Преди 63 години на 2 септември 1956 г. в Пловдив е открит Хотел-ресторант „ТРИМОНЦИУМ“ (Принцес Тримонциум, Рамада Пловдив Тримонциум). Намира се в самия център на града, на единия край на главния търговски и стопански център, в непосредствена близост до градската градина, на няколко минути пеша от административния център, търговската част и стария град. В близост е до Пловдивския панаир. Един от символите на града.

Славата му изгрява през втората половина на 50-те години, когато това е една от най-представителните сгради в Пловдив, а ресторанта един от най-луксозните и изискани заведения въобще в страната. За гостите на Пловдив това е неговото лице.

За да се построи хотела са съборени няколко сгради на улица „Капитан Райчо“ в началото на 1950-те години. В една от сградите (№13) е живял Иван Вазов. Първата копка е през 1954 г. и за една година хотелът е завършен. Проектът на сградата е на архитект Борис Йолов, а изпълнението на архитект Стефан Тодоров от Пловдив. Името „Тримонциум“ избира първият му директор Владимир Костов.

Откриването на хотела е забавено умишлено и направено през 1956 г. в чест на Априлския пленум на ЦК на БКП. Разполага с леглова база на четири етажа, конферентни зали, неповторим ресторант-градина (открита юни 1957 г.), кафе-сладкарница (през 1959 г. в нея е монтиран модерен Джу-бокс със 150 сингъл плочи на известни западни певци, преместен в къмпинг 9-ти километър през 1973 г.) и в западната част, където сега е входа на казиното, прочутият „Бумбарник“ (официалното му име е „Винарна Тримонциум“).

Днес „Тримонциум“ е идеално съчетание от изисканост, стил, модернизъм и безупречно обслужване. Луксозното казино е второ по големина в България. Ресторант „Тримонциум“ е със две зали - голяма и малка, обзаведени в съвременен стил. Ресторант „Амбасадор“ на Панорамния етаж очарова със специфичната си атмосфера. Има открит плувен басейн и закрит басейн, построен върху автентични римски руини, използвани като декор. Хотелът е петзвезден.

Едва ли има пловдивчанин, който да няма дълга за разказване история от „Тримона“ съответно и „бумбарника“, в младежките си години. Приказката винаги започва приблизително така: „Да скиваш в „Тримона“ майна“… или „да скиваш вчера пред „Тримона“ един готин чай“… „Снощи в бумбарника…“.

„Тримонциум“ беше ежедневие, приказка в езика на всеки, пийване, готини гаджета, музика, приятно и незабравимо прекарване особено във фантастичната градина… Посещаван е и от много известни световни личности като феноменалната оперна певица Елена Николай. Жената, която прославя България по целия свят е написала скромно: „За спомен от хубавата вечер, прекарана в „Тримонциум“, и сърдечност“. По онова време тя е примадона на миланската „Ла Скала“. Първият космонавт в света Юрий Гагарин посещава Пловдив и е посрещнат възторжено от хората изпълнили улиците на града. Обявен е за Почетен гражданин на Пловдив. Отпочива в най-престижния хотел на Балкантурист – „Тримонциум“ и пише послание в книгата за похвали и оплаквания на хотела: „Много съм благодарен на комплекса за няколкото щастливи минути, които прекарах тук. Желая ви да имате по-здрави връзки с туристи от всички страни и континенти, а в бъдеще - с туристи и от други планети“. Датата е 23 май, 1961 г. Това е документът, който има голяма стойност.

Трупа от Софийския драматичен театър през 1960 г. определя хотела като „гордостта на нашата република“. Същата година идва и първото предложение. То е на Иван Македонски, директор на продукция в „Кинохроника София“: „Как може този хубав хотел, който си съперничи с хотелите в Москва, да няма радиоточка и радиоуредба? „Балкантурист“ не е сиромашко предприятие и може да направи това културно удобство“ – категоричен е той. Автограф оставя и световноизвестният ни бас Никола Гюзелев и още много известни личности.

