Адиос Буена Виста и гранде БЛАГОДАРЯ

Една незабравима нощ под звездите, в която Античният едва ли е бил по-щур

Сексиииии… Тази дума звучеше закачливо от сцената на Античния, когато близо 90-годишната прима на Буена Виста Соушъл Клъб Омара Портуондо вдигаше енергично и горещо роклята си над коляното, докато танцува. Сексиииии… Тази дума отива най-много на онова, което се случи на древната сцена и около нея снощи. Тя, сцената, не помни по- сексапилен, по-колоритен и по-щур концерт. При това изнесен от митичните музиканти на преклонна възраст, от оригиналния състав на кубинската формация Омара, Елиадес  Очоа, Журайро Мирабал, Барбарито Торес,  Исус Рамос. Ветераните бяха подкрепени от девет музиканти, присъединили се към култовата банда в различни периоди- Папио Виедо, Роландо Луна, Педро Пабло, Андрес Кояо, Филберто Санчес, Алберто Ланоче, Луис Алемани и Карлос Калунга. Разлика във възрастта на сцената сякаш нямаше- всички бяха като един жив и твърде млад организъм, в чийто вени тече кръвта на Буена Виста Соушъл Клъб.

Беше ясно, че това ще е не само музикалното събитие на годината под тепетата, а ще влезе в историята. Така се и случи. Античният театър се напълни буквално до облаците. Нямаше свободен инч. Стотиците правостоящи в началото бързо станаха 3500, тъй като и насядалите първоначално по амфитеатъра скочиха на нозете си, за да подкрепят любимите кубински музиканти с набиване на длани и пети в древния камък.

Бурята дойде още с първото парче. Легендите от Острова на свободата излязоха на сцената с минимално закъснение. И ни пратиха точно там- в Хавана, с пура между пръстите и Куба Либре на небцето. Виртуозите мигом заблестяха като диаманти на сцената и с музиката, и със сценичните си образи и поведение. Още с първите акорди амфитеатърът се превърна в гигантска вълна от човешки тела, които танцуваха из всички точки от каменното пространство.

Тайфунът дойде след няколко парчета, когато се появи великата Омара. В ефирен зеленикав тоалет тя надникна първо отзад кулисите, а после с помощта на млад мъж се запъти към средата на сцената. Леко се подпря на статива за ноти, а мнозина се чудиха дали има сили на тази възраст. И в този миг пусна такъв глас, че къщата над Античния театър се надвеси, за да види какво чудо я разклаща. На близо 90 години примата на Буена Виста пя като в годините, в които става голяма звезда. Танцува като млада кубинка от улиците на Хавана. Флиртува с публиката като същинска латино дива. Няколко пъти церемониално докосна земята, за да демонстрира формата си, а „Сексииии” прозвуча двукратно от един от колегите й в моментите, в които тя закачливо повдигаше ръбовете на полата към коляното си.  

Омара изпя 6 парчета, заедно с другите великани. Каза Благодаря на кубино-български и толкова искрено благодари на танцуващата до изнемога публика, че се поклони до земята. Докато митичната кубинска формация вадеше най-големите си парчета, на екрана зад тях вървяха кадри с емблемите от Буена Виста, които вече не са сред нас. Хората им се поклониха с танц и ги аплодираха.

И след близо два часа на шеметно шоу, невероятна музика, много усмивки и любов, дойде и тъжният момент на раздялата. Тъй като музикантите и феновете им се бяха събрали да си кажат Адиос. Това Сбогом обаче прозвуча някак тихо, плахо. Тъй като никой не вярва, че тази магия може да приключи току така. Тя ще живее вечно, а и очевидно има много последователи като по-младите кубинци на сцената. Ще живее, защото мечтата за красивото, за сладкия и безметежен живот, за красивите мъже и жени, за свободата не гасне. И все пак: Адиос Буена Виста и гранде БЛАГОДАРЯ.

