Къщата на Иван Андонов край Централна гара е руина отвън, но музей отвътре

Шедьовърът на Йозеф Шнитер разграбен и осквернен по комунистическо време, плаче за реставрация

Градоустроителят прави революция с проектирането на скрития днес за погледа дворец- прави вътрешни тоалетни
 
Всички знаем кръговото на Централна гара. Всички сме висели там с векове по задръствания. Чакаме рейсове на спирката, или зеления светофар зад волана. Виждаме изкривените плочки, дупката в асфалта или просто броим дюнерджийниците и кебапчийниците наоколо. Това, което обаче никога не забелязваме, е един диамант, скрит зад временна постройка- месарски магазин днес, казино в миналото. Зад тях е скрит, скрит за света е изключителният шедьовър на Йозеф Шнитер- Къщата на Иван Андонов. Тя е от първите творения на градоустроителя на Пловдив. Домът на няколко поколения е все така действащ, макар и външно да не си личи.

Къщата е построена 1892 година. Проектирана от архитект Шнитер в европейски стил, с високи тавани по 4 метра, с много прозорци, светлина и въздух. Дебели стени и великолепни дограми, невероятни архитектурни елементи, динамика в линията… Истинска прелест. Арх. Шнитер шлифова диаманта си за видният възрожденец Иван Андонов- обществен деец, учител, адвокат, журналист, участник в националноосвободителното движение от 1 872 г., е дин от организаторите на Съединението, виден общественик и деец на Народно-либералната партия в града . Андонов е имал десет деца и Шнитер е взел в предвид огромната фамилия на общественика при проектирането на къщата. Горният етаж е бил единствено за детски спални. На долния архитектът прави работен кабинет, приемна и спалнята за родителите. И нещо изключително за онова време- две тоалетни и баня вътре в къщата. Докато всяка българска къща се е гордеела със санитарен възел в двора, то Шнитер е бил достатъчно съобразителен и мислещ в перспектива, за да създаде нещо подобно.

Къщата заживява своя бурен живот с фамилия Андонови. Вътре са живели пет поколения, дали видни личности на града и държавата като цяло. Като големият режисьор Иван Андонов,  проплакал за първи път именно между стените на тази сграда.

Къщата не е убита, просто е ограбена. Не аз съм виновен за това престъпление, не аз сторих това на архитектурния шедьовър, казва днес Андон Андонов- бившият областен управител, който днес живее под покрива на Шнитеровото творение.

При назначението му като областен управител заплатата му е била 80 000 лева деноминирани пари, което се равнява на днешните 80 лева. Максимумът до който е достигнал като заплата бил 800 лева. За всеки е ясно, че с подобни доходи ремонт на подобен имот не може да се направи. Това, което е успял да стори през годините на прехода е частична реставрация и ремонт на един балкон и крилото около него, който му е излязъл 1000 долара.

По комунистическите закони през 1967 е било възможно да се отчужди къща, стига това да не включва лицето на самата сграда. Дори законът не е успял да попречи на нечий тлъсти мечти. Красивата ограда с масивна врата, големият двор с чемшири, цариградски люляци, френско грозде и борове- всичко било унищожено, сравнено безжалостно със земята.  Дойдоха, събориха оградата и откраднаха вратата, спомня си с тъга Андонов. Семейството му е скочило на бунт в защита на безценната си собственост, но властите са казали „Прибирайте се да не ви пратим в Белене”.  На мястото на тази изящност построили грозна конструкция, в която бил открит магазин 1001 стоки. Красивото е заличено  завинаги. А на мястото на цариградските люляци започнали да продават газ, цървули и бидони за зеле. През сивите години на комунизма в един момент бива определена за събаряне. Властта искала направи управление на БДЖ, което в момента се намира от отсрещната страна на релсите. Сградата е спасена от Национален институт на паметниците на културата, водено от Людмила Живкова тогава. Наследството на Шнитер оцелява благодарение на институцията.

Идва демокрацията. Други герои на деня отварят широко уста и бързо пространството около къщата, което е било огромен двор, се парцелира, разпределя и в последствие избуява в нови, най- често спорни откъм естетика сгради.  Макар и квадратният метър в този регион да е достигал до 2 000 евро, тъгата от загубеното наследство е по-голяма. Споменът по снимки за красивата градина и портите, приветстващи гостите във фамилната къща на Андонови, великолепието на фасадата, вече са само минало. Къщата не е убита, а просто ограбена.

