Къщата се руши, дворът е избуял

Смята се, че в далечното минало там се е помещавало Италианско Консулство

Сградата е част от групов архитектурен паметник

Паулина Гегова

Улица „Христо Г. Данов“ е своеобразен архитектурен музей. Тя е събирателна за прекрасни постройки от миналото, които и до ден днешен ни радват с красотата си. Където и да погледнем  виждаме примери за архитектурни течения и откровени шедьоври на архитектурното изкуство, но съдбата на много от тях не е цветуща. Особено на една от тях.

Става въпрос за жълтата масивна перла с прекрасния двор срещу Кукления театър. Тя е от 19-ти век и според едни източници в някакъв момент е била Италианско Консулство. Според други е къщата, в която е живял тогавашният италиански консул. Учудващо, но на табелата на къщата не е изписана ул. „Христо Г. Данов“, а старото й наименование – „Заимов“.

Собствеността на имота е смесена между частни лица и Общината. Той попада в най-големия групов паметник в Пловдив и е недвижима културна ценност. За съжаление, сградата е в лошо състояние. В двора има нахвърляни боклуци, мазилката се лющи на много места, металната порта е хванала силна ръжда, а преди време дърво е паднало върху оградата.

Миналата година собствениците са дали обещание да отсекат опасните дървета и саморасляци и за един определен период дворът беше придобил що-годе порядъчен вид. Да стегнат и красивия фонтан вътре в градината!

Но както се казва – всяко чудо за три дни! Днес нито част от старото величие на постройката не се е запазила. Корените отново са избуяли, растителността не се поддържа, нито някой се грижи за нея. Самата къща е необитавана.

Свързахме се с кметството на район „Централен“ от където ни съобщиха, че в момента се водят преговори с другите собственици за възстановяване и поддържане на сградата. Все пак, въпросът дали тя ще се превърне в седалище на бизнес или някоя институция, или ще се поддържа без реална функция, остава без отговор.

Възстановяването на сградата ще струва над 1,2 млн. лева, парите са почти събрани

Общинският съвет на Пловдив гласува днес да бъдат отпуснати 100 000 лева за ремонт на старинната сграда на Академията за музикално танцово и изобразително изкуства (АМТИИ), известна като Жълтото училище.

Припомняме, че през декември м.г. Министерски съвет постанови да бъдат отпуснати 1,1 млн. лв. за укрепване и реконструкция на сградата. Това решение на държавата се очакваше дълго време, тъй като състоянието на паметника на културата е изключително тежко. Спасяването на Жълтото училище е национална кауза, в която ръководството на АМТИИ бе подкрепено от Община Пловдив. Предложението бе внесено в местния парламент от Едуард Сарафян от Кауза Пловдив.

Възстановяването на историческото Жълто училище ще струва около 1,2 млн. лева, обяви преди време ректорът на АМТИИ проф. акад. Милчо Василев. Сега, с включването на финансирането от местния бюджет, сумата по предварителните разчети е почти достигната.

В нея се настанява Туристическия информационен център от площад Централен

Усилен ремонт върви в най-старата книжарница на Пловдив, видя репортер на Под тепето. Както ви информирахме още в началото на годината, след множество запитвания на читатели, на мястото на стария дом на книгата на Джумаята ще се премести Туристическият информационен център (ТИЦ) към ОП „Туризъм“, който в момента е на гърба на Централна поща.

ТИЦ-ът ще се помещава на партерното ниво, а на горните етажи ще се настани администрацията на ОП-то.  Както се вижда от снимките, високите нива вече са ремонтирани и там тече нанасяне. Работници довършват ремонта на партера.

По думите на кмета на Пловдив Иван Тотев, Туристическият център на Джумаята ще заработи през месец май. Този, който се намира на Римския стадион също ще продължи да функционира.

Фирма Виамед Груп е взела култовото място в Стария град

Договорът с общината е за срок от 5 години срещу наем от 1000 лева месечно без ДДС

Наемателите: Правим нова многофункционална сцена, ще предлагаме отлична кухня

1000 лева наем на месец без ДДС и договор за пет години. Такива са параметрите, при които общината и новият наемател на Конюшните на Царя - Виамед Груп, са стиснали ръце. Отделно дружеството ще трябва да плаща за всяка маса за открито сервиране и да поддържа обществената тоалетна. Договорът за наем включва както Големите Конюшни, така и горната тераса, известна като Малките Конюшни, където имаше втори бар и маси до преди две години.

