Капана.БГ
Марена и Кочо от улица „Велико Търново" са прототипите на Морев и Ирина