Кирил Николов

Вчера беше 1 юли. В сегашните години, изкушени от всичко, което не е българско, започнахме да празнуваме и този шантав празник и да се радваме на изгряващото слънце, сякаш на тази дата то изгрява по – особено от друг път. Сякаш и на 14 февруари обичаме по – силно от друг път... Или пък само на 8 март жените заслужават цветя, та цветарките по пазарите търкат ръце половин година по рано. А пък Хелоуин возкресе традиционната българска тиква все едно в с.Калековец преди този „празник” не бяха чували за нея.
А слънцето си грее всеки Божи ден, бе пичове! Грее си и нехае за глупотевините ни, защото, според астрономията, а и според очевидното, е над тези неща.
И гледай сега колко интересно!
Хората от древни времена са съградили възхитителни апотеози на слънцето, на любовта, на жените и прочие, пък ние строим апотеози на алкохолното опиянение, които на истинските празници заместват възторга ни от техните причини.
Телесното освинване, няма как, освинва и акъла ни. Та ето - Еньовден е напъден от Джулая и единственото, което ги свързва са психотропните билки. Ама кво от туй. Екзалтирани от тях и от безразборния кърски секс сред щурците край морето, на 1 юли посрещаме Амон Ра с усещането, че само ние, Избраните, можем истински да се наслаждаваме на тези неща.
Нейсе.
Юрая Хийп са велики. Точно толкова, колкото всеки един от нас, докато се опиянява единствено от Слънцето, Небето, Любовта и всичко останало, с което Бог ни дарява ежеминутно.

Художникът открива „Слънчев ден и шкурка по гърба” на 12 юли

Галерия Sariev Contemporary открива втора самостоятелна изложба на Вальо Ченков „Слънчев ден и шкурка по гърба“ на 12 юли. Вернисажът ще бъде подреден в арт пространството до 30 август. Художникът ще представи живописни творби и рисунки от 2013 и 2014-та година.

През 1990 г. Вальо Ченков напуска България и в Мюнхенската академия продължава започнатото в София следване. Тогава той е на 24 години и е готов на всичко. Бързо осъзнава механизмите на пазара за изкуство и това води до отрезвяване. Отдавна вече познава железния прагматизъм на Запада. В крайна сметка най-важна за него остава безусловната артистична свобода.

За творческия си подход Вальо Ченков казва: „Водя си бележки за събития, които изобщо не са се случвали, като се оставям да бъда повлиян от незначителни мотиви. Започвам да рисувам сякаш знам посоката, в която искам да вървя. Ако обаче не ми провърви успявам да реализирам много бързо целта, която съм си поставил, но и разочарованието настъпва неминуемо. В този момент започва истинската работа. Започвам отначало. Ако имам късмет картината се еманципира от първоначалните ми намерения, фигурите се интегрират или асимилират от случилото се вече в нея. Някои неща мутират. Всичко е извън обсега на моя контрол. Чувствам се като на магистрала: вдигам скоростта, няма правила... остър завой, продължавам направо, давам газ и хайде в канавката.“

Вальо Ченков описва работата си и като момент, в който се пресичат случайности, като борба срещу перфекционизма. Според критика Анегрет Ерхард, отбелязала работата на Вальо Ченков в статия, която представя творците от Мюнхен (списание Weltkunst, 2013), той прави пресичането в този момент изключително добре. И също така владее техниката, което е важен аспект за оцеляването на живописта във времена, в които е обявена за мъртва. Към това, според нея, принадлежи една огромна порция скептицизъм и размишление, но не и стремеж към гениалност. „Има неща, които не могат да бъдат нарисувани и неща, които трябва да бъдат нарисувани“, казва Ченков и допълва „...няма причина да рисуваш какво да е“.
Изложбата на Вальо Ченков „Слънчев ден и шкурка по гърба“ в SARIEV Contemporary, Пловдив ще представи живописни творби и рисунки от 2013 и 2014-та година.