Търгът е приключил още миналата година, като в момента стопаните на култовото място в Стария град се подготвят за ремонт. Свързахме се с управителя на дружеството Панайот Таргов. Той обясни, че концепцията на Конюшните на Царя се запазва напълно. Там ще се случват много културни събития, подчерта той. Сцената, оставена от предишния концесионер, в момента е силно увредена. Сегашните наематели възнамеряват да изградят нова многофункционална сцена, на която да се провеждат концерти, театрални представления и дори кино събития. Ще има и заведение, разбира се, като акцентът в него ще е добрата кухня. Ще акцентираме на качествената храна, каза Таргов пред Под тепето.

"Хеброс" и "Паваж" с по две отличия от конкурса на списание Бакхус

„Хеброс“ триумфира за втори път като Ресторант на годината, победи и в категорията за обслужване

„Паваж“ също с два приза – Вкусно място и Ресторант на публиката

Пловдив се отличи освен като културна и като кулинарна столица. Снощи се раздадоха поредните награди на списание „Бакхус“ за най-добрите родни представители на ресторантьорския бизнес.

Градът ни гордо представи бранша с две заведения, еталон на професионализъм, прекрасна кухня и добро обслужване – ресторант „Хеброс“, намиращ се в Старинен Пловдив и ресторант „Паваж“, в сърцето на квартал „Капана“. И двата ресторанта спечелиха по две награди на гастро церемонията снощи в столицата.

Наградите „Ресторант на годината Бакхус, Acqua Panna & San Pellegrino“ се раздават повече от 15 години, като се определят от независимо жури, в което влизат представители на кулинарната критика, професионалисти и любители. Критериите за оценяване са много: избора на продукти, меню, качество на приготвяне на ястията, дали отговарят на концепцията на ресторанта, цените на ястията, дали описанията в менюто отговарят на това, което се сервира, обслужването, хигиената, иновации и други.

За втори път, най- престижната родна кулинарна награда „Ресторант на годината“ бе присъдена на "Хеброс“. Ресторантът грабна и приза за „Най-добро обслужване“.

Колкото до по-малкото, но също толкова очарователно заведение „Паваж“ – то си спечели любовта на публиката, която го определи като „Ресторант на читателите“, както и с другата престижна награда за толкова млад ресторант – „Вкусно място“.

Благодарение на старанието на собствениците на двата ресторанта, в Пловдив дойдоха почти половината от наградите в различните категории на конкурса на Бакхус. 

В разделя „Дебют 2016“ изкласи столичният ресторант Nikolas0/360, а шеф Кирил Стоев бе признат за „Най-добър млад готвач“. 

Тази година от Бакхус създадоха и нова категория за „Нова вълна“, където победителят е ресторант MEAT. 

Сред другите победители се нареждат и Grape Central за „Най-добра винена листа“, Before 10 за „Устойчива концепция Метро“ и други.

Пловдив е много горд със своите печеливши, които няма да оставят добрата работа, а ще продължат да се грижат за клиентите си с класа и още по-силна мотивация. 

Поздравления за екипите на "Хеброс" и "Паваж".

Снимки: списание "Бакхус"

Sony World Photography Awards е най-големият в света фотографски конкурс

Само преди няколко дни станаха ясни победителите в едно от най-престижните фотографски състезания - 2017 Sony World Photography Awards. Конкурсът за най-добра снима се проведе в 65 страни, сред които и България, като всяка страна има индивидуален спечелил. Националните награди са глобална програма, отворена за фотографи с различни способности. Тя има за цел да открие най-добрата снимка, направена от местен фотограф.

Победителят в най-големия фотографски конкурс в света е Иван Миладинов, който спечели признанието за снимката си „Стара река“, която виждате най-горе на страницата. Самият кадър е заснет в края на 2016-та година, изобразяващ красивите и меки есенни цветове.

Миладинов разказва, че снимата е направена в самия резерват „Стара река“, който съхранява все още дивата природа. Мястото е непокътнато и там могат да се срещнат редки животински видове като кафява мечка и благороден елен. "Много съм щастлив да спечеля този конкурс. Но истинското щастие идва от факта, че съм награден за снимка на пейзаж от България. Аз съм наистина горд да покажа на хората в чужбина колко прекрасна и дива е нашата природа. Това е най-голямата ми награда.”, споделя фотографът. 

