Силата ни е, че знаем какво правим, казва артистичният директор на Пловдив 2019

Всичко в нашата апликация е строго съобразено с възможностите на града и няма нито една измислена цифра, коментира бюджета на концепцията ни актьорът

Градът и трудът за тази титла са над всички личности и изказвания. Конфликтите  вредят единствено на Пловдив, апелира той
 
Валери Кьорлински, интервю на Паулина Александрова за КАПАНА.БГ

Изминаха десетина дни от входирането на апликационната книга на Пловдив за Културна столица на Европа 2019г. Успяхте ли да се запознаете с концепциите на другите три града през този период?
Не съм намерил нищо публикувано от тях досега. В момента всичкИ се концентрираМЕ върху нашата работа, защото единственото, което ни интересува е да се представим добре и да защитим нашата концепция. Какво ще направят останалите си е тяхна работа. Да, те са ни конкуренция, но в никакъв случай врагове.

С кое изпъкваме пред тях?
 Не се опитваме да разберем какво правят другите, за да направим същото.  Имаме строга концепция какво  да направим от нашия град през 2019г., какви проблеми виждаме в града и се опитваме да направим една програма, която да върви към реализация в максимална степен. Да направим града такъв, какъвто смятаме, че ще е добър за живеене. Град, който младите хора няма да напускат. Градът такъв, какъвто биха посетили хората от Европа.

Вие качихте апликационната книга на сайта и я направихте общодостъпна. Останалите кандидатури не го направиха. Да разбираме ли, че има от какво да се притесняват?
Всички се притесняваме, защото решението на журито ще излезе много скоро. Ние сме открити, не се страхуваме, че някой ще открадне идеите ни и ще ги използва. А ако са толкова добри, че да се крадат е чудесно. Но няма някаква грандиозна тайна или нещо гениално във всичко, което се опитваме да правим. Целта ни е да структурираме една културна програма, която подхожда на Пловдив и която ще изведе на преден план добрите страни на града без да избяга от същността му.

Какво остава да бъде свършено до 5 септември, когато ще излезе решението на комисията?
Изминахме дълъг път, тръгвайки от това да разберем какво означава Европейска столица на културата като титла и като възможности за разцвет на града и създаването на мрежа от контакти с останалите европейски градове. Всичко това изисква дълъг и усилен труд. За да приемат хората да бъдат твои партньори трябва да ти вярват, трябва да им предложиш наистина нещо стойностно. Нашите партньори са изключително много. Всеки знае точно с какво се ангажира. Това е силата ни - знаем какво правим. А какво ще свършим до 5 септември? Готвим се усилено за посещението на журито и нашето появяване пред комисията. Ще има 45 минути представяне на кандидатурата и 90 минути въпроси и отговори с журито. Екипа се състои от 10 човека, води се от кмета и от мен, както и още 8 човека, не само членове на екипа, но граждани, за които смятаме, че биха представили Пловдив по подходящ начин.

Какви са точните промени, които групата ще представи пред комисията и защо те бяха наложителни?
Не толкова ще променяме нещо, колкото ще детайлизираме подготвеното. Не сме се отдалечили от първоначалната ни концепция, а само сме внесли доста повече конкретика във всичко. Слогът ни ЗАЕДНО, колкото и обикновен и банален да звучи, се оказа изключително работещ, заразителен и правилен. ОПИТВАМЕ СЕ да бъдем адекватни на случващото си в Европа.  Важно е да не забравяме, че се борим за културна столица не на България, а на Европа.

Бихте ли ни споделили как ще бъде представена кандидатурата ни пред комисията или това е тайна за пред конкуренцията?
Ще се опитаме да представим кандидатурата ни по един атрактивен начин, да покажем на журито, че ние имаме капацитета да реализираме това, което сме написали.

Репетирате ли вече за 4 септември?
Да. Свързваме се с хората, работим върху изказванията си, сравняваме ги. Трябва да се получи цялостно представяне. Не бива да се наблюдава фрагментарност. Журито е изключително сериозно и опитно, не се впечатлява от  общи приказки. Важно за нас е да представим всичко точно, ясно и цялостно и работим здраво върху това.

Изпълними ли са на 100% предвидените проекти и кои от тях харесвате най-много?
Реалните шансове зависят от няколко неща. Най-важното от тях го имаме - една стабилна структура, която дава възможности проектите да се реализират в правилната посока. А до колко изпълними са зависи от хората, които ще го правят, а след 5 години най-вероятно това ще са студентите и учениците. Ние имаме поглед към младите. Но естествено младостта не е единствения критерий. Важен е погледът, идеите на човек и потенциалът да ги реализира. 0тносно проектите, аз съм театрален човек и моята пристрастност е към театралните проекти и всички сценични изкуства.

