Делегация от 30 души – директори и мениджъри на големи китайски културни 
институти, организации и арт центрове пристигат в страната, за да селектират българско културно съдържание, което да представят в Китай.  Посещението е  част от проект за сътрудничество със страните от Централна и Източна Европа на Министерство на културата на Китай. Партньор за България е независимата платформа за култура ЕДНО, която организира международните фестивали ONE DESIGN WEEK, ONE DANCE WEEK и ONE ARCHITECTURE WEEK. 

В рамите на четири дни в София и Пловдив ще бъдат представени танцови и музикални продукции  – от народни танци до съвременен танц,  от класическа музика до джаз изпълнения, заедно с това оперни спектакли и куклен театър. Сред поканените участници са Мишо Йосифов Секстет, Sentimental Swingers, Мистерията на българските гласове, Derida Dance Company, Държавна опера - Пловдив, Софийска опера и балет, Държавен куклен театър - Пловдив, Теодосий Спасов, Ансамбъл Тракия, Strings и Оратница. 

Кирил Николов

Прочетох наскоро един вълнуващ коментар за музиката. Изящен и дълбок. Впечатлих се. Много. Като повечето люде, обаче, и аз я слушам с глухи уши.
И виж, парадокс – тази древна, магическа хармония, с която се раждаме, живеем, умираме, която е дори в пулса ни и в сухата пръст, падаща над ковчега ни, е най – неразбраното нещо в хилядолетния ни живот...
Какво ли аджеба е тя?
Ами, щом е неразбрана, а ни вълнува дълбоко с красотата си, значи е любов – омразата е лесна за разбиране и, уви, всички я поназнайваме...
Естествено, дядо ни Аристотел би възразил на този, на вид абсурден, силогизъм, но ми се струва, че заключението е вярно.

Обичам вино. Много обичам вино.
По случайност, оказана ми бе честта да бъда поведен за ръката от една добра вълшебница към сърцевината на тази, също древна, магия. Е, още съм в периферната й нервна система, но вече знам – и виното не го разбираме. Пием го без участието на сетивата си, мислите си, душата си. Напиваме се с него. А май напиваме самото него – притъпяваме го, огрубяваме го, опошляваме го – още в бъчвата, подпряна на бидона с кисело зеле...
Виното също е любов. Но човешка, древна. И с него се раждаме, живеем и умираме... То е и в кръщелния ни купен, и в пръстта на гроба ни.

Излиза, че не разбираме Любовта.
/антични ми Дядо, ще прощаваш, че не схващам добре Твоята фундаментална Първа аналитика!/
Любовта също грабим без участието на сетивата, разума и душата си. Опошляваме я, най – често със самосъжалението, че не сме получили достатъчно от нея. Дори римуваме сълзливи хленчове по темата.
Огрубяваме я, най – често с нескопосаните си ръце, настръхнали от хормонално пренасищане. /Все пак, чух наскоро, че това е ефект от промишленото пилешко месо.../
Уви, наистина не Я разбираме. И аз, тоест, също.
Но питам се – ако не разбираме всичката тази магия, защо ни е Тя?!

Май имам отговор. Доста е патетичен, но ще го споделя. Поправете ми грешката:
Любовта е тук и сега, сред нас, в нас, в музиката, виното, пръстта, облаците...
Потърпете, не грабете!
Отворете си очите, ушите, устата, ръцете и тя ще се влее сама в нас, в душата ни. Която впрочем също не разбираме.
А няма нищо за разбиране, нали?!

В България, ако има някой да стърчи нагоре, се чудим как да го скъсим, каза доц. Мария Шнитер, внучка на градоустроителя на Пловдив

Тръгнахме по следите на градоустроителя на Пловдив арх. Йозеф Шнитер. Първият епизод от поредицата ни бе още преди месец и половина и бе посветен на съвършената, но скрита и руинирала сграда на фамилия Андонови край Централна гара. Днес, преди да ви покажем и другите творби на големия архитект, се срещнахме с внучката му доц. Мария Шнитер, ръководител на катедра Етнология в ПУ.