*Тези събития са описани от няколко летописци на Пловдив, събрани и поместени в „Енциклопедия на Пловдив“, съставена от Божидар Тотев. Статията, както и почти всички други в енциклопедията са  сбор от няколко източника като: пловдивски летописци, огромно количество енциклопедии, История на България, спомени, статии от вестници, Интернет, от чужда преса и още много други,  събирани 50 години от автора Божидар Тотев. Сравнявани като гледна точка, комбинирани (без да се променя същността на историята). Всички източници са коректно цитирани в енциклопедията без изключение.

** Художникът Божидар Тотев е роден през 1947 година в Пловдив. Работи в ДТ “Н.О.Масалитинов“ от 1969 до 1971 г. и в Института за паметници на културата при реставрацията на Къща Ламартин в Стария град през 1971 г. От 1976-а живее в Смолян. Работил е в Дома на армията и Родопския драматичен театър. Посвещава на този труд 50 години от живота си, събирайки материали. Последните 10 са посветени на оформянето на“Енциклопедия Пловдив“.

Още за книгата му може да видите ТУК.

Петя Банкова, стажант

Инна не е родом от Пловдив, но като много други творци избира да осъществи мечтата си именно в Стария град. Има си свое място, което може би сте виждали, докато се разхождате из Града под тепетата – дом на идеи и мечти, дом на изкуството на Инна от K.art.Inna, с която Капана.бг ще ви запознае в кратко интервю.

От Пловдив ли си и, ако не – то как реши да твориш именно в Града под тепетата?

Не съм от Пловдив, но съм влюбена в града. Това е основната причина, поради която реших да стартирам и работя върху мечтата си именно в Града под тепетата. Красотата и културните богатства направиха решението ми още по-лесно.

Кога изкуството те намери? То ли намери теб или ти – него?

Като  повечето деца, аз също рисувах като малка, имах интерес, но в последствие започнах да се развивам в друга посока. Вниманието ми се насочи в Туризма и по-точно СПА и уелнес услугите. Фокусирах се върху образованието си, инвестирах много в това да научавам нови неща, да трупам опит в сферата, в която исках и това продължи около 10 години. Организацията на работата в един СПА център е голямо предизвикателство и през тези 10 години освен на отдаденост, дисциплина и любов към работата си, аз се научих да участвам в процеса по изграждането на продукт/услуга, позиционирне на пазара и съответно правилното обслужване на крайния потребител. Това умение ми помогна в създаването на K.Art.Inna. Осигуряването на удовлетвореност на клиента е най-важно, независимо дали ще продавам масажи, картини, тениски и т.н.

Относно въпроса дали изкуството ме е намерило или аз него, отговора е, че ТО ме намери. Намери ме като дете, след това ми даде време да понатрупам опит, за да може след това, когато отново се появи в живота ми, да знам как и какво да направя.

Как Инна Божидарова се превърна в Инна от K.art.Inna? Как измисли името?

Преди няколко години започнах да възраждам хобито си да рисувам и от една картина на няколко месеца, в един момент несъзнателно увеличих интензивността и започнах да рисувам във всеки свободен ден. Така натрупах голям брой картини и хората, с които споделях ги харесваха, от уста на уста интереса към картините ми започна да се увеличава. Така се зароди идеята за  K.Art.Inna.  Относно името –  не съм мислила много. То просто се появи в съзнанието ми и сега като си връщам лентата назад, последователността на събитията ми се губи. Едно е сигурно – името K.Art.Inna е име на идеята, не на мястото.

Защо в Стария град в Пловдив?

Това е място със специална енергия. Вибрацията е различна, хората също. Пловдив има собствен Дух, който аз не мога да опиша с думи. Голям поток от туристи и гости на града посещават Стария Пловдив. Това са основна част от причините, заради които избрах мястото.  

Какъв е процесът по създаването на една тениска и как се получава крайният резултат?

