видео фестивалът „Фасада”. Тази година, интересът към събитието е огромен и над 150 души, изявяващи се в сферата на визуалното изкуство, кандидатстваха с надеждата, че техният филм ще грабне наградата. От всички тях, едва 70 бяха номинирани, а с нелеката задача да се излъчи победител се нагърби тричленно жури.

Настана пълен мрак и на една от фасадите в античния град се появиха „Стоте скулптори на Семба”.  Преведено от явански, Sembah означава молитва. Това е филм, изразен чрез танцовото изкуство, който разказва за Бог и молитвите ни към него. Какво ни дава той и какво ние би следвало да му дадем? Творбата е на Елиса Монтенегро и е базирана върху работата на индонезийския художник Purjito. Филмът обръща поглед дълбоко в човешката същност, приканвайки ни да потърсим вярата в Бог и в нас самите, ако сме я загубили. Задава теми като историята, религиите и по-конкретно мюсюлманството, като жените се молят една за друга, сестра за сестра.

Филмът можете да видите тук: https://www.youtube.com/watch?v=bDwt93p2ng4

Това бе само началото на фестивала, който не позволи на случайните минувачи да продължат по пътя си. Филмите се редяха един след друг като броеница, а зрителите бяха толкова съсредоточени в случващото се, че повечето от тях дори не забелязаха ситния дъжд, който започна да се сипе върху им.

Последваха филми от Израел, Полша, Испания, Германия, САЩ, Австрия и Франция. Някои от тях бяха изразени чрез жива актьорска игра, други – чрез изкуството на анимацията. Победителят от фестивала е само един, за съжаление. Наградата, а именно едномесечна резиденция в Пловдив, получи германският екип Силвия Винклер и Стефан Кьоперл за филма си „Към Хага”. Това е разказ за критичния подход към Международния наказателен съд в бивша Югославия, за плюсовете и минусите му и за едно пътешествие на колело из самата Хага.

Предстоят още две вечери с останалите филми, номинирани за участие във фестивала. Подгответе се добре, вземете си връхни дрехи и заповядайте, за да разберете какво се случва в света на визуалното изкуство през последните две години.

Реститути си взимат Синята къща

Фондация „Пловдив 2019” ще има нов дом съвсем скоро. Структурата, която движи най-важния пловдивски проект- Европейска столица на културата, ще бъде преместена на Малката главна. Новият й адрес ще е „Райко Даскалов №2”, в общинската сградата срещу Джумая джамия. Екипът на Фондацията ще трябва да напусне Синята къща в Стария град, след като след дълги съдебни дела реститути си взеха паметника на културата. Това стана факт с решение на Страсбургския съд. С финала на делото кметът Иван Тотев подчерта, че общината ще си поиска инвестициите, вложени с базирането на „Пловдив 2019” в Стария град.

Събитието ще се състои на 23.09 и поставя началото на нова поредица от #AbsolutNights у нас 

Едно от най-големите културни събития у нас – НОЩ/Пловдив наближава. Официален старт на дванайсетото издание на емблематичния пловдивски фестивал ще бъде даден на 23.09 с едно абсолютното парти със специалния гост PETER KRUDER - основател на емблематичнито дуо Kruder & Dorfmeister, станало световноизвестно с участието си в множество проекти и ключови фестивали и електронни сцени по света. Партито  поставя началото и на поредица от събития от глобалния проект на бранда - #AbsolutNights.

Peter Kruder e виенски DJ и продуцент, който е отговорен за голяма част от най-добрата електронна музика през последните години. Той е едно от емблематичните имена на музикалната сцена, които бележат цялото десетилетие и вдъхновяват безброй диджеи, продуценти и хора на нощния живот от всички краища на света. Неговите сетове са легендарни и изненадват със звук, известен като „downtempo”, демонстрирайки как електронната музика не трябва да се ограничава само до студени звуци и метални бийтове, а може да въплъти чувственост и дълбоки соул мотиви. 

В началото на вечерта зад пулта ще застане българският му колега Alexx Petrenko, който ще настрои гостите за вечерта със сет от внимателно подбрани любими парчета. За Alexx Petrenko музиката е като вълнуващо пътешествие, на което той тръгва когато е на 16 години. Завладян е от артисти като Guy Gerber, Robag Wruhme и Lee Burridge, от които черпи вдъхновение. В последните две години има редица участия в столичния Yalta Club, а на последния My Beat Music Room споделя пулта с италианското дуо Supernova.

Мястото на събитието е в залата на Държавна опера Пловдив на площад Централен от 00:00 ч. Входът е свободен.

Партньори на партито са фондация „Отворени изкуства“, Австрийско Посолство София, и Луфтханза.