Васил Макаринов е изкуствовед, с интерес в сферата на архитектурното наследство и по-специални – българската архитектура между двете световни войни. От години се занимава с проучване и популяризиране на наследството, от 2018 година е съ-председател на фондация „Български архитектурен модернизъм“. Работи като уредник в Националния политехнически музей. 

Преди няколко седмици публикувахме първа част от статията за едно от по-слабо познатите имена от междувоенната архитектура – Васко Василев, проектирал основно в София. В нея той разказа за някои от интересните сгради, проектирани от арихтекта, както и стилистичните им особености. Ето и втората част, свързана с живота на Васко Василев:

Едно от интересните открития, които в работата ни, като изследователска група (а отскоро и фондация) „Български архитектурен модернизъм“ сме направили е може би най-впечатляващия в техническо отношение проект на Васко Василев – сградата на Теодора и Стефан Пейкови на бул. „Цар Освободител“ № 10 в София – издателите на „Икономия и домакинство“ и други списание от 1930-те и 1940-те. След откриването на галерия “Swimming Pool” (названието ѝ е достатъчно красноречива за онова, което се очаква като пространство) и разговор с любезните ѝ и отзивчиви стопани се оказа, че и тя също е проект на архитекта. Може би „откритие“ е малко пресилено да се каже, тъй като информацията единствено не е била широко обществено достояние, но от гледна точка на архитектурната история – това е нещо значимо. 

Сградата, в която сега се помещава галерия Swimming Pool e проектирана през 1939 г. с басейн на покрива, който е трябвало да служи като балнеолечебен към клиниката на сина на семейството. Пространството на покрива представлява чудесна реализация на един от принципите на льо Корбюзие – за използваем покрив-градина. Покривът откъм южната страна на сградата е оформен на няколко нива с тераси с тръбни парапети и стълбища, а на най-ниската се намира и същинският басейн. Сградата е с 4 жилищни етажа (с по едно жилище на етаж) Партер и мецанин, които са помещавали заведение (част от мецанина се осветява от оберлихт) и подземие. Подземното ниво е с височина 2 етажа и е било първоначално предвидено за куклен театър, но планът не се е осъществил. След откриването на сградата през 1942 г., там се оформя бирхале. За съжаление, семейство Пейкови успява доста за кратко да се радва на изградената от тях прекрасна сграда – в годините след 1944 г. тя им е отнета от новата власт. След 1989 г. наследниците успяват да я реституират и отново стопанисват главозамайващия покрив, където се помещава галерия.

Малко по-късно успях да ес срещна и с г-жа Р. Василева, снаха на Васко Василев. От нея успях да получа ценни сведения както за живота на архитекта, така и за някои от проектираните от него други сгради, за които към момента имаше само и единствено подозрения.  Снахата на арх. Василев, разбира се, беше съвсем наясно за историята на сградата на Пейкови, така че тя само потвърди авторството. Но едновременно с това посочи още няколко здания, при които почеркът на архитекта е съвсем ясно четим, а именно: симетрични композиции, каменни варовикови облицовки, експресивни обтекаеми форми, огромни витрини, извити стъкла, вдаден последния етаж с тераса и завършек с пергола. Това са ъгловата сграда на бул. „Евл. и Хр. Георгиеви“ и ул. „Женева“ от 1943 г. (годината е изписана на металната врата на двора) и двете доста приличащи си една с друга на ул. „Генерал Гурко“ № 45 и на бул. „Патриарх Евтимий“ № 12 (последните две – проектирани и изпълнени в края на 1930-те). Сградата на ул. „Гурко“ обаче смайва с интериора си. Напълно очаквано – по думите на снаха му, архитектът сам е проектант на дизайна на интериорите, така че приликите с неговия шедьовър на ул „Гладстон“ № 27 съвсем не са плод на случаен художествен изблик. Широкото фоайе е оформено на две нива с различни стълби и заходи, отвори и колони, които предлагат на посетителя множество и различни гледки – като сцена, за което подпомага и мозайката, решена в абстрактни геометрични елементи, при които дори се улавя отзвук от футуризма. Основен акцент е един елемент, за който можем да кажем, че има дори статут на скулптурна творба със своята майсторска извивка. Същите извити форми могат да бъдат видени и на таваните на площадките пред апартаментите, които смъкват височината и дават възможност за поставяне на скрито осветление.

Снахата на арх. Васко Василев разказа и интересни детайли около биографията на архитекта. Роден е около 1900 г., син на главния инженер на София, по спомените ѝ завършва архитектура в Линц, като започва да проектира през 1930-те. Движел се е сред високите слоеве на обществото и се е познавал с редица хора на изкуството. Притежавал е творби, получени като личен подарък от Бенчо Обрешков, Васка Емануилова, Марио Жеков и др. След 1948 г., когато е забранена частната инициатива и архитектурно му бюро, престава да работи, но талантът му бива оценен и успява да проектира няколко големи хотела – „Орфей“ и „Мургавец“ в Пампорово, хотела на „Копитото“ (Витоша). Реализира и проект извън България – проектира хотел за свой приятел, емигрирал преди години в САЩ. Умира във втората половина на 1974 г.

Като всеки архитект с частна архитектурна практика, и арх. Васко Василев има свое бюро. То се е помещавало в сградата на Витоша № 23, проектирана също от самия него. Ателието се е намирало в мецанина, характерен със своето лентовидно остъкляване по ширината на цялата фасада. Бидейки по-ранен негов проект, тук фасадата е може би не чак до такава степен експресивна, но трябва да се отбележи, че тук важен композиционен елемент са двата лизена, фланкиращи еркерите. За съжаление, при преустройства след Втората световна война сградата е загубила характерния си завършек, за който много бегло можем да придобием идея от няколко архивни снимки, на които се забелязва, че те се извисяват над корниза.

Още една сграда също се свързва – съвсем директно – с живота на архитекта. Това е зданието, в което самият той е имал апартамент. Разбира се – проектирано е от него (и завършено през 1935 г), като напълно очаквано и интериорите заслужават внимание. Намира се на бул. „Патриарх Евтимий“ № 28. На последния етаж (вдаден, с тераса, както и други негови проекти) е било неговото собствено жилище. По думите на снаха му, която неведнъж е посещавала апартамента, всичко в изпълнението на интериора подсказва за внимание към детайлите и материалите – използвани са мраморни покрития, а към булеварда апартаментът се ослънчава от няколко огромни витрини. Фасадата, макар доста сдържана, също е любопитна – с употребените 2 вида мазилка, деконструиращи плоскостта. Силно впечатление прави осветлението на стълбището – осветителните тела са вградени в ламперията и също, сами по себе си, препращат към архитектурни форми посредством геометризираната си моделировка.

Към редицата от апартаментни сград, дело на архитекта, трябва да спомена и тези на ул. „Струмица“ № 1, бул. „Витоша“ № 28 и на бул. „Патриарх Евтимий“ № 46 от края на 1930-те. Няма да се спирам на подробен анализ на техните достойнства – очакванията за художествения решения в интериорите напълно се оправдават, а екстериорите потвърждават устойчивостта на стила на майстора.

Архитект с ясно осъзнат стил, без компромиси към изразителността на техниките и материалите на времето, „модерен“ във всички смисли на думата – без никакви съмнения името на арх. Васко Василев може и трябва да се нареди до това на изявените софийски архитекти от междувоенния период. Информацията, обаче, е твърде оскъдна и търсенията трябва да продължат, тъй като и малкото познати негови проекти говорят за много силен творчески заряд, който надали се е ограничил само в познатите ни няколко сгради.