Г-жо Шнитер, какво е състоянието на наследството, оставено на Пловдив от именития ви дядо Йозеф Шнитер?

Много от къщите са занемарени. Някои от тях са вече паднали, а други са на път да паднат. Има една негова къща на Антим I, която е в окаяно състояние. Даже е сложена табела, че е опасно преминаването на минувачи около нея. Собственикът сам ми разказа как се е опитал да я реконструира, спаси и възстанови, но не е успял.

Чия е вината за това?

Не знам дали се водят паметници на културата, но ако са обявени за такива, това допълнително усложнява нещата, защото собствениците дори да искат да ги ремонтират, трябва да го направят с много пари. Както знаете, паметници на културата се ремонтират по точно определен начин – има си стандарти, трябва да се използват определени материали. Все пак, малка част от къщите са жилищни и са частна собственост. Други, макар и да са построени като такива, като тези на Драган Цанков и Йоаким Груев, сега знаете, че в едната има детска градина, а другата се помещава от Общината. Не бих казала, че Общината е толкова бедна, че да не може да си подържа собствените сгради, в които се помещава. Това не й попречи да смени дограмите с калпави алуминиеви или пластмасови. Самата институция, която трябва да се грижи и е собственик, в този случай, не прояви достатъчно отговорно отношение. Какво остава тогава за бедните частни собственици?

А как се отнасят с наследството на Шнитер другите институции, които се помещават в сградите му?

Има няколко негови сгради, които сега са банки. Примерно, банката, която е на Главната улица (Булбанк в бившия Показен магазин). Това беше една великолепна сграда, в която за първи път в България е използван железобетон. Конструкцията беше така направена, че когато реконструираха сградата, от банката видяха голям зор да я съборят. Остана само фасадата. Вътре няма нищо от това, което дядо ми е построил. Банката също не може да се оплаче от това, че няма пари, но нямат правилното отношение към традициите. Можеха да реставрират, да реконструират една забележителна сграда, без да я изкорубят и да й махнат стените.

 Къде се е загубила традицията да опазваме културното наследство?

То някога имало ли е традиция, че да се е загубила? Не е имало въобще в България и не виждам как ще възникне. Идете в банката на ул. Бетовен, например. Това е сградата, която е построена за Австро-Унагрско консулство в Източна Румелия. Дядо я завършва точно преди Съединението, затова тя така и не бива използвана като консулство. В архивите на Външно министерство във Виена беше намерен проектът за именно тази сграда, подписан и изработен. Една дама от Виена, Марсела Щерн, която се занимаваше с историята на архитектурните контакти между Австрия и България, беше дошла специално заради нея. Възрастна жена, даже с патерици вървеше и искаше да влезе в сградата, за да сравни това, което тя има като документи , с това, което е в момента. Не й позволиха даже да влезе, не й разрешиха и да се снима с фасадата на сградата. Как ще пуснат опасна баба с патерици да им гледа банката отвътре. Сигурно и мен няма да ме пуснат вътре.

А какво би трябвало да бъде отношението?

Всяка банка трябва да бъде горда! Трябваше да откупят този документ от Виена, да си го закачат в рамка. Да кажат: „Вижте колко сме стари! Вижте колко сме солидни! Как вдъхваме респект. Ето тук можете да си дадете парите, защото стоим от сто години”. А те вместо това какво? Проблемът не е само с частните имоти, а с обществените употреби на тези сгради. Преди три години чехите правиха един филм „Горещи следи” за сънародниците си в България. Излъчиха се няколко серии. Бяха направили внимателно проучване на всеки един имот и коментарът им беше много хубав – най-добре се е съхранила сградата на Детската градина, понеже те са били най-бедни и на са успели да разрушат нищо. С подръчни материали са се опитвали да запазват това, което е било така, както е било. За това и там са запазени стълбищата и парапетите, дограмите са си истинските, не са местели стени. Като цяло в България дразни това някой да е по-високо от теб в постиженията си. Свикнали сме, че всички трябва да бъдем еднакво ниски, еднакво глупави и ако има някой да стърчи нагоре, се чудим как да го скъсим.