Все още има шанс за връщане на старата фамозна визия на Шнитеровия дворец. През годините след прехода Андонов се е опитвал да я реставрира, но все без успех. Решава да пробва с публично-частно партньорство- кандидатства за общински средства, като към тях иска да добави собствени пари, та с общи усилия да се финансира жизненоважния ремонт. В двора му обаче идва бригада от типа „общ работник” . Бачкьорите хал хабер си нямали на фасадата на каква сграда ще работят. Андонов любезно ги отпраща с ясното съзнание, че на тази къща не и трябва дюлгерин, а творец. Отказва какъвто и да било достъп на неквалифицирани хора до наследството на Шнитер. Според него само и единствено хората, работещи в Стария град, могат да помогнат за реставрацията.

В момента три семейства живеят между вековните стени. Една част от магазина е техен, но доходите от него трудно покриват и живота им, а камо ли сериозен ремонт. С най-голямо удоволствие ще го махна това отпред, за да се открие гледката към къщата. Но кой ще поеме издръжката на 11 хора без доходи, казва бившият областен управител. И дава яснота за задънената улица, до която ни отвежда този казус.
От вътре в къщата кипи живот. При това не обикновен. Живот, сякаш от времето на самите Шнитер и Иван Андонов. Руинирала отвън паметта вътре се пази до детайл. Пространството на цялата постройка е като етнографско-исторически музей. Голяма част от мебелировката е оригинална и е била собственост на видния пловдивски общественик. Гарнитурите са от Германия и Франция. На око се набива стенен часовник, по-стар от първия автомобил. Телефон на стената от 1936, все още функциониращ. Английският грамофон от 1903 също работи и звучи все така, както преди 110 години. Антрето е осеяно с невероятни картини на съпругата му. Там се мъдри и една страхотна колекция от стари радио приемници от преди войната. Оригинални снимкови портрети на Стефан Стамболов и Иван Андонов, още като четник, красят сегашния офис на Андон Андонов. Прозорците са с автентичните си витражи, печката е все същата, топлела дома и преди столетие. В едната част на сградата има чудна историческа експозиция – монети, ордени и кремъци, оръжия, чиято стойност е повече сантиментална, от колкото парична. Дори борът, който стои редом до външните стени е същият, посаден още при започването на строежа. Влизайки през обикновените метални врати се озоваваш век назад във времето. Историята на пет поколения побрана между дебелите стени на Йозеф Шнитер. Десетки проплакали за пръв път гласове, много слави животи. Милиони спомени и никой, който да може да помогне за запазването на това чудо. Тъжно, много тъжно! Но надежда има…

Само за половин година Vino Culture се превърна в храм за винолюбците 

Съкровище, известно вече на мнозина, се крие в малките пресечки по Отец Паисий. Vino Culture е винен бар, който вече носи статут на храм за винолюбците. Макар и твърде младо, тематичното кътче бързо се превърна в любимо място за хора с вкус и естетически търсения. За кратко време успява да привлече верни клиенти и то чрез една много лесна формула – високо качество и достъпна цена. И да създаде нова култура за пиене на вино, на бара или на паважа отвън.   

Борис Добрев е диригентът, под чиято палка бившето Френско, както мнозина помнят кътчето в подножието на Трихълмието, се превърна в магнетично място. Той е и сомелиерът, и сервитьорът, и приятелят, и душеприказчикът във  Vino Culture. Всички му викат Борката- става ти близък веднага след първата чаша вино на бара и те печели завинаги. 

Добрев дълго време е бил из чужбина и е работил именно в този бранш. Идеята се заражда в него още там и години наред покълва, докато накрая не зарязва цивилизованите винени държави, за да се върне в Пловдив и да реализира мечтата си. Тук липсва винена култура или поне такава, каквато е на запад, казва той. Но не крие, че много хора са направили първите стъпки, културата почва да се развива. А това е най-важно- без вкус и естетика сме обречени. 

Виното е хилядолетна напитка. Има стотици традиции по целия свят свързани с това питие. Качеството и класата му бива оценена от всяка ръка, държаща чашата. Манталитетът на българина обаче все още е един друг – предпочитаме  евтиният и твърд алкохол. Ако случайно някой пие вино, то си го поръчва наливно, в което няма лошо, но повечето заведения ти предлагат такова от картон, казва Борето.

