Не всичко е безнадеждно загубено в битката за духовността и за ценностите в тази държава, скромен оптимист е актьорът 

Валентин Танев разтърси публиката тази вечер с ролята си на Захарий Стоянов в спектакъла „Духът на поета” по пиесата на Стефан Цанев. Представлението на Народния театър понапълни Дома на културата, но не достатъчно. Близо 200 души изпратиха френетично на крака триото актьори на сцената- Танев, Христо Мутафчиев и Павлин Петрунов, които изиграха впечатляващо ролите си под режисурата на Маргарита Младенова. Промяната на посоката. Идеалите, които биват премазани от властта. Мечтите за свобода, подтиснати от лични страсти. Демокрация, подтисната от пътя към тиранията. Все въпроси, актуални болезнено днес ни представи трупата на Народния, представила кошмарния сън на Стефан Стамболов при неочакваната поява на Христо Ботев 16 години след онзи куршум в Балкана.

Валентин Танев за надеждата пред КАПАНА.БГ.  

Как се чувствате на сцена с този текст на фона на това, което се случва в България?

За съжаление текстът е много актуален. Нищо не се е променило от толкоз много години- историята по някакъв начин се повтаря. И сякаш този текст на Стефан Цанев ни напомня, че сме загубили нещо изключително. Нещо от себе си, като българи, като нация. Бързо осребрихме мечтите си, както се казва в пиесата. Загубихме като мислене нещо важно, най-важното. Точно в този текст аз откривам някакъв корен, от който сме се откъснали…

Къде го загубихме?

Не знам, това е плод на много години. Историци и изследователи може би ще кажат един ден. В дребнотемието, в което живеем сме затънали в наистина дребни, дребни нещица и постепенно държавата ни затъва в някакви мънички ежби, загубила е посоката си в едни безсмислени спорове и окалвания. Загубихме основната си посока.

Само духовете на поетите ли ни останаха?

Ние много обичаме да се позоваваме на Ботев, на Левски. А всъщност въобще не мислим с техния аршин. В кабинета на всеки държавник можем да видим техни портрети. Висят по стени на дребни административни канцеларии дори. Но това е само някаква фасада. Всъщност живеем като еднодневки. Държава на еднодневки сме. 

Мислите ли, че публиката може да се преобрази със спектакли като този, текстове като този и с вашата игра, естествено?

За една година направихме 50 представления, което е доста голяма рядкост за спектакъл, където и да било. Лично на мен това ми се случва за първи път от десет години насам. Така беше с Хъшове и Лазарица, сега се случва и с Духът на поета. Което значи, че публиката има нужда от такъв тип постановки и такъв тип разговор. Защото самата постановка е разговор, съвместен разговор…

Значи все пак има някаква надежда, хората търсят…

Да търсят, защото сме загубили почва под краката си. Отдавна сме я загубили. И все пак търсят нещо, на което да стъпят. Не всичко е безнадеждно загубено в битката за духовността и за ценностите в тази държава. Те наистина трябва да бъдат преследвани всекидневно, а не от парад на парад да съобщаваме имената на героите. Надежда някаква има.

Христо Мутафчиев блестя в ролята на Стефан Стамболов

Скучно е да се управлява такъв заспал народ, каза в съня си Стефан Стамболов на сцената на Дома на културата тази вечер. Държавникът сънува кошмар, в който осъзнава, че е изневерил на идеалите си. От апостол за свобода е станал тиранин, при това с лостовете на демокрацията. От идеалист се е превърнал във властник и алчник.  Проповедник за словото е въвел цензурата. Все трансформации, които са болезнено актуални и днес, 120 години от времето, в което се развива действието на пиесата на Стефан Цанев „Духът на поета”.

Много бързо осребрихме мечтите си, допълва го в съня му Захарий Стоянов, с когото решават какво да правят с ненадейно възкръсналия Христо Ботев, който 16 години след куршума чука на вратата на министър-председателя, бивш негов съратник в революцията и пръв другар. Не ни трябват идеалисти днес. Идеалистът е най-опасният човек, зачерква Стамболов поета-революционер и нарежда убийството му. Сюжетът се оказва един кошмар, от който премиерът излиза, но страшната истина отново чука на вратата, този път действително.  

В ролята на Стамболов блестя Христо Мутафчиев. Именно „Духът на поета” бе дългоочакваното му завръщане на театралната сцена. В кожата на Захарий Стоянов брилянтно се вмъкна Валентин Танев, а Павлин Петрунов игра оръжието в ръката на властника- верният гавазин и палач. Изключително семплата сценография и костюми на  Даниела Олег Ляхова не бяха никак случайни- в този спектакъл важен бе диалогът и актьорската игра. А те бяха космос. Бяха важни не ефектите, а думите и внушенията, които ни разравят отвътре, за да осъзнаем, че всеки в един момент се отклонява от пътя. Че дори и най-добрите намерения завършват с тежък кошмар. Режисурата на Маргарита Младенова е повече от впечатляваща, а текстът на Стефан Цанев е наистина изключи

За тези, които са го пропуснали- само могат да съжаляват и да се молят за втори шанс спектакълът да гостува в Пловдив.