Наблюдава ли ни в момента комисията и до какво биха довели негативни атаки срещу кандидатурата, каквито май се очакват в следващите дни. Тръгна вече полемика покрай уволнението на Йохан Девлетян...
Не вярвам някой да атакува кандидатурата на града. С Йохо се познаваме от много години и никога не сме имали конфликт.
Нямам намерение да влизам в дебат с никого, защото това би навредило на града ни. Този огромен труд, който вложихме стои над всички личности и изказвания. Градът е много по-важен. Не бих искал да намесват името на фондацията с моето лично мнение. Откакто работя за „Пловдив 2019” не правя политически коментари, въпреки че имам собствени възгледи. Подобни конфликти вредят единствено на града. Фондацията е инструмент на Пловдив, не е нито моя, нито на който и да било друг. Бидейки артистичен директор, до 5 септември аз ще се въздържа от каквито и да било поводи за конфликт и всичко, което би могло да навреди на кандидатурата ни.

Според Вас активно ли участва обществото в процесите или ги наблюдава отстрани?
До колкото е възможно участва активно. Усещаме подкрепата на гражданите. Преминахме първия кръг и недоверието до голяма степен се стопи. Хората започнаха да ни поддържат все повече. Ценим подкрепата на спортните клубове,културните оператори, читалищата,всички студентски организации, гражданите . Има много доброволци и не на последно място медиен комфорт. Медиите ясно разбират ролята си и ни помагат. Като цяло хората от града разбират целта  и ни подкрепят с това, с което могат. В този смисъл Пловдив е готов за предстоящите събития.

Нашият бюджет е над 38 млн. евро. Какви са бюджетите на другите градове и как се нарежда цифром нашия сред тях?
На първия кръг ние имахме най-ниския бюджет, но той не трябва да се мисли само в цифри, а във възможности, които града би могъл да набави или не. Лесно е да се напишат огромни бюджети, които са неизпълними. Ние сме стъпили главно на това, което Общината е гласувала и отпуснала като средства, на субсидията, която очакваме от държавата и премията на името на Мелина Меркурии, която е 1,5 млн. евро. Всичко, което е в нашата апликация е строго съобразено с възможностите на града и няма нито една измислена цифра.

Ще празнуваме на 5 септемри, нали?
Естествено! Силно вярвам, че ще празнуваме на 5 септември и дори, че ще продължим и на 6 септември. Градът ни го заслужава. За сега всичко върви добре. Важно е това, което би се случило след като спечелим, защото тогава започва трудното. До сега се извършваше една теоретична и мисловна дейност. Основният труд предстои, но нека да изчакаме 5 септември.
 

