Премахнаха плочата на героя от Съединението Въльо Стефов от дома му на Цар Асен 18
Няма и следа от автентичната осанка на проектираната от Йозеф Шнитер сграда
Паулина Александрова
Кнауф върху културата, гранитогрес над историята. Случва се често и навсякъде в Пловдив. Подобно на други забележителни Шнитерови наследства, къщата на някогашния герой от Съединението Въльо Стефов днес е превърната в съвременен палат, а от автентичната й осанка няма и следа. Чудната сграда, проектирана от градоустроителя на Пловдив арх. Йозеф Шнитер на улица Цар Асен, е напълно префасонирана по вкуса на новите собственици. Разпознаваема е по съвсем дребни детайли, вратата от ковано желязо на оградата. Другото просто е пратено с лекота в историята.
А тя е такава: На младини поручик Въльо Стефов не се задържа дълго на едно и също място. Както много други видни личности офицерът прекарва известно време в Пловдив. Единствено градът под тепетата кара буйната му душа се спре и да се установи на едно място. През 1882г. той изненадва близките и приятелите си като наема къщата на един турски изселник и я преустройва според плана на архитекта Йозеф Шнитер. По това време сградата е била в края на града, до чифлика на Капитан Райчо, а днес е в самия Център на ул. Цар Асен 18. Съобразена с цялостната среда в района, по сградата е имало много дървени архитектурни елементи. Характерните детайли са запазени на много от сградите и днес, но не и върху тази на поручик Стефов.
Навремето Въльо Стефов се е славел като един от най-просветените военни в Източна Румелия. Говорело се е, че има огромна библиотека в дома си. Това разкрива историкът Владимир Балчев в книгата си Загубеният град. Нито професията нито темпераментът му позволявали да се задържи вкъщи, допълва бившият шеф на Държавния архив.
През 1885г. офицерът се включва в подготовката на Съединението. Бързо се доказва и е назначен за заместник на Захари Стоянов. В решителния момент Стефов се отказва да е ръководител, защото апостолът Стоянов не е в града.
Въльо Стефов проповядва Съединението в цяла Южна България. В една военна палатка подписва възвание за всеобщо въстание, по-късно оглавява акцията за превземането на източнорумелийската столица, а скоро след това отива да брани родината от нападенията на Сърбия.
В пловдивския си дом се завръща само за кратко след края на войната, но бързо го напуска заради заповед незабавно да тръгне към Русе. Там среща гъркинята Мария Пипи. Любовта между тях не можела да се скрие и дори се стига до сватба, но тя не се състои заради категоричната забрана на Военното министерство в София. Според нормите на обществения морал по онова време мястото на жената е у дома, а публичните прояви се смятали за неприлични. Чиновниците приравнявали певиците към шантонерките, а простолюдието не правело разлика между шантонерка и проститутка. За да ги раздели софийското началство премества Стефов в Казанлък, разказва Владо Балчев в Забравения град.
През 1891г. той напуска армията и най-после се връща в Пловдив и красивата си къща. Спокойният цивилен живот на Въльо Стефов продължава твърде кратко. През 1902г. смъртта го застига. Бившите му колеги не му издават некролог, а името му не фигурира в енциклопедичните справочници. За съжаление историята често подминава истинските водачи и поставя ореола на някой от задните редици.
Не само военните обаче заличават спомена за „самотния герой на Съединението”, както го нарича Владимир Балчев. След смъртта му къщата става собственост на Рашко Райчинов. Само скромна плоча напомняла за героя на Съединението, но днес и тя липсва. Вероятно защото не се връзва със съвременните архитектурни тенденции.
Понастоящем трудно бихме познали къщата, ако не знаем адреса й. Тя е ремонтирана по вкуса на някой заможен пловдивчанин, който може би не оценява културно-историческото й минало и заслугите на Въльо Стефов, не оценява и наследството на Шнитер очевидно. Хубавото е, че за разлика от много други паметни къщи, тази не пустее и е спасена от разрушение, но фасадата е изцяло променена. Минавайки покрай нея, може би бихме си казали „брей, собственика сигурно е много богат, в какъв палат живее само”, но не и „тук живееше един достоен българин, отдал живота си в името на Съединението на България”.
Архивните снимки са от книгата "Забравеният град" на Владимир Балчев