Докато стигна до удовлетворяващо за мен съотношение цена-качество, беше трудно. След като открих тениски с хубава материя и възможност за много качествен печат, тогава вече процесът се улесни. Изцяло се доверявам на преценката си, създавам картини, които ми харесват, прехвърлям ги върху тениски и дори етикетите са ръчно направени. Всичко това е един приятен процес, чиито краен резултат е продукт с уникален дизайн, високо качество на материята и отношение към детайлите.

Колко време отнема направата на една тениска?

Ако имам готова картина, то направата на тениска отнема до няколко дни.

Кое отнема повече време – направата на дизайн за тениска или за яке?

Нищо от това не „отнема“ от времето ми, аз инвестирам времето си в създаването на продукт и изцяло се  наслаждавам на това, което правя било то тениска, яке или картина. Постоянно имам нови идеи, които реализирам. За предстоящия сезон съм приготвила много красиви суитчъри и още интересни неща. Нямам търпение да ги споделя с хората.

Имаш ли любим дизайн и какво те вдъхновява за нещата, които рисуваш?

Вдъхновява ме желанието да СЪЗДАВАМ. 

Имаш ли си любимо място в Пловдив освен твоето място в Стария град?

Няма да мога да посоча едно място. Обичам да се разхождам сутрин в Стария град, да прекарвам летните вечери на тепето. Има още много места да разучавам и опознавам.

Опиши ни това, което правиш в 3 думи

Вярвам, Усещам, Случвам.

А как би описала Пловдив в 3 думи?

Минало, настояще, бъдеще.

И последно – ако трябваше да нарисуваш Пловдив, в какъв цвят би го нарисувала?

Жълт.

Позитивни и мотивирани хора участват в уникалния спектакъл “100% Град” на немците “Римини Протокол”

Театралното представление в края на октомври е провокативна среща с пловдивчани от всички демографски групи за разчупване на стереотипи

Студиото за документален театър Vox Populi се влюби в града, докато помага на немския екип на терен

Теодор Караколев

снимки на участниците: Илиян Ружин

Какъв процент от пловдивчани имат висше образование? Колко от тях имат високи, или твърде ниски доходи, ходят редовно на почивка, имат личен автомобил? Всякакви подобни статистики срещаме често или не толкова често в медийното пространство. Те обаче остават едни сухи цифри на екрана, които рядко ни докосват истински.

Провокативна и директна среща не само с демографските данни на града, а с истинските хора зад статистиките ще ни представи немската театрална трупа Римини Протокол през средата на октомври. Преди десетина години те създават спектакъла 100% Берлин, превърнал се в пътуващ проект 100% Град (100% Stadt), който е обиколил десетки места в целия свят, а за 2019 година пристига и в Пловдив. Спектакълът е част от програмата на “Пловдив 2019”.

Спектакълът качва на сцената 100 непрофесионални актьори, които да представляват своя демографска група. По социологически данни Пловдив е разделен на база пол, образование, етнос и други, а според процентите са избрани по съответен брой хора с дадени профили. Хората са избрани по нетрадиционен начин – първият участник предлага друг, който от своя страна предлага следващ и така до запълване на 100-те. Единствените две изисквания за предложенията са хората да живеят постоянно в Пловдив и да не са професионални актьори. Хора, които досега не са били или не са вярвали, че могат да бъдат обект на артистичен интерес, сега стават такива. 

Срещите и интервютата с потенциалните участници правят Неда Соколовска и Рада Езекиева от Студио за документален театър Vox Populi.

“Впечатлени сме от мотивацията на поканените пловдивчани. Повечето са много отдадени и амбицирани да участват в спектакъла, а за това се иска смелост” разказа Неда Соколовска.

Едновременно са били направени няколко „вериги“, през които са набирани желаещи доста бързо и успешно. „Известни затруднения имахме в ромската група – основно поради причината, че те често се самоопределят като турци“, коментираха от Vox Populi. Все пак те са се справили с тази задача. 