Кирил Николов

Като хлапета бяхме страшни калпазани. Звучи като хвалба, ама как да се похвалиш с нещо, което всички момчетии имат в биографията си. Нашата история от прогимназиалните класове не е с нищо по – оригинална от безброй други такива. И все пак, понеже ми хрумна нещо, бих искал да споделя с вас частичка от нея.
Знае се, в училище има тартори, пред които и учителите се смиряват. Е, по времето на моето ученичество това беше много различно. Понеже в едно общество, дори и детско, все пак има тартори – няма как, тарторството беше допустимо в някакви санитарни граници. Прекрачването им водеше до тежки, направо доживотни последици - изключване от хубавото школо и пращане в долнопробно такова, казарма в строителни войски заедно с циганите /тогава ромската раса не беше призната по тези политически ширини/, а накрая – работа на смени в завода, описан от Никола Йонков Вапцаров /ако се сещате за него, де!/.
Та в нашето училище - по онова време просто реномирано, а сега – свръх елитно /според мен вече е дъщерно учреждение на заводите „Мерцедес”/, разбира се, също имаше тартори. Тази титла се извоюваше на плочките в двора – който първи ги целунеше с муцуна или с гъза си, губеше съревнованието в този сървайвър. Не се трепехме – просто един побеждаваше, а друг се признаваше за победен. Малко насилствено, но все пак честно и дори красиво, по момчешки. Момичетата ни ръкопляскаха и с това се изчерпваха еротичните ни въжделения.
Сега е друго, нали.
Бат Гач, Бат Нач, някои други и чат-пат аз /също някакъв си „Бат”/, бяхме сред тарторчетата, но все пак Бат Гач строяваше всички, дори и нас. Йерархия, извоювана с дружески, често болезнени юмруци.
Между нас, горе-долу връстници, имаше две банди и на Сахат Тепе, понякога и на Бунарджика, се разиграваха батални сцени – калеми и фунийки, стражари и апаши, криеница и прочие, а в Махалата – дръзки кражби на плодове и зеленчуци от вътрешните дворове, ревностно охранявани от безсърдечните им стопани.
Рядко се биехме с тукати, но и това се случваше, когато нечие лидерство беше оспорено. Редовите членове на бандите се люшкаха между нас, чудейки се как да похарчат в своя полза колебливата си лоялност. Трябваше здрава ръка.
Добри ученици не бяхме, но за сметка на това поведението ни беше все намалено. Партийната привилегированост на някои роднини ни спасяваше от изключване и от безрадостна пролетарска съдба в сетнешния живот.
Сега как е, а!?
Голям проблем бяха неизвинените отсъствия – имаш право на три. После ти намаляват поведението, а завършиш ли с намалено поведение, то никога повече няма да види възход. Хубаво, ама ние все бягахме от часовете – например от часа по пеене, където вместо с Дийп Пърпъл купонясвахме с песни от рода на „Хей, от Запад се задава черна, вражеска вълна”... Бягахме и от часовете по трудово обучение, в които иначе пИлихме некви чукчета или тъчахме нелепи чергички на барби-станчета. От други часове също бягахме. Аз от руски – тоже. Даскалката като ме изпитваше, за да разбере все пак отговорите ми, ми викаше: „Кирил, гавари по бългАрски, пажалуста!”
Е така готино си живеехме, но в нас къкреше страха от Детска педагогическа стая, от която ни делеше критично тънка граница.
В края на годината Класната седна да прави рекапитулация на отстъствията – салдото ни беше кофти, ама много кофти...
Тия провинения се отразяваха в дневника и никъде другаде – бяхме разбрали това. Един ден го гепихме във всеобщо съглашение между най – големите калпазани. Женките не знаеха. От училището го занесохме на Сахат тепе, в пещерата над тогавашния ресторант „Ромбус” – бомбоубежище, което в мирно време плашеше гражданята с бомбите в сметките им.
Сега има какви ли не фенери, фенерчета, светодиоди, халогени, криптони, челници, мелници и дрън-дрън. Тогава, обаче, имаше едни фенери с миниатюрни крушки, досуш като другите, които поначало светеха колкото Атонският монах да си довърши изречението. Ама с плоските, четириволтови батерии, светлината по сила и трайност се конкурираше с кибритена клечка от кутийка „40 години народна власт, 40 години български кибрит”...
Та в пещерата, ние - невините, но злочести томсойеровци, подпалихме дневника. Но, като нямахме достатъчно светлина, вместо да дочакаме финала на това аутодафе, побегнахме навън към светлия ден – нали за него се бореха комунистите, комсомолците и ние – пионерите.
   Убедени в необратимото, триумфално, но мълчаливо дочакахме мига, когато Класната – „урби ед орби”, трябваше да обяви грешниците.
Ужас! Дневникът е изчезнал.
Бахти кефа!
Много години по-късно осъзнах, че съм изпитал първия си оргазъм.
Понеже дневниците не изчезват, не и в онази епохална епоха, с нас се зае първо самата Класна. Ядохме шамари, понеже сме виновни по презумпция, но стилът на Бернардо Гуи не свърши работа с железари като нас.
Сетне с нас се зае другарят по физическо – изпъчен дребосък, мрачно уверен в победата на Световната революция. Той често ни биеше, но сега беше по – гаден. Заплаши ни с политическа гибел като „общественовредни елементи в зародиш”.
Издържахме и този тест, този път на Игнацио Лойола.
Таман въздъхнахме като изтощени победители и оп! – намеси се Дружинната ръководителка. Диаболична другарка, отговорна за девствената политическата хигиена в даскалото. Самата тя, убедени бяхме, също девствена.
„Бъдете готови!”,
„Винаги готови!”.
Ебеш ли му майката за какво идеше реч, ама все готови си бяхме. Този път пак. В случая – да натирят родителите ни в Странджа-Сакар. По онова време нямаше „социални антрополози”, но ми се чини, че това беше най-крупният социално-антропологически, вътрешно гео-политически и, естествено, пеналистичен експеримент с пенитенциарен привкус.
Огънахме се и в хода на следствения експеримент с наведени глави и публично размазана чест заведохме другаря по физическо в Пещерата на нашето временно щастие. Там, на светлината на неговия мощен, съветски прожектор ние зърнахме в очите му за миг колебание в успеха на Световната революция, но той светкавично се окопити. Изядохме по два яки шамара още преди окончателната присъда - като гръмко уличаващ ни артефакт, блещукаше сред въглените парче от пластмасовата подвързия на заветния дневник, а около него бяха разпиляни късчета недоизгорели страници, по някои от които, неподвластни на огъня, укорително личаха част от неизвинените ни отстъствия.
Консеквентно от това бяхме тотално разобличени – извършители, пряк умисъл, предмет, средство, модус операнди и мотив. Присъдата ни – бавна смърт с отровата на общественото порицание.

