И пеленачета почетоха великия бас

100 български гласа звучаха пред препълнена зала в Дома на културата навръх век от рождението му

Супер концертът откри фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща”

Вродената интелигентност е чувствителност и знание как да „употребяваш” възможностите, с които си надарен. Но това да става умно, с душевно проникновение. Необходимите детайли се придобиват с течение на времето, задълбочено и с вкус. Обаче и това не стига. Изисква се огромно умение за разширяване на културата- всестранната и, разбира се- музикалната, ако си се отдал изцяло на оперното изкуство! Това казва Борис Христов приживе, това и прочетоха днес на глас стотиците, събрали се в Дома на културата с неговото име, за да почетат 100-годишнината от рождението му. И в небето великия бас събра толкова много хора, за които и най- актуалните в момента творци от музикалната сфера само могат да мечтаят. Точно 100 гласа от сцената пяха за Борис Христов, още близо 500 пригласяха от залата в деня, в който за първи път преди век се е чул един от най-големите гласове в историята на световната музика. Най-добрите български хорове се обединиха, за да припомнят пред публиката, че гигантът Христов прави първи стъпки в музиката именно като хорист.

Дори пеленачетата спряха да плачат, щом чуха онзи бас, който е тресял континенти. Защото днес той звуча с онова наелектрезиращо  Многая лета, записано през 70-те в хора на храм Александър Невски. Настръхнали, гостите на събитието се изправиха на крака и се поклониха ритуално пред великия маестро, прославил България. Титаните са малко, Христов е един от тях, чу се от редовете пред сцената. Възпитаници на родения на улица Велико Търново бас пратиха цветя от Италия специално за днешния празничен ден, други пък присъстваха лично. И на сто години
ще съм млад, казва в една своя изповед приживе Борис Христов. Не, той не е само млад, той е вечно млад, допълниха гостите на събитието днес. То откри петото издание на фестивала Дни на музиката в Балабановата къща.

Ето още един акцент от споделените размисли на твореца: Съвършено ясно е, че истинският творец не остарява- душата му остава вечно млада… търсейки все нови и нови пътечки за пресъздаване на любимите си герои, бродейки из непознатите дебри на пресложните им  преживявания, той просто няма време да остарее. Аз и на сто години ще съм млад! Остарява инертното, отпуснатото, блатното, флегматичното. То се е състарило впрочем по рождение…

Историята на ексцентричния мъжкар Гешо Груев в поредицата на Недялко Костов


Известният пловдивски фотограф Недялко Костов отвори уникалния си архив за Под тепето, за да покаже и разкаже някои от най- красивите, пиперливите и тайни истории на града в поредицата „От старите ленти”. Майсторът на обектива ще представи поредица от личности, които той сам е заснемал през времето, гарнирани с техните невероятни случки и съдби. Някои от тях вече са покойници. В поредицата на Недялко ще прочетете за каменния Мильо и първообраза му в човешка кожа, за Алла Погачова в един интересен български период, когато никой не я е познавал. За големи пловдивчани и откровено интересни хора, макар и не широко известни.
Като героя, за когото ще разкажем днес - Гешо Груев, прочул се с това, че шибнал шамар на сина на Тодор Живков. Ето и историята на родения на 7 декември 1942 година пловдивчанин без преувеличения и измислици.
Моментът, който променя живота му, настъпва през 1968 година. Гешо Антонов Груев или Бай Груд бе този, който удари плесница на Владо Живков. И който си плати за цялата тази работа, при това скъпичко.

Такива хора като Гешо живееха единствено в нашата махала, квартал Гюлбахча, започва разказа си Недялко Костов.


Беше непокорен. Имаше още едно качество – обичаше да бъде на върха на вълната. Да притежава най-хубавите неща. Караше първата спортна кола в Пловдив. Жълта, открита, Рено Алпин. Катастрофира с нея горе на Св. Никола. После си взе отново същата и вилнееше по улиците. Жените го харесваха, защото бе висок, снажен. Тогава беше около 31-годишен. Пушеше силни цигари. Когато нямаше от неговите, махаше филтъра и пушеше само тютюна. Иначе смучеше най-обикновени, струва ми се Бузлуджа май. Никой не ги пушеше, защото бяха много серт. Така, покрай тютюна, започва и историята в култовия бар Бирхале Каменица, която промени живота му.