Как ви се струва идеята за маркиране на наследството на Йозеф Шнитер?

Един млад архитект направи подобно проучване. Беше локализирал доста повече строежи на Шнитер, отколкото знаем. Седя сума време в архива и донесе една такава карта, където със зелени кръгчета бяха показани всички негови постройки. Сред тях имаше и такива, които не са публично познати. Примерно, в задния двор някаква постройка. Дядо ми е строял срещу заплащане, проектирал е най-различни работи. Познавам един български докторант от Прага. Сега ще пише дисертация специално за тези архитектурни влияния и му изпратих доста информация. Представянето му за Шнитер даже беше публикуване в списание. Сега смята да идва тук да се запознаем и да му показвам. По света това се знае и се цени, тука не толкова.

Има ли светлина в тунела?

Светлина в тунела няма. След строителния бум в последните 15 години вече загубих всякаква надежда. Като гледам как, къде и какво се строи, как се промени облика на града и какъв е основният мотив на всяко нещо, което се прави, ми става тъжно. На мястото на една малка къщичка с голям двор се построява кооперация, която заема цялото пространство на двора, защото ,ако можеха, и на улицата щяха да я изнесат да стърчи. Ако къщата е била на два етажа, то тази кооперация се прави на осем и така вътре се поместват осем пъти повече хора. Естествено, нито инфраструктурата е съобразена с това, а после се чудим защо канализацията ни не върши работа. Всеки гледа да прибере парите, а после, каквото ще да става. Имам приятели архитекти и строители и непрекъснато ги критикувам какво правят. Понякога има дизайнерски постижения, но като общ замисъл и качество – не. Нито една сграда на Шнитер не е паднала при земетресение. Строял е с оглед, че трябва да бъде така, както трябва. Не е пестял от материали и не е крадял от тях. Не си е построил дори своя къща, а е умрял под наем.

Любимката на Арена Ди Верона – Хуи Хе, ще пее в премиерата на Аида на Античния театър в Пловдив на 20 юли. Звездното китайско сопрано за пореден сезон изпълнява ролята на етиопска принцеса на прочутата открита сцена в Италия. В България тя пристига по покана на маестро Иван Ангелов, артистичен директор на фестивала OPERA OPEN на Античния театър в Пловдив. Тя ще участва в премиерата на „Аида”, поставена от доц. Нина Найденова. На сцената Хуи Хе ще си партнира с тенора Камен Чанев, прочут далеч зад границите на България.

Хуи Хе е родена  в старата имперска столица на Китай - Сиан, днес град, популярен с легендарната си керамична армия. Те е сред най-известните в света изпълнителки на главните роли в оперите “Аида”, “Мадам Бътерфлай” и “Тоска. Пее в много от водещите световни театри като Метрополитън, Виена Щаатсопер, Ла Скала, Берлинската опера, Държавна опера на Бавария, Лисеу, Маджо музикале Фиорентино, Валенсия, Мюнхен, Израел, Чикаго.

Хуи Хе споделя: „ Партията на Аида ми приляга много и където и да съм я изпълнявала, винаги е било с голям успех и положителни отзиви. За Аида всъщност са ти необходими 2 гласа – един драматичен за първите две действия и лиричен за трето и четвърто. Там трябва да се пее много пианисимо във високата теситура и е необходима голяма динамична амплитуда. Необходима е брилянтна техника към това идват и сценичните предизвикателства: Аида е любяща и чувствителна жена. Но в същото време е и принцеса, която носи отговорност за своя народ, жена със сила и характер. Когато накрая тя решава да бъде зазидана с Радамес се стига до една вълнуваща симбиоза между двете й „лица“.”

Билети за премиерата на „Аида” на Държавна опера Пловдив с участието на Хуи Хе и Камен Чанев се продават на касата на Концертна зала в Пловдив, в Билетен център пред Общината, в Билетницата в Мол Пловдив и в мрежата на evеntim.bg.