Всички наградени снимки от конкурса можете да видите тук: https://www.worldphoto.org/sony-world-photography-awards/winners-galleries/2017/national-awards

Alex Andriesi, Winner, Romania

Arek Rataj, Winner, Poland

Kyaw Win Hlaing, Winner, Myanmar

Miriam Strong, Winner, New Zealand

Tim Cornbill, Winner, UK

Mohamed Roushdy El dor, Winner, Egypt

Simona Nalepkova, Winner, Czech Republic

На снимката: Обрейко Обрейков (в ляво) и Стефан Обрейков (в дясно)

Стефан Обрейков създава първото химическо предприятие в града под тепетата

Той инициира и финансира създаването на Търговската гимназия

Червеният пипер на сина му, Обрейко Обрейков, се ползва за произвеждането на екочервила в Америка

Синът утвърждава Международния панаир в Пловдив като такъв

Стефка Георгиева

Историята на рода Обрейкови, чието име носи една от пловдивските улици, започва извън града под тепетата. Фамилията идва от Клисура, като един от потомците е поборник в Априлското въстание през 1876 година. След Освобождението на България, част от рода се мести в Пловдив. С него идва и Стефан Обрейков, който подема редица инициативи в античния град и се стреми да внедри в Пловдив всички нововъведения, до които се е докоснал.

Стефан Обрейков завършва Търговската академия в Одеса, в която се смята, че го е изпратил негов работодател, за да може да организира ритмичното подаване на газ от Одеса до Бургас. Всичко, което Стефан е успял да спечели и спести от търговията в Одеса, инвестира в злато и руски държавни облигации. Връщайки се в България, той продава всичко и започва бизнес с недвижими имоти. От цялата инвестиция, обаче, остават 25 златни лъжици и 2 часовника, които в последствие са били конфискувани по време на национализацията. Стефан Обрейков пръв въвежда и модерното счетоводство у нас.

Той създава първото химическо предприятие – фабриката за първото синьо мастило в страната „Май“. За да бъде по-качествено производството, Стефан Обрейков изпратил, своята кумица да специализира в Чехия и да повиши нивото и качеството на работата във фабриката. С времето предприятието се разширило и увеличило производството си. Започнало производството на други цветове мастило, а в последствие черен туш, червен восък и лепило, като восъкът би предназначен предимно за износ за Франция, Италия и Португалия. И така се достига до момента, в който мастилото му е получило златен медал на Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив. Това е и самото начало на пловдивския Панаир, състояло се през август 1892 г. В него се включват  търговци и фирми от 24 страни.

През 1902 г. Стефан Обрейков е избран за подпредседател на пловдивската Търговско-индустриална камара, а между 1910 и 1912 г., и след това от 1919 до 1924 г. е неин председател.  Успоредно с това е член на всички търговски и индустриални организации на своето време. Още с встъпването си в длъжност на председателското място на Търговско-индустриалната камара се захваща с основаването на професионално училище.

Стефан Обрейков установява и изключително смущаващ факт – по негово мнение, голяма част от фирмените фалити се състояли заради неясното състояние им финансово състояние. По онова време, в България не е имало счетоводни предприятия, а подготвени кадри са липсвали и е било време да се създадат. Това е и една от причините той да дари значителна сума  и да инициира построяването на Търговската гимназия в Пловдив, където в последствие преподава френски език и счетоводство.

Пловдивчани и до днес се гордеят с красивата сграда на Националната търговска гимназия, но името на създателя на училището, обявен преди три години посмъртно за почетен гражданин на Пловдив, фигурира само на паметна плоча. Училищното настоятелство така и не взима решение гимназията да носи името на основателя си, който години наред я подпомага финансово, раздава стипендии на отличниците.

Това съвсем не е било достатъчно за новатора Обрейков. През 1905 година, по време на посещение в Париж, Стефан остава силно впечатлен от водното отопление с радиатори и бърза да донесе новата технология и у нас. Той успява да убеди един от собствениците на френска фабрика да приеме български ученик, който да пренесе занаята и новата технология в България, като изцяло поема разходите по обучението на младият мъж. След завръщането на майстора, той демонстрира уменията си първо в семейната къща на Обрейкови, която е първата сграда, която се отоплява с вода в страната.

Синът му, Обрейко Обрейков върви по стъпките на баща си. През 1912 г. завършва  с отличие право в Монпелие, а седем години по-късно се дипломира в Париж по специалността „Финанси и търговия". Защитава три докторантури и говори отлично френски, немски и английски.

В началото на Първата световна война завършва школата за запасни офицери в Княжево и заминава на фронта в редиците на 13-и артилерийски полк, с който се сражава край Дойран, където е ранен в главата с парче шрапнел, което не изважда до края на живота си.

През 1926 г. се жени за възпитаничката на Виенската консерватория Величка Обрейкова и на следващата година им се ражда син.