Той ходеше там често. Всички в града го познаваха. Беше от забележителните личности на Пловдив. И така, поредна вечер в заведението. Свършват му фасовете и се обръща към бармана: Дай ми от моите цигари. С други думи без филтър. Онзи му отвръща отрицателно- били свършили. А Гешо отговаря с усмивка: Е, здраве да е. През това време до него кеса някакъв младеж, униформен, с фуражка в заведението. Заповядайте от моите цигари, казва той и подава пакета Кент. А нашият се обръща и казва: Съжалявам, но това са педерастки цигари за мен.
Разменят си неприятни реплики. Гешо се обръща към старшина- школника и казва: Абе, теб не са ли те учили, че като влезеш в заведение, трябва да си свалиш фуражката. Репликите продължават, заяждат се дълго и напоително. Но емоцията отминава. Нищо. Продължават да си пият питието. След известно време младежът му бута чашата. Гешо прощава и забравя. Случват се такива неща- и двамата били пийнали. Носят му нова чашка, но съседът бута и нея. Пердето пада, Гешо се врътва и тресва звучен шамар в лицето на наперения младок. В следващия миг от съседната маса скачат двама полковника. Гешо прехвърля барманския плот и бяга през някакъв заден изход. Тичайки чува думите на бармана: Не знаеш на кого плесна шамар- това е синът на Тодор Живков.
 
В 6 сутринта се чука на вратата на нашия герой. Гешо Груев? Да, аз съм. Пригответе си багажа, заминавате. Къде, защо? Няма да живеете повече в Пловдив, отговарят от другата страна. Закарват го с колата в Старосел, на кариерата. Колко време ще бъда тук? Никой не знае, отговарят.

Майка му още сутринта отива на традиционното му работно- получастно предприятие за химикалки, гребенчета и т.н. Там той беше ударник, бачкаше добре. Отива жената да  вземе удостоверение, че е на работа, че е добър служител, но среща отпор. Отговарят й, че никакъв документ не могат да й дадат, тъй като Груев вече не работи при тях. Бил уволнен сутринта.

Женицата предприема други ходове. Пише писмо до Мара Малеева: „Възможно е моят син да е понякога сприхав и да е сгрешил, ударил е шамар на сина ви. Но моля ви да му простите, като майка на майка”, примолва тя. Никакъв отговор.

Пролетта на 1970 приятелката на Гешо- Олга отива да живее при него и намира някаква работа. Тогава тя пише писмо до Тодор Живков и Мара Малеева. Едно време, когато руските декабристи бяха заточени в Сибир, когато жените им отиваха при тях, им намаляваха наказанието. Моят приятел няма присъда, няма нищо, държат го тук за една неволна глупост, която е направил, жалва се тя. Самият Гешо никога не съжаляваше за тая работа. Веднъж спомена, че съжалява само, че не го е смачкал на бара, а беше яко момче, можеше да го направи.

В Старосел започва работа в горското стопанство като секач. След 1 година се удря в кръста и отива да търси при шефа на горското по-лека работа, на което началрикът казва: Единствената лека работа я взех аз, всичко друго е тежка. Гешо обаче блесва с умения на шприц с пластмасови неща и скоро разкриват странична дейност към горското, купуват машини и отварят 6 работни места. Гешо обучава хора да шетат на тези машини.

Минават около 3 години и нещо и майка му намира връзка с Мара Българанова- съпругата на тогавашния министър-председател Боян Българанов. Така всички заедно отиват при Тато. Съжалявам, че направих такава глупост, разкайва се грешникът. А  Тодор Живков, явно в добро настроение, го хваща за рамото и му казва: Момче, не се притеснявай. Така Груев се връща към свободата. През 1972 се жени за Олга, а 1976г. се ражда Златка. Две години по-късно се развеждат. Не остава дълго без жена, както си му е редът, и се жени втори път същата година- за Гинка.

