Цола Драгойчева, Зъбчето и Райчо Кирков се криели в тунелите на Кенурковата къща
 
Капана е вълшебно място, внимавайте с него, казва 82-годишната Цветана
 
Всеки се е  губил поне за миг в Капана. Дори и филибелиите. В последните дни Под тепето се загубва нарочно из тесните паважи, но не заради липсата на ориентация. Потъва надълбоко в личните истории на стари родове, незаписани в ничии хартии, а предавани и преживявани през поколенията. Тайни, за които ние разпитваме подробно и ги разказваме на вас. Затова е поредицата ни „Легендите на Капана“.
 
В кратък момент на отчаяние, застанали срещу мъртвите занаятчийски къщи и техните безследни родове, попаднахме на тъмночервена постройка, със запазена част от рода и изцяло съхранена история, разказана от една от преките наследнички- 82-годишната Цветана Костадинова Кенуркова- Анадолиева. Тя бе така учтива да разговаря за съкровените истини на род отнемал и опазвал животи.
 
Показа ни тайните проходи, през които са минавали укриваните от тях партизани. Илюстрира с ръце през какви метаморфози е преминала сегашната книжарница „София Т“ на улица Абаджийска 7, преди да стане такава през 1991 година. Обясни уникалната история как родът й сам си създава фамилия, единствена в България. Водим ви там, където италианката Орнела Мути е пила българско кафе и е спала в бели чаршафи под пловдивско небе в два романтични дни на снимачната площадка пред  фасадата на къщата. Тя е снимала филма „Бюро за убийства” в Капана през 90-те, партнирал й е Ангел Георгиев- Ачо- адвокат и неин съпруг. Като за филм е и самата вековна история на фамилия Кануркови, в чиято къща се е снимала Орнела.
 
Една от малкото къщи в Капана, която още диша и бди, напук на алуминиевата дограма и разрухата на наборките си, е построена около 1922 година. Купена е от дядото на Цветана- Георги Стойчев Канурков на изполица. Заради липсата на средства да я доплати, той заминава с жена си Гроздана да работи в Америка. Спестява някаква сума и се връща в Пловдив. Средствата обаче се оказват недостатъчни и от няма накъде прави кръчма в приземния етаж. Кръщава я „Македония“. Името идва от факта, че той и съпругата му са бежанци от съседката ни. Не след дълго вижда, че кръчмичката не се разработва според очакванията му и заминава отново за Америка. Кратък престой там и изпраща жена си, баща й и децата си в Пловдив, но той остава.
 
През април 1928 година става голямото земетресение. Обявено е във всички новини, че страната е претърпяла големи разрухи, в Пловдив са съборени сгради, има много убити. Във време, когато няма телефони Георги не може да се свърже със семейството си. След два месеца мъка се разболява от рак и умира. Малко преди това е пратил всичките си пари на жена си. С тях тя успява да заплати останалата част от изполицата. След смъртта му вече любимата къща е изцяло притежание на фамилията.
 
Първите живущи в нея са Грозда, синът й Костадин, дъщеря й Станка и двамата им дядовци – Георги и Стойко.
 
Костадин пораства, жени се и има едно момче. Няколко години по-късно през 1932 година израждат второто му детенце в самата къща- а именно нашата героиня. Тя проплаква в един от горните етажи. Леля ми е тичала да вика акушерка. Тя закъсняла и баба ми е отрязала пъпната ми връв. Но не се е справила хубаво и сега не мога да си го показвам пъка както другите, шегува се Цветана. Шест месеца по-късно майка ми е починала. Татко остава 21-годишен вдовец с две деца, които отглежда сам. Това е било геройство, казва гордо дъщеря му.
 
От както се помня тук беше кафененце, разказва с днешна дата на дървен стол в книжарницата Цветана. От баба ми знам, че

е имало кръчма преди това. И кафето се казваше „Македония“. Преобразили са мястото, защото стрият бизнес им дотежал. Било голям ангажимент. Само те се грижели за цялото това готвене. Просто са закрили кухнята, допълва картинката събеседничката ни.

И там, където поднасяли черно кафе и черен чай в привидно спокойна обстановка са се случвали неподозирани за останалите криеници за спасяване на живот.
 