След края на войната, той започва търговия със захар, като през 1940 г. открива мелница за червен пипер, оборудвана с най-модерните за времето си технологии. Заниманието му се оказва изключително печелившо и започнал да изпраща всяка седмица по един вагон с червен пипер към Запада, включително и САЩ. Пиперът на Обрейков бързо станал популярен в Америка заради по-наситения си цвят в сравнение с другите пипери. Тогава той получава предложението с неговия продукт да се произвежда екочервила. Имало само едно условие – пиперът да бъде без семе. Нашенецът заявил, че това ще увеличи цената тъй като почистването на семето се прави ръчно, но американците щедро платили исканата сума.

Стечение на обстоятелствата или голям късмет, не се знае, но най-хубавото тепърва предстояло за Обрейко Обрейков. Египетска фирма поръчала от неговата мелница леко запечено семе на кафяв пипер, за което предложили много висока цена, тъй като за тях е афродизиак. Така, само са две години, малкото начинание на сина Обрейков се превърнало в голям бизнес и бързо започнало да трупа печалба за своя собственик.

Взимайки пример от баща си, Обрейков поема инициативата и с негови средства се построява сградата на Промишленото училище (сега Техникум по дървообработване), на Търговско-индустриалната камара, в която днес се помещава Съдебната палата. Малко по-късно във времето, баща и син Обрейкови заедно създават приюта за сираци „Елисавета Обрейкова" (днес частна Гимназия по икономика и управление).

Както вече споменахме, през 1930 г., Стефан Обрейков става председател на пловдивската Търговско-индустриална камара и работи в нея 13 години, чак до закриването й. Към този момент е назряла идеята Първото българско изложение в Пловдив да се превърне в съвременен панаир.

Най-голямото дело на Обрейко Обрейков обаче е Международният мострен панаир в Пловдив, основан под негово ръководство като председател на Пловдивската търговско-индустриална камара. Изложбата е открита на 4 март 1933 г. с реч на министъра на търговията Димитър Гичев и в присъствието на хиляди граждани и гости на града. В нея взимат участие 423 изложители от частния, обществения и държавния сектор от цялата страна, а това дава възможност на младата българска промишленост да излезе на международния пазар. След 9 септември панаирът остава единствената му призната от държавата заслуга, за която тя му отрежда лична пенсия. Самият ефектът от промишленото изложение е грандиозен и неочакван дори за самите организатори. 

Д-р Обрейко Обрейков поема инициативата да разгласи идеята навсякъде. Той се заема да убеждава отговорни фактори, от които зависи бъдещето на изложението, и пътува из цялата страна, за да разяснява ползите за България от един истински панаир. Урежда и множество срещи по министерствата, като разговаря с министър-председателя и министъра на търговията и финансите за превръщане на панаира в международен. Усилията му дават плод и от 1933 г. изложбата се превръща в национален панаир, който е високо оценен от българските фирми по онова време.

На 16 май 1934 г. Министерският съвет издава постановление Пловдивският панаир да бъде признат за постоянен и единствен в страната. През есента на следващата година излиза законът за тържищата и изложбите у нас, според който в България  има само един панаир и неговото седалище е в Града под тепетата. Тези нормативни документи веднъж завинаги слагат край на споровете между Пловдив и другите градове за домакинството на форума.

Заедно с тогавашния кмет на Пловдив, Божидар Здравков, д-р Обрейков успява да се пребори панаирът да получи и международно признание. Двамата участват през декември 1936 г. в заседанията на конгреса на Съюза на международните панаири (UFI) в Париж. Пловдивчаните пристигат там с мисията да предложат на конгреса кандидатурата на Пловдивския панаир за член на организацията. Представители на икономическите кръгове на Варна и София се опитват да осуетят тяхното начинание, но д-р Обрейков и Божидар Здравков надделяват и задачата им е успешно изпълнена.

Макар държавата доста мудно да отпуска средства и това да създава много трудности, в периода 1934-1943 г. успешно се провеждат десет издания на изложението, ръководени лично от д-р Обрейко Обрейков. В своя дописка във вестник „Последни новини” през 1943 г. той отбелязва: „Международният мострен панаир в Пловдив е едно голямо дело – дело на творческите сили на целокупното наше стопанство. Панаирът принадлежи на народа ни, на България и затова той трябва да бъде подкрепен и насърчен от всички и на първо място от държавата”. Самият д-р Обрейков помага с всичко, което има – с пари, със собствената си кола, с връзки и авторитет. Той движи цялата подготовка и при провеждането на международните панаири през 40-те и 50-те години не спира да следи работата на изложбения център дори на преклонна възраст.