Гешо обичаше да пуши, и да пие, и жените обичаше. Дочака промените на 90-те години и почина точно по начина, по който е живял. С цигара в пепелника, пълна чаша и любеща приятелка. Това се случи след един запой с приятели 2000-та година. От разкъсване на сърцето. Почина много бързо за няколко часа в Пловдив.

Ние, неговите приятели, изключително съжаляваме за него, защото той беше наистина добър човек. Такива хора вече не се раждат, казва днес Недялко.

Това е историята на Гешо. Не знам как е разправяна, защото съм чувал различни варианти. Че се сбил и с военните, че не знам си какво. Гешо не се възползваше от това, че беше силен, завършва видният пловдивски фотограф. Днес Златка и Гина живеят в Германия в различни градове, а Олга- в Израел.

Малко са убитите творби на градоустроителя на Пловдив

Разрушителният стремеж през последните години в Пловдив е пожалил Йозеф Шнитер, но не напълно. Такава бе равносметката от кръглата маса „Пловдив- Шнитеров град”, която откри изложбата, посветена на 100-годишнината от кончината на градоустроителя. На пръстите на едната ръка могат да бъдат изброени архитектурните шедьоври на Шнитер, които в последствие този или онзи убива жестоко, по тази или онази причина. Макар и някои поругани, повечето от творенията му са оцелели.  Изчезнали са Хотел България, който се е намирал около Джумаята, страхотният Граждански клуб, собственият му дом на Гроздовия пазар. Има няколко загубени завинаги сгради извън Пловдив, но като цяло наследството на Йозеф Шнитер има щастлива съдба, съдейки по онова, което се случи с много други архитекти, с културно-исторически паметници, с вековни старини дори, обясниха архитектите, изучавали творчеството на великия си предшественик. Те подчертаха, че е задължително да се работи по предложението за маркиране на всяка сграда на Шнитер със специални табелки, тъй като те ще играят ролята и на коректив- гражданите и стопаните на въпросните имоти ще се съобразяват. Появи се и идея за общ класьор с творби на Йозеф, който да се разпространява сред гостите на града, които имат интерес към архитектурния туризъм. Това би било полезно и интересно и за пловдивчани.  Скулпторът Цвятко Сиромашки, който направи монумента на Шнитер на Гроздовия пазар, обяви, че ще изработи и пластика, която да се връчва като архитектурна награда всяка година.

Супер работа на реставрационния екип, шапки долу, дивят се художници пред монументалната творба в Стария град

Много доволни са и наследниците на Георги Божилов

Браво и благодарим! Само това може да се каже за работата, свършена по реставрацията на монументалния шедьовър на Георги Божилов- Слона в подножието на Стария град, който само до преди месец бе почти напълно унищожен. Сграфитото на великия художник възкръсна днес, когато приключиха основните дейности по възстановяването му. Остава единствено поставянето на художественото осветление и официалното откриване на творбата за начало на новия й живот. Тя трябваше да бъде завършена за 24 май и това вече е факт. Датата бе избрана неслучайно- паното символизира просвещението с присъствието на Кирил и Методий с азбуката.

Сграфитото бе възстановено след нашата акция за забравеното монументално изкуство в града. Под тепето прави дълбок поклон и на художествения екип, който се зае с нелеката задача да работи върху „четката” на самия Георги Божилов- стенописеца Вихра Григорова и графика Моника Роменска. Благодарим специално и на община Пловдив за адекватната реакция, на кмета Иван Тотев, че спази обещанието си и сам даде старт на дейностите под Градската художествена галерия, като и осигури финансиране за това. Поздравления и за дюлгерите, които успяха да дренират стената. Притесненията на творци и наследници на Слона в началото на реставрационната работа се оказаха напразни- сграфитото наистина блести отново. Супер работа, шапки долу, дивят се днес художници.