Засега все пак оцеляваме някак, но е трудно.
Леко беловласи сме, доста напълняли, отвратени, апатични, с разтворени юмруци, омекнали мускули и отдавна потушено дръзновение.
Дзяпаме дебилно телевизорите, тюхкаме се, но се успокояваме с незаконна домашнярка и с още по-незаконната мисъл, че, съвсем очевидно, от дебили има по-дебили.
Брех, мама му стара и живот!
Пратете ни в парламента бе, хора. Вижте какъв експириънс имаме, защо го хабите като туряте некви дилетанти там. Пък дайте насам и някоя по-големичка банка! Ще я затрием, но виж - ще оцелеем...

Айде, благодаря за вниманието!
Ако решите нещо, знаете къде да ни намерите – ние сме на всеки километър.

Пловдивчани и гостите на града имат възможност да гледат първият 3D филм /анимация/„Пловдив през ІІ век”, представящ Филипопол по време на римския период I - IV в. Прожекцията може да гледате всеки ден на Римския стадион.
Филмът е посветен на Римския стадион и представя възстановен модел на съоръжението, както и възстановки на най-популярните игри провеждани на него.
Стадионът е посещаван от най-малко четирима римски императори - Публий Елий Траян Адриан (Publius Aelius Traianus Hadrianus), Марк Аврелий Север Антонин Август (Marcus Aurelius Severus Antoninus Augustus), Елагабал (Elagaballus) и Марк Юлий Филип (Marcus Julius Philippus).

График на прожекциите: 10:00 часа, 11:00 часа, 12:00 часа, 14:00 часа, 15:00 часа, 16:00 часа и 17:00 часа

ЦЕНИ НА БИЛЕТИ ЗА ЗD ПРОЖЕКЦИИТЕ


ИНДИВИДУАЛНИ ПОСЕЩЕНИЯ:

- За възрастен - 6.00 лв.
- За възрастен, закупил маршрутен билет за обекти на ОИ „Старинен Пловдив“ - 4.00 лв.
- За учащ - 3.00 лв.
- За учащ, закупил маршрутен билет за обекти на ОИ „Старинен Пловдив“ - 2.00 лв.

БЕЗПЛАТНИ ПОСЕЩЕНИЯ:

- Деца до 7 години
- Лица със степен на инвалидност над 50%
- Учащи и пенсионери - всеки първи четвъртък на месеца

ОРГАНИЗИРАНИ И ГРУПОВИ ПОСЕЩЕНИЯ:

- Възрастни (над 10/20 души)
- 5.00 лв./4.00 лв.
- Учащи (над 10 души) - 2 лв.

Няма и следа от автентичната осанка на проектираната от Йозеф Шнитер  сграда

Паулина Александрова

 А тя е такава: На младини поручик Въльо Стефов не се задържа дълго на едно и също място. Както много други видни личности офицерът прекарва известно време в Пловдив. Единствено градът под тепетата кара буйната му душа се спре и да се установи на едно място.  През 1882г. той изненадва близките и приятелите си като наема къщата на един турски изселник и я преустройва според плана на архитекта Йозеф Шнитер. По това време сградата е била в края на града, до чифлика на Капитан Райчо, а днес  е в самия Център на ул. Цар Асен 18. Съобразена с цялостната среда в района, по сградата е имало много дървени архитектурни елементи. Характерните детайли са запазени на много от сградите и днес, но не и върху тази на поручик Стефов.  

Понастоящем трудно бихме познали къщата, ако не знаем адреса й. Тя е ремонтирана по вкуса на някой заможен пловдивчанин, който може би не оценява културно-историческото й минало  и заслугите на Въльо Стефов, не оценява и наследството на Шнитер очевидно. Хубавото е, че за разлика от много други паметни къщи, тази не пустее и е спасена от разрушение, но фасадата е изцяло променена.  Минавайки покрай нея, може би бихме си казали „брей, собственика сигурно е много богат, в какъв палат живее само”, но не и „тук живееше един достоен българин, отдал живота си в името на Съединението на България”.

Архивните снимки са от книгата "Забравеният град" на Владимир Балчев

Главната на Пловдив се превърна в моден подиум за стотици хора, честващи празника Шекер Байрям. Екстравагантни и шарени одежди, впечатляващи прически и много колорит - така накратко можем да обобщим вчера следобед в Града на седемте тепета.

Ето и две момичета, които споделиха няколко думи пред Humans of Plovdiv:

“Това са любимите ни рокли.”
“Откъде ги купихте?”
“От Столипиново – махалата.”

Още истории вижте в страницата на Humans of Plovdiv: http://humansofplovdiv.com/ или във Facebook: https://www.facebook.com/humansofplovdiv