И до днес, макар и на пръв поглед да изглежда като нормална градска зона, живеещите в района усещат онази специфична атмосфера на наслоени един над друг пластове на времето, но само при внимателен оглед и познаване на историята на тази знаменателна пловдивска част

В първия план на града, изработен от инж. Йосиф Шнитер през 1892 г. са посочени 32 площада, 399 улици и около 40 махали. Някои били с турски наименования, други – с цифри, а голяма част от тях са останали и до днес.

Снимка: Централен държавен архив София, 1735К “Колекция „Снимки от обществено-политическия, стопанския и културния живот в България 1850-1976”

Така е и с квартал Мараша, който започва северно от площад Мюселле (днешен Кочо Честименски) и се заключава в частта между двата моста (Герджика и ВХВП).

Според летописците преди Освобождението там и в Кършияка били единствените места в града, където се говорело само български, турски – малко, а гръцки – никога.

Повечето къщи били паянтови, боядисани постно, но с просторни дворове. Към днешна дата от тях не е останало почти нищо. Макар че вече имало прекарани водопроводни тръби по това време, във всеки двор си имало и по един голям и дълбок кладенец. Него най-често го използвали за поливане на градината.

Спрямо етническата си принадлежност в Мараша най-много били българите, после евреите и съвсем малко турски семейства. Из квартала нямало много дюкяни. На връщане от работа мъжете най-често се отбивали в някоя кръчма, но тук нямало такова веселие и изобилие от пиене както на Тепеалтъ (югоизточното подножие на Джамбазтепе).

Най-известна била кръчмата на Иван Шивков на ул. “Братя Миладинови” от източната страна на Св. Георги. Редовни посетители му били опитните риболовци, заради които най-много се носела славата на Мараша. И до днес там си остава едно от предпочитаните места за практикуване на водния спорт по река Марица. В онези дни обаче бреговете на реката били много ниски и опасността от наводнения често грозяла живущите в квартала. Особена страшна била водната стихия през 1911 г.

Заради близостта ѝ до водата се смята още, че в махалата били сформирани тулумбаджийските тайфи. Тяхната функция била да спомагат за гасенето на възникналите пожари. Тогава водата се е продавала от т.н. „сакаджии“ (водоносци) с натоварени на мулетата си „тулумби“ (ръчни помпи) с вода от река Марица. При сигнал за пожар те веднага хуквали към мястото на гърмежите. Накрая се задавала самата “пожарна команда”, снабдена с една тулумба. Тя била частна и се състояла от няколко души, които се събирали само в случай на пожар. За да започне гасенето на пожара, водачът на групата “тулумбаджии” започвал пазарлъци със стопанина на горящата къща за заплащането. С годините обаче, това се сторило неефективно на управата и организацията била променена.

В Мараша на ул. “Трайко Китанчев” 17 се намирал метохът на Кричимския манастир, където някога се укривали апостолите за свобода. Малкото скривалище е запазено и досега.

На брега на реката, северно от църквата Свети Георги бил и изоставеният (по-късно първо българско училище)  чифлик на известния по турско време абаджия Станчо Иванов. Той подарил мястото за изграждане на черква и в двора ѝ училище. Това било първото българско училище в града. До този чифлик било и старото училище Малки Вълко Куртович. В една от неговите стаи се помещавало Марашкото училище и канцеларията на Печатарското дружество. Преди Освобождението в него давали представления любители-актьори, сред които и Кочо Честименски. Сградата му изгаря до основи през 1907 г.

Малко преди това – през 1904 г, в квартала е изградено и ново читалище – “Христо Г. Данов”, наречено на именития книжар и издател. В продължение на десетилетия то се превръща в център на културния живот в Града под тепетата. Мястото за него подарил скромния каменар Ат. Каменаров, на чието име днес е наречена улица.

И до днес, макар и на пръв поглед да изглежда като нормална градска зона, живеещите в района усещат онази специфична атмосфера на наслоени един над друг пластове на времето, но само при внимателен оглед и познаване на историята на тази знаменателна пловдивска част.

За основа на текста е използвана информация от книгата Пловдивска хроника на Никола Алваджиев.

Източник: Lost in Plovdiv