Един от ефектите на спектакъла е насочен към самите участници.. Някои от 100-те пловдивчани са известни лица, но сред тях има и по-затворени личности. „Има един участник, който е истински технически гений. Той ни покани у дома си, където направихме снимки.  Личеше си, че този човек не кани често хора, а сега ни допусна до своето най-лично пространство“, добави и Рада Езекиева.

Има и ред други интересни участници, част от които ще бъдат представяни в дните до спектакъла през октомври. Така, например, на сцената ще видим непълнолетно момиче с тежко минало, което я е принудило да напусне своя град. Тя работи и се издържа съвсем сама. Друг участник е бивш затворник, който въпреки миналото си с престъпване на закона, в анкетната си карта е написал като мечта прочувственото „Искам приятелката ми да оздравее“ – като неговата половинка страда от епилепсия. Такива неща разбиват предразсъдъците, и ни разкриват човека в неговата удивителна способност да бъде добър, да обича, споделиха от екипа на Vox Populi.

Всеки участник попълва анкета, в която някои от въпросите са по-лични, а други – по-общи. Един от „трудните“ въпроси, в който екипът на Vox Populi се намесва деликатно, е „Какво ме прави различен“. „В началото много от хората пишат нещо тривиално или не могат да отговорят и тук идва нашата задача да ги накараме да се вгледат в себе си, и идентифицират онова, което ги прави уникални. Така например един човек попита – „Мога ли да напиша, че съм различен с това, че съм срещал ангел“ – и аз веднага отговорих – „Разбира се!“. Изобщо не попитах нито кога, къде, този отговор беше съвсем достатъчен, за да го извади от тълпата“, сподели Неда Соколовска.

Обединяващото почти всички участници досега е тяхната любов към Пловдив. Неда Соколовска и Рада Езекиева споделиха, че до момента само един участник е бил по-скептичен към отношението си към града. Това наистина ни впечатли, добави Неда и разказа за случай на 11-годишно момче, което е написало в своята анкетна карта, че мечтата му е да спре унищожаването на архитектурното наследство на Пловдив. Разбира се, вероятно има и влияние от родителите, но е ясно, че става дума за едно осъзнато отношение на любов към града, коментира Соколовска. В анкетната карта въпросът „Бих напуснал Пловдив заради…“ учудващо често  е оставал без отговор, тъй като пловдивчани искат да живеят тук.

За два месеца в Пловдив Vox Populi са се влюбили в града. Те живеят  до Джумаята и го усещат максимално жив. Разказите за мултикултурния Пловдив са навсякъде, Неда и Рада са дошли с тази представа за града. Но истинският дух на Пловдив може да се усети само, ако поостанеш тук и най-вече опознаеш неговите жители – тези многолики, сърдечни и интересни личности, които  създават уникалната вибрация на града. Макар и за толкова кратко и аз се почувствах част от тази общност и силно обикнах Пловдив, сподели Неда Соколовска, а Рада Езекиева добави: „И различният ритъм. Тук животът наистина тече на друга скорост. В атмосферата се усеща лежерност, освободеност“.

Около седмица преди спектакъла, чиято премиера ще бъде на 17 октомври, в Пловдив ще пристигне и екипът на Rimini Protocol. Те ще правят окончателните репетиции в рамките на няколко дни в Драматичния театър. Специалната работа по сценографията ще е в ръцете на пловдивчанина Петко Танчев, а за музикалното оформление също ще бъде избран местен артист. Самият спектакъл ще се изиграе в 4 поредни дни – 17, 18, 19 и 20 октомври, а входът ще бъде безплатен, но срещу предварително взети билети. Как и доколко 100% Пловдив ще промени и пречупи представите и предразсъдъците ни за собствения ни град ще разберем след по-малко от два месеца.

Старинен Пловдив ще стопанисва обекта, в който ще работят 15 души

Вижте как се „постила“ най-големия мозаечен килим на Балканите

Таня Грозданова

От 27 септември в годината, в която Пловдив е Европейска столица на културата, съвместният проект на  Общината и фондация „Америка за България“ за реставрация и консервация на Голямата раннохристиянска базилика на Филипопол и античните римски мозайки, ще бъде приключен в срок. Това стана ясно от изказване на кмета Иван Тотев днес.