Много съм доволна, щастлива съм. Отдавна мечтаех да видя работата на татко в този вид. Благодаря на всички. Следях постоянно работата, тъй като в началото бях скептична. Радвам се, че всичко завърши по този начин, не скри вълнението си пред Под тепето дъщерята на Слона- Мия Божилова.

Гражданите с протест затварят големите кариери на Изида на Джендем тепе

Историкът Владимир Балчев: Фабрики е имало на всеки от хълмовете


Под тепето влезе в териториалния държавен архив, за да започне поредицата за пловдивските павета от началото. Историкът и главен експерт в архива Владимир Балчев се отзова на мига с дълго и детайлно връщане на лентата на историята. Без да крие, че темата е много важна, тъй като паважът наистина е основна част от плътта и духа на любимия Пловдив.  


За увод Балчев подчертава, че паветата в Пловдив идват много късно, въпреки че градът има достатъчно гранит и в полите на тепетата му се произвеждат каменни блокове. Някъде към 1906 година е построена фабриката за павета Изида под Джендем тепе. Керамично дружество Изида- Елин Пелин има специална машина, която реже гранита. Като стружките, които остават от производствения процес, се изнасят в Англия за парковете там. Материалът е идеален- отъпква се лесно, не пропуска вода, няма кал, седи красиво. Паветата се произвеждат за други градове и чужди пазари. А пловдивчани- във вода газят, жадни ходят. Градът остава кален и прашен. Първите крачки към павирането на града символично прави самият Фердинанд през 1908 година, когато се обявява Независимостта. Но само образно казано. Царят идва в Пловдив, посрещат го с огромна триумфална арка до Военния клуб. Но по пътя от гарата до арката, той вървял пеш заедно с министри и други знатни гости, а ботушите и обувките на цялата делегация затъват в кал и прах. Кмет тогава бил д-р Иван Кисяков, който няма никаква вина- павирането все още било чуждо за града.

Абе, човек, аз град ти оставих, ти в село ме посрещаш, хока градоначалника Фердинанд. Царят окончателно се отчаял край сегашната Градска художествена галерия на Главната. От там тръгвали файтоните за Асеновград, та конете посвършили разни работи, носели се миризма, горещина, мухи и тогава първият човек в държавата съвсем се вкиснал, разказва Владимир Балчев. 

До 1910 година много малко от улиците били павирани. Първо са пробвали някакви дълги павета. Обаче ги нареждали по посока на движението на улицата и като минат 200-300 каруци, настилката започва да хлътва. След това разбират, че трябва да ги редят напреки, докато най-накрая им идва идеята, че трябва да са квадратни паветата и да се редят като ветрило, в дъга. Но това се случва основно на централните улици, другаде паваж няма. Една от първите павирани улици, която е правил Деньо Манев като кмет след 1910 година, е била неговата, на която живее. В Пловдив през 20-те години били шосирани улиците, което означава, че били настлани с чакъл, но павета не е имало, допълва историкът.

20-те години най-накрая се павира улица Станционна- Иван Вазов днес. По това време Пловдив вече изнася павета за цяла България. Те излизали в типичната си форма благодарение на специалната машина във фабрика Изида на Джендема. На тепето днес има една пропаст- тя е от ваденето на скала за производството на павета. Кариери е имало на много места по хълма. Почти до върха са стигнали. Въпреки че тепето е огромно, то е било застрашено от бурното производство на каменни блокове за пътна настилка. А пловдивчани подхващат огромна битка да закрият фабриката, защото взривовете се ужасни, хълмът се изяжда и става нестабилен. По време на земетресението държавна болница е била много сериозно застрашена заради проядения хълм, а пък болните били изкарани в градината. Има снимки запазени в библиотека Иван Вазов.