Кукленият прие последното поколение актьори

Като дечица са ми. Ние искахме да изведем от тях не само артисти, а и личности, каза проф. Анастасия Савинова

Кукленият театър се превърна в дом на най-новото поколение актьори. Пресни, пресни, че даже още парят. Току що завършилите студенти от Пловдивския университет, специалност Актьорство за Драматичен театър, изнесоха невероятна постановка. Всъщност това беше игра на три в едно – Добрият доктор, Криворазбраната цивилизация и Глобусът. 

В началото се виждаха леките трепети от вълнението по ръцете им. Щом постановката започна, обаче, те влязоха в ролите си по-възможно най-силния и убедителен начин. Залата се озвучаваше от смеха на публиката и всеки се превиваше на седалката си. Щом очите на актьорите се насълзяваха от тъга, тези на зрителите също в знак на съпричастност пускаха по една сълза. Техните емоции се предаваха по редовете. Техният гняв беше общ. Тяхната болка достигаше до хората пред сцената, на за да им напомни, че това е игра, а не реална случка. Красотата на младите актьори идва от това, че те дават всичко от себе си и после го умножават по десет. Личи си, че за тях сцената не е работно място, а удоволствие, което да споделиш с останалите. Щом залата се изправи на крака да ги аплодира се видяха и искрено насълзените им очи- радост и удоволствие, които няма как да бъдат скрити.

Те са ми като дечица, казва проф. Анастасия Савинова. Описва колко им е било трудно в началото, поради простия факт, че поколението днес е изтървано от грамотност и навици, умението да работиш върху себе си и да се развиваш. За това тя, ас. Виктор Бойчев и хореографката Мариана Данева наваксват липсата на семейство, училище и всичко, което възпитава добродетел в младите хора. Ние искахме да изведем от тях не само актьори, а и личности, допълва Савинова. Сега младежите поемат по своя път. Едни са с предложения от театри вече, а други заминават да учат за магистърска степен. Това е началото на една нова българска театрална сцена.  

Улица Златарска се превърна в картина от едноименната приказка „Алиса в Огледалния свят“. След 20 дни на строителната площадка, какви ли не премеждия , срокове,  които едва бяха догонвани, Проект 0 е вече на лице. Секунди преди откриването му бе закачено и последното огледално парче на една от страните, а авторът Кирил Кузманов шумно си отдъхна.

Началото на строежа тръгна по вода, буквално. Проливни дъждове забавяха работата. Вече сложеното скеле и много отметната работа бяха разбутани от земетресението, което ни удари на 24 май. Леко абсурдната ситуация с изкарване на разрешително за строителство за едва десет дни.И прочие, и прочие. Но ето ни днес, тук- огледайте се, откриха инсталацията Кузманов и кураторът Владия Михайлова и домакините от Отворени изкуства.

Може ли едно изкуство да бъде показано извън галерийното пространство?  Как една дългогодишна идея претърпява ред пречки и осмисляния, докато накрая не се превръща във факт. Това е една оживяла творба, която става част от живота из Капана за цели десет дена. През 2010 улица Златарска и конкретно отсечката, на която в момента е инсталирана огледалната стена, са били мъртви и изоставени. Досега човек виждаше града и Капана около себе си, но бе трудно да се възприеме като част от градската среда. Поне докато не се появи човек на изкуството, какъвто е Кирил Кузманов и не предостави на пловдивчаните шанса да осъзнаят, че градът не би могъл да съществува правилно без хората в него.
Проект 0 беше довършен пред погледа на десетки. Всеки един от присъстващите седеше и се вглеждаше възможно най-дълбоко в огледалата. Призмата на пространството беше счупена и изградена наново. Безкрайността, в която изведнъж се озоваваш подейства малко стряскащо, но успокоението беше да видиш всичките хора в Капана един до друг, при това умножени по две с отраженията си. Колко по-красива става една обикновена улица щом в нея закипи живот и любопитни очи щъкат из всеки ъгъл и попиват най-малките детайли. Дали виждайки себе си в този град, ще се почувстваш красив или ще забележиш онези пукнатини, които трябва да бъдат запълнени. Този проект е нещо много повече от една изложба,едно творение и едно ексцентрично хрумване на творец. Концепцията за огледало в Капана може да доведе до хиляди идеи на гражданите за възраждане и рестарт на целия квартал и на усещането за градска среда като цяло.