През 1970-а година вестник „Отечествен фронт“ обявява, че в Плодвив предстои да се построи Музей на тракийската култура. Техническият проект е бил във финална фаза и се е очаквало да бъде предаден до месеци. 5 години обаче развитие по въпроса няма. Ново получава през 1976 година. Кварталът, определен да бъде жертван за големия музей, е днешната „дупка“ до Понеделник пазара. След събарянето на сградите се попада на археология.
На обекта работи Лилия Ботушарова, която публикува по-късно разкритията си, заедно с Елена Кесякова. През същата 1976 година вестник „Работническо дело“ обявява, че „до три години“ Пловдив ще има своя нов Музей на тракийската култура. Проектантският екип отново е готов да действа, но събитията през това време се развиват бавно. Независимо, че цялата власт е в ръцете на държавата, а проектът е отличен – масово хвален в специализиранат аи популярната преса, прекрасен и от днешна гледна точка – до падането на комунизма сградата е построена само частично на груб строеж.
През 90-те големи средства за такива скъпи проекти няма след икономическия колапс и третия държавен фалит в края на 80-те. Музеят на тракийската култура, редом с много други подобни, е изоставен. Още 20 години той стоеше недовършен до Понеделник пазара, без никой да прояви реална инициатива за неговото довършване и неговата окончателна смърт дойде преди десетилетие с неговото физическо унищожаване. Днес само част от колоните стърчат в дупката под Джамбаз тепе.
Какво все пак е трябвало да представлява Музеят?
Сградата е разделена на две части – А и Б. Първата има по-скоро административни и служебни функции, докато във втората са планирани изложбените пространства. Специално място се отделя на Панагюрското златно съкровище (тогава наричан просто – Тракийско), чийто оригинал е трябвало да бъде в Пловдив. Сградата има два надземни етажа плюс една „изба“ – там, както и в сграда „А“ са множество ателиета за реставратори, художници, музейни специалисти, складове и прочее.
Извън музея има и голямо терасирано пространство към днешното кръстовище на булевардите „Цар Борис III” и „Патриарх Евтимий“. Цялостно сградите се развиват стъпаловидно към тепето с ниска височина. По този начин хълмът изобщо не се закрива за погледа.
Целият план на сградата е ориентиран около осмооъгълници. Общият му вид е готов още през 1970 година и той не се променя съществено след това. Особено внимание в по-късните доработки има върху разкритата под квартала архелогия и начините за нейното включване в проекта. Най-важно обаче остава интегрирането на музея в цялата градоустройствена система така, че да не скрива Джамбаз тепе. Т.нар. „изба“ е под земята, а над кота 0 остават два етажа – с височина по 3,50 м, плюс два пъти по 1 метър конструкция между етажите. Или общо 10 метра, при това – сградата е максимално преместена на юг. Цифрите можем да ги сравняваме със сегашните идеи за застрояване на имота, вкл. от южната страна по продължението на бул. „Патриарх Евтимий“.
Темата със осмоъгълниците обаче е централна. Всички чертежи на архитект Милчо Сапунджиев и колектива му са правени върху такава координатна система. Някои от мебелите дори повтарят тази тема, като има пейки, които не са правоъгълни. Идеята, изглежда, е била изключително важна за арх. Сапунджиев, който дори си е драскал малки проби на различни триъгълни координатни системи върху странички и вестници, които сам е запазил в архива си. Всъщност отбягването на прави ъгли е появяваща се тема от творчеството на арх. Сапунджиев, която се вижда в други негови проекти – например за сгради в родната му Дупница, като общината или уникалният Младежки дом. Така, общо взето всички появяващи се ъгли в плана на сградата са върху основата на равностранни триъгълници – 60, 120 градуса и др.
Концепцията за облицовка на фасадите е сред типичните за времето – гол бетон на колоните, фасадна тухлена зидария, на места – облицовка с естествен камък. Особено внимание е обърнато на т.нар. „пета фасада“ – любима тема на модерната архитектура. Това е особено важно в подобни на Пловдив градове с идеята, че покривите също трябва да бъдат естетически издържани, тъй като често са в погледа на хората. Така една част от сградата е разчупена с прозорци, които предоставят осветление отгоре.
Конструктивно сградата също е уникална. Колоните са също са осмоъгълни, а над тях се развива интересна носеща конструкция.
На места подовата настилка също е с осмоъгълни керамични плочи, а в други помещения е с мокет. Така по-голямата част от музея е покрита с керамични плочи – назовани, според старата марксистка терминология, са залите с изкуство от Докласовото общество, Феодалното общество и Робовладелския строй. Тоест, Палеолит, Неолит, Средновековие и др.
Специално място е отделено на Панагюрското златно съкровище, което е в специална зала, покрита с мокет. Както тогава директорът на Археологическия музей Христо Джамбов, съкровището ще получи своето достойно място – не просто поставено зад една витрина, а обяснено с контекстуални материали. Карти, снимки, чертежи, други предмети и прочее ще обясяват по-добре какво представлява това съкровище в специалната му зала. За съжаление и до днес това не се е случило – нито представеното в Националния исторически музей, подредено в една зала сред много други експонати, нито копието в Пловдивския археологически музей, подредено в несравнимо по-малка зала от планираната през 70-те.
Особено внимание е обърнато на куп детайли, освен тематичното повторение на осмоъгълния детайл. В кула с такъв план е поместено едно от стълбищата на сградата. В почти всички чертежи специално е подчертано „Преди работа да се вика проектанта за пояснения!“. За част от мебелите е описано откъде ще бъдат закупени, а други ще бъдат специално изработени за музея. В архива на архитект Сапунджиев са запазени и множество изрезки от чужди списания, чуждестранни книги, списъци на литература и подобни, свързани с музейното дело. На малки картони и листчета дори има и собствени планове-скици на музеи в Западна Европа (например Виена), които арх. Милчо Сапунджиев, или някой от неговия екип, е посещавал.
За съжаление, огромният труд, който арх. Милчо Сапунджиев и неговият екип, сред който проектанти са арх. Димка Танева, арх. Мария Сапунджиева, арх. Бакърджиев и други са положили, не достига своя финал. Готовият през 1971 година проект няма добра съдба и в двете политически системи – по 20 години не стигат нито на Народната република и БКП, нито на последвалия Преход да завършат тази прекрасна идея, която би била мечта за пловдивската археология, а и за пловдивската архитектура.
Настоящето на обраслия с растителност към лятото на 2020-а година проект е мъгляво. Дали и сегашните проектанти ще подходят със същото уважение към околната среда и хълма предстои да разберем.
Заб. Екипът на „Под тепето“ изразява своята специална благодарност на Пловдивската регионална колегия на Камарата на архитектите в България за оказаното съдействие за изготвения материал