„Голямата базилика напредва, планираното за 26 септември ще се състои. Там ще бъдат назначени на щат 15 души към ОИ „Старинен Пловдив“. Искам да осигурим хората и финансирането докато не е приключил мандата, за да може този обект да работи.“ обяви Иван Тотев.  

Вижте как се „постила“ най-големия мозаечен килим на Балканите

Има истории, които устояват на времето, за да бъдат разказвани отново и отново. Често е нужно да събираме парченца, за да ги свържем в един общ разказ, да станат едно цяло.

По същия начин археологът Жени Танкова, реставраторът Елена Кантарева и епиграфът Николай Шаранков заедно със своите екипи години наред изследват Епископска базилика на Филипопол / Bishop’s Basilica of Philippopolis, събират историята ѝ камъче по камъче. Чуйте и вижте.

Видео:
Stratospheric Productions
Formshlag
Animajor Studios.

Насладете се на творбите на деветима автори, избрани да участват в един от най-значимите форуми за изкуство у нас

Славена Шекерлетова

До края на месеца може да бъде видяно 52-то издание на Националните есенни изложби в Пловдив, които бяха открити официално на 1 септември. „Този форум е свободен, място на артистичния дух, на творчество и емоция“. Така проф. Галя Лардева, която е артистичен директор на събитието се обърна към всички, дошли на официалното откриване.

Тази година в изложбите участват 9 автори. По традиция техните произведения са разположени в Балабановата къща, в къща Хиндлиян и в Къща Мексиканско изкуство.

На откриването на Националните есенни изложби присъстваха зам.-кмета по култура Александър Държиков, артистичният директор на фондация "Пловдив 2019" Светлана Куюмджиева, много творци и любители на изкуството.

Форумът преминава под мотото „Поетика на образа“.

Интервю за изложбите с проф. Галя Лардева вижте ТУК

Автори
БАЛАБАНОВА КЪЩА
ДИНКО СТОЕВ – живопис/ Дълбока зала
ДИМИТЪР ВОДЕНИЧАРОВ – акварел/ Сводеста зала
СТОЯН КУЦЕВ – живопис/ Първи етаж
КРИСТИНА ВЪТОВА – графика/ Двор
 
КЪЩА ХИНДЛИЯН
ЗАРА АЛЕКСАНДРОВА  и ЗОРАН ГЕОРГИЕВ – рисунка, обект и инсталация/
Веранда и мааза
НИКОЛЕТА ИВАНОВА – скулптура/ Двор
 
КЪЩА МЕКСИКАНСКО ИЗКУСТВО
ИГЛЕНА РУСЕВА – фотография/ Зала
НАДЯ ТЕКНЕДЖИЕВА – керамика/ Двор

В този забързан свят всеки има нужда от планина, която да го прегърне

Пътепис от реализирането на проекта „Възроден”, в който млади пловдивчани обикалят забравени села, нуждаещи се от подпомагане

Анна Велкова, стажант-репортер и инициатор на проекта „Възроден”

Десетина млади пловдивчани обикалят 10  забравени села, които се нуждаят от подпомагане в рамките на проекта „Възроден”. Инициативата е с подчертана социална, екологична, етнологична, изследователска и творческа насоченост. Младежите ще се опитат да разкажат историите на хората, които живеят някъде там, забравени и забравили времето. Пътеписът на Анна Велкова, наш стажант-репортер и инициатор на „Възроден”, е от северозападна България.

Слънцето огря над  Вратцата. Бяхме изминали вече около 280 км, спукахме гума точно на излизане от София (да е жив балканският човек, да е здрава колата на народа!). Пак добре, че се случи на 8 км от гумаджийницата, където бюджетът ни извънредно се завиши, както и времето за придвижване, предвид факта, че тръгнахме в 10:30, а пристигнахме в 18:00, свърши ни питейната вода, едвам нахраних Радо с баницата – това приготвяне на баница за Възрожденците ми стана традиция, но целта си заслужаваше. Балкана мълчеше. Пътят се затътряше, виеше се, вдлъбваше хоризонта. Планината ни се мръщеше и като срещнеш хората от северозапада ти се струва, че и те имат подобно странно навъсване.. Докато не ги заговориш и усмихнеш.