Добре, ще призная. Всички в тази къща бяхме социалисти. Тук са се укривали Георги Търпешев, Цола Драгойчева, Иван Христов – Зъбчето, Райчо Кирков, Георги Кирков, казва с по-нисък тон Цветана. Влизали са смирено и нелегално, никой от клиентите не ги познава. Идват точно тук, за да се качат на горния етаж и да се скрият, а след това да преминат през тайните проходи. Наблюдавани бяхме, но никого не са хващали. Когато кафето се поизпразни, те отиват в тоалетната. Долу, под стълбите има тунел към мазето, с тайна стълбичка. От там вдигат капандурата и се качват нагоре. Вечер много често идвали жандарми специално да проверят цялата къща. Баба ми, милата, беше голяма работа. Знаеше кога пристигат и седеше на прозореца да ги чака. Като наближат слизаше с партизаните, буташе ги през проходите в мазето и постилаше с черга. След огледа си униформените тръгваха отново, без очаквания улов. На сутринта рано стават, отварят кафето и по същия тих начин си излизат. Но понякога не са могли да минат отдолу, защото е нямало време. Тогава са използвали горния бяг на тавана и са се прехвърляли в други къщи. До нас има една къща със стълбище, по което слизат и тръгват без да ги видим повече, спомня си Цветана за бурните партизански времена. 
 
Идва Втората световна война. Вече няма кой да пие кафе. Превръщат кафетерия „Македония“ в зарзаватчийница.
Около 1955 година Костадин, бащата на Цветана, става директор на Всестранни услуги. Зарзаватчийницата е дадена на склад за печатни произведения.
Преобразуването на кръчма, кафене, скривалище, зеленчуково пазарче и склад за печати става и семеен дом на героинята ни и нейния съпруг.
 
Нямали са къде да живеят и баба Грозда приписва етажа на внучката си. Цветана обяснява как е изглеждала хралупата им. Като влезеш от вратата вдясно бе нашата спалня, срещу вратата - холът, тук в дъното имаше кухня, коридорче, баня и тоалетна. После продадохме етажа. И все пак къщата не се е променила изобщо, рисува с думите героинята ни. Днес на третия етаж живее племенникът й- Александър Канурков. Той също знае историята на рода си като приказка, каквато всъщност е.
 
Невероятно интересна е историята за произхода на името Кануркови. Име, което е единствено в България. Снахата на Цветана е привиквана в София да обяснява за фамилията.
Нашият прадядо имал безумно красива съпруга – Цвета. Един турчин идвал няколко пъти да я вижда, задявал се с нея. Не след дълго на сина й му кипва, вбесява се и убива турчина. Резонно влиза в затвора за няколко години. Там, за да имнамалят присъдата са ги карали да предат вълна. Моят дядо бил само един син. Нямало с кого да си играе като малък вкъщи затова сядал до скута на майка си, гледал я как преде и се научил да го прави. Като отишъл в затвора бил най-сръчният и най-бързият. Правил най-много гранки за отрицателно време. Но те не им казвали гранки, а им казвали канури. В затвора не си знаели имената и му излязъл прякорът. Ония, Канурата му казвали. Когато се връща в селото го поднасяли със същото обръщение. От там си правим фамилията Кануркови.
 
С блажена усмивка, дълго манто и маниери на изисканост Цветана бе дошла на раздумка, след ритуална среща с нейни приятели, с които всяка сутрин в 10:00 часа се събират да пият кафето си заедно. Много ведра 82-годишната жена си спомня за детството в Капана. Нищо ново няма тук освен новите дограмирани магазини. Едно време имаше много бакарджийници. Ооооо, цял ден, цяла нощ бум-бам. Беше красив звук. Още отеква в съзнанието ми. През деня играхме боси по неравните камъни и не обръщахме внимание. Абсурдно беше коли да минават. Само боклукчийската. Имаше камбана и отдалече като се задаваше тя удряше сигнала, че иде. Моят братовчед Ламбрев искаше да стане боклукчия, голяма работа си беше. Бяхме голяма махала. Може ли да си представите- над 100 деца играхме. Правихме си цигански баници и пяхме „Не го цела, не го дела“. Играехме на плочка, чилик и мачка, гоненица, стражари и апаши. Бой с камъни срещу арменските деца, на шега разбира се. Спогаждахме се с тях, потъва в красивото истинско детство преди близо 80 години баба Цветана.
 
Това са моите тайни, а сега са вече ваши. Ще кажа на съседите си да ви разкажат техните истории. Ще разберете, че една с една не си приличат. Капана е вълшебно място, внимавайте с него, пристъпваше с леки крачки Цветана Кануркова на изпроводяк.