На бара му винаги има няколко вида отворени бутилки, които попадат в дневната листа на Vino Culture. Борето сам препоръчва вино, като често разпознава клиента точно от какво има нужда- студено бяло, сладко розе или таниново червено. Виното не е само напитката – то е стъклото на бутилката, то е и коркът. Където расте грозде, става хубаво вино, убеден е той. На етажерката му можете да видите вина от Португалия, Франция, Македония. Тази колекция бива попълвана постоянно и скоро ще можете да се насладите на еликсири от Южна Африка, Южна Америка, Испания, Австралия, Нова Зеландия и всяка точка на Земята до която винарският му усет може да достигне. Основната му цел, обаче, е да покаже възможностите на българското вино , като от всеки регион подбира типични за страната ни сортове – врачански мискет, врачанска теменуга, мавруд, рубин, ранна мелнишка лоза, широка мелнишка лоза, карловски мискет и тамянката, която може да не е типична, но е все още неизвестна. Изключителен е фактът, че сред богатия избор от вина можете да намерите едно специално създадено за Борис и Vino Culture от изба Вила Санта Мария. Съчетава сортовете по свой вкус до достигането до едно неповторимо вино със световно качество. 

А за виното, естествено трябва и мезе. Във винения бар се ползват различни имена за мезелъка- тапас, брускети, разядки. Кухнята си Борис определя като скромна, но пък изцяло домашна. Всичко се приготвя в малки количества, за да може при поднасянето си да бъде максимално прясно. Брускети, разядка от маслини, домашен пастет, домашен ябълков кекс , чийзкейк и каквото ви хареса от написаното по черните дъски. Макар да има няколко фиксирани ястия, почти всеки ден се появява по нещо ново. 

Между стените на Vino Culturе културата не е насочена само към виното. Провеждат се концерти, литературни четения, а съвсем скоро ще има и галерия, която се очаква да бъде много, много активна. Истината е, че французинът, работил мястото преди Борето е автор на голяма част от интериора, но духа вътре създаде новия му стопанин– свещници с коркови тапи, картини и меню, ръчно изписано върху огледало. Каква по-голяма идилия от лятна нощ с дъх на бяло вино, под скалите на Трихълмието. 

Радост Коцева като подвижна галерия с дънки на Кольо К. и обувки на Наско Х. 

Очи от Карамфилов по джинсите й, плодове от Хранов по чепика 

Подвижна галерия по паважа на Отец Паисий е Радост Коцева. Дамата, която менажира популярното арт пространство под земята U .P.A.R.K.- дом и обител на напусналия ни в началото на година художник Кольо Карамфилов, носи гениалността и четката му дори на бедрата си, върху леко протрит деним. Дънките, рисувани от Кольо К. точно преди една година, тя съчетава често с обувките, които пък й разкрасил с невероятния си колорит друг голям- Атанас Хранов. 

Кольо е „прекроил” с текстилна боя джинсите на Радост в типичен стил. Рисува запомнящ се силует на жена, вечно отворени очи на двете колене, тайнствена стрелка и една красива чапла, символизираща полета на духа. Стана случайно, не съм търсила този ефект- да се кипря по улицата с панталон с творческия почерк и подписа на Карамфилов. Той случайно хвана четката и работи директно върху краката ми в един майски ден точно преди 12 месеца. Тогава подготвяхме представянето на библиографското издание със Сонетите на Шекспир с негови 13 оригинални офорта. Тази специална книга го инспирира. Накара ме да застина на място и за няколко минути стори това с джинсите ми. Днес за мен те са абсолютно безценни. Не заради точно четката на Кольо, а заради любовта, заради спомена, заради красивите момента заедно, заради свободата да се превърнеш в платно пред него ей сега, на мига, без подготовка и без усилие. Заради нуждата ми от Карамфилов, обяснява днес, пет месеца след смъртта на художника галеристката Радост Коцева. Не крие, че все по-рядко носи дънките с онова Кольо К. по тях, тъй като се притеснява да не протрие боята по тях. За Коцева дрехата е една различна творба от личната й колекция с работи на големия й приятел и съдружник в  U.P.A.R.K.

Съвсем наскоро Атанас Хранов хваща четката по драматична молба на Коцева. Насе, помогни ми. Не мога да ги нося така, някак скучни ми идват. Имам нужда от малко цвят и на краката, и в душата, атакува тя с чифт сини обувки с висок бял ток маестрото в ателието му, докато той готви поредна изложба. А той, като човек със сърце колкото цял океан, зарязва платното, което току що е започнал, за да превърне чепика й в свежа картина. Рисува резен ябълка и черешка на лявата обувка, ягода на дясната. И едно малко Наско над тока, за да маркира необичайното си творение. Отнело му 30-тина минути, най-вече заради цветовете, които сякаш придават аромат на плодовете. Изляза ли с тези обувки, всички погледи са в краката ми. Но почти не ги нося. Гледам си ги, както дънките на  Кольо. А и в това време- да падне някой дъжд и да измие четката на Наско… не, мерси, казва галеристката, с картина на Наско Х. на токчета и платно на Кольо К. с крачоли, цип и джобове.