Тогава Пловдив се вдига срещу фабриката. Все пак това е една малка планина в Пловдив. Как така ще я разрушават, и то за павета? При положение, че договорът, който пловдивчани са подписали с фабрикантите, бил безобразен. Пълна минавка за Пловдив. Те си печелят, плюс това министрите са зад тях. Едва през 1932 година Божидар Здравков, кметът на Пловдив, успява да издейства да се затворят кариерите. Обаче те продължават и макар затворени всички кариери започват да отбиват камъни отгоре, от върха. С това изцяло са ликвидирани зидовете, старите храмове, които са били на върха на Джандем тепе. Няма прашинка там сега. На снимки от 1925 година гледаш колони, капители се виждат, архитрап. Сега няма нищо. Никой не може да разбере, че там е имало храм на Аполон, ранно-християнска базилика. Голяма загуба за града. Загубата от Джендема обаче е малка част от общата щета, която търпи града в името на павето. Марково тепе- върху него стъпваме и караме колите си. Павета са правени и от Понеделник пазара. И също там са били каменни кариери. Там веднъж сложили по-голям взрив и по някакъв начин един голям камък се е откъртил и убил една циганка. Подхванали дела и затворили кариерата, припомня битката на града срещу фабриките за павета Владимир Балчев.

Кариери е имало и на мястото на Радио-телевизионния център, църквата „Св. Петър и Павел” на Бунарджика. Самият Балчев е категоричен, че тепетата в Пловдив са били много повече. Но туй са векове, градили са се огромни крепости, трябвало е камък.  Крепостната стена е стигала чак до Капитан Райчо и до Марица. Огромно пространство. От къде камък? А за павета колко камък е отишъл- никой не може да каже. Сто процента поне десет пловдивски хълма за били затрити през вековете, смята главният експерт в архива. 

Излиза, че пловдивското паве е меко казано скъпо за града. Паважът без малко да затрие всичките ни тепета, ако гражданите не са демонстрирали воля и единност. Така или иначе по-голямата част от града бил павиран. Много от паветата пък пътували за всички краища на родината, а и извън нея. Говори се, че половината от материала от Марково тепе е застлан из Германия.

Асфалтът в Пловдив навлиза някъде през 1959 година. Може да има и по-рано някои отделни улици, но масово концепцията за настилката се променя точно тогава. На много места  направо са изливали бетон и асфалт върху паветата- булевард Руски например, който още крие паважа под горния слой. 

Павираните улици трябва да се запазят и поддържат. Те носят дух, атмосфера, а и в крайна сметка градът ни е страдал заради тях. Но на днешна дата седят изключително красиво в градска среда- Капана, улица Отец Паисий, дори малките павирани улици. Но е важно и да има добри майстори, които да умеят да редят паваж. То е трудоемка, пипкава работа. Сега сме 21 век, може би има някакъв друг начин да се подреждат паветата, така че да не се разместват и да не хлътват. А то всъщност е до добрата основа- трябва да има дебел пласт чакъл под паважа. Когато го направиш през пръсти обаче, стават бабуни, вдлъбнатини, трошат се картери и полуоски, късат се гърнета. Всичко иска майсторлък, особено реденето на паваж, казва и Владимир Балчев.

Какво доближава Пловдив до Западна Европа? Архитектурата, тепетата, реката, историята... И паветата- тази постепенно изчезваща кръвоносна система на любимия ни град. Именно старите каменни артерии между хълмовете, изградени от самото му сърце- Марково тепе, са (или бяха) един от белезите за значимост, история, дух, старина, аристократизъм, ако щете. Това е не просто настилка, а тъкан от града, негова плът и душевност.
Днес по-голямата част от паважа в Пловдив я няма, другата вероятно скоро ще изчезне. Калдъръмът взе да се топи като ланшен сняг и в централните градски зони, като на негово място биват полагани глобалистични плочки, каквито има вече във всеки град у нас. Големи зони от Капана, до скоро с красиви килими от едри гранитни блокове, вече имат нова постеля, която зачеркна част от уникалността на забележителния квартал. И докато в чужбина павето е безценно, третира се като културен паметник, остава знак за старина, история, но и бъдеще, тук вече е в минало време.