Дестинацията ни предлагаше три посоки, по които да я достигнем- през Лакатник, Вършец или Ботевград. Избрахме последния вариант заради по-малкото завои , макар че  Искърското дефиле обещаваше своите красоти. Изглежда почти всичко по тези места се дели на горно и долно и е разположено по дължина. Освен селото, в което отивахме , а именно Горна Бела речка ,в съседство на половин километър с Долна Бела речка, минахме през Горно и Долно Белотинци , Долна и Горна Вереница, Горно и Долно Озирово и т. н.. Нанизано на Бялата река, чието име носи,  селото прегръща  вира , проснато от двете страни на пътя. И сякаш на прага на два свята точно до спирката между двете села  открихме Боян, у когото пренощувахме.

-Сядайте да пием по една гроздова-едни от първите думи на врачанина- Живеем във време, в което не знаем да се кръстим. – взе един домат, остави го, наля чашите и пак започна да го реже- Живял съм над 30 години в София, имам къща в Герман, но не мога вече да им понасям изпаренията. Момиче, я подай три вилици оттам. Хе па, тука си ми всичкото. Тръбите са уранови, ама нали Вършец ми е на осем километра, отивам там за минерална вода. Ама и пътят ни е много лош. Обаче идва рейс всеки следобед от Вършец и превозва безплатно селяните. Та и те кой ги знай, дали някой от тях не ни е откраднал камбаната.

– Как, камбаната?

-Камбаната! Е па, тук един циганин няма в селото, но в съседното бъка. И мене три пъти вече ме обират. Абе, въобще , хората станаха много лоши. Не сме научени толкова години как да се кръстим- и ни разказа, че всъщност в селото никога не са имали църква и как през онези години, в които са присвоени земите на Северозапада , държавата взима и човещината у хората.

– Долното село имат църква. Там отиваме , кога требе да се опее някой, кога да кръстим. И празник да е, пак нямаме навик да запалим по една свещичка. Долна Бела речка е на половин –един километър, но хората вече остаряха. И всеки си стои в къщата. Ама така е по-добре. Не знаеш на кого какво му щрака в главата, а хората… хората оскотяха. И моята жена така, пропи се, една вечер й казах, че ако още веднъж я видя пияна, ще я изгоня от къщи. Търпях до едно време, после й казах да си събере багажа. А като я питах защо пие тя мълчеше. Един път промърмори само:  ,,от мъка”. Па и тя беше една ревнива…

-Бояне!- извика някой на двора.

-Красо, кажи?

-Имаш ли малко пипер да ми дадеш?- и при  нас влязоха две жени, едната синеока и една, която много ми напомняше на баба Веселка от Мугла. Двамата с баба Краси се заговориха , а при нас остана баба Надя и помоли да й оправя телефона.

-Ах, миличко – каза, като свърших  и не спря да ме нарича така, докато не си тръгнахме от селото. Поканиха ни на кафе на следващия ден на улица 15, номер едно… или в къщата на баба Краси.

-Чух , че не сте пили кафе, верно ли е? – намигна бабата. Беше вече следобед, тя ни бе поканила у тях сутринта , но покрай снимките на оброка и читалището се забавихме. Пък да не говорим, че трябваше да правя още една баница … Попита ни дали ще останем за събитието на Илинден – нещо, което се честваше за първа години по инициатива на фондация Нова култура. Когато попитахме дали може да ни разкаже някоя история, бабата се смръщи:

-Още помня как преди 30 години дойде милицията да извика баща ми, а той не щеше да излезе. ,,Отиди , бе, татко, отиди, моля ти се!” , той мълчеше.,,Отиди, ще те утрепат !” И наедно със стоте декара ниви му взеха и дървата, дето си ги беше нацепил сутринта.  Вие представяте ли си какво е да се грижиш цял живот за една земя и те да ти я вземат?

Разказа ни за едно интересно поверие, че мине ли ти мечка върху гърба, ще ти минат и болежките и как на една такава операция се подложила майка й, на която повечето мъка била по баща й, и как дори когато един ден в селото дошъл мечкар и майката го накарала да й преведе мечката по гърба й, и тогава не се оправила. Как преди баща й канил в голямата изба и черпил с вино половината село. Как сега къщата й е постоянно ограбвана и при последния обир са скъсали дори жичките на телевизора. И още неща ни разказа… А на сбогуване ни заръча да се върнем.

– Аз самата се върнах- каза ни Галя, жената, която ни доведе в Бела речка. Тя е и едно от сърцата на фондация Нова култура, благодарение на което селото се съживява.  Фондацията работи като интердисциплинарна мрежа от журналисти, артисти, историци, писатели и дизайнери в областта на новите медии. Развива своите дейности в Северозападна България, основно в село Горна Бела речка. Марина Асенова , Галя Иванова и екипът от доброволци, който включва  хора от цял свят, започват по думи на Мариана ,,по лични интереси” . Те искат да направят нещо за родното българско село, чиито 60 жителя все по-бързо намаляват. Един от най-известните техни проекти е фестивалът на спомените Goat milk, който тече години наред и примамва както белоречкани така и европейци. В  течение на 17 години ремонтират училището и го превръщат в читалище с помощта на доброволци от международни организации, провеждат най-различни събития – от джаз вечери до уъркшопи за фотография , театър, концерти.

-Щом успяхме да убедим бабите да хвърлят бастуните и да дефилират на подиума с прически и грим, ти виждаш как променяш нещо. Жените плачеха..  – каза Мариана.

-Знаете ли не навсякъде хората се връщат, за да оставят нещо, да направят, да останат… Аз съм свидетел как като деца в Бяла речка хората са изнасяли концерти и след 20 години се връщат, за да направят същото благотворително. Нарича се Северозапад. – каза ни Илко, един от членовете на фондацията.

-Сестра ми си тръгна от ,,Свободна Европа”, работеше като журналистка в Прага, един ден ми каза ,,Моето място е в Бяла речка.” Тя никога не се е спирала пред каквито и да било трудности за фестивала и другите си инициативи дори когато нямахме средства. Доброволците , които се включват в организацията, идват с по пет евро, които напълно стигат на бабите , за да ги подслонят и нахранят. И самата аз се връщам тук. Строителен инженер съм, но усетих, че това, което работя не ме удовлетворява. Преустанових с правене на всякакви ръчни изделия, имах си нещо като работилница. Но животът се завъртя и от фирмата отново ме поканиха-явно имах нещо недовършено там. Според мен връщането в родните села е неизбежно, то се случва. Защото в този забързан свят всеки има нужда от планина, която да го прегърне. А тук , в Бела речка, тя е именно такава – обла, притихнала, сякаш те пази. Понякога си мисля, че ни помага нещата да се случват за добро. Знам, че един ден ще се върна тук окончателно, но засега няма как. Помагам на сестра ми , която е абсолютен идеалист  и прави всичко със сърцето си.

-Да, ние наистина сме периферия, но и по своему център.- думи на Мариана. Тъй като трябваше да пътуваме на другия ден , не успяхме да останем за празника на Илинден, изпратихме с очи Врачанския Балкан … тоест  Монтанския – белоречкани особено държат да се прави такова разграничение.  Преди съвсем да го загубим от поглед се качихме на една кула , стара, от времето на социализма, от която посрещнахме дъжда над Вратцата. Хълмът изпращаше слънцето. Кулата се люлееше и дъските й пукаха, валеше над Враца. Под нас беше реката, теглеща след себе си двата свята, които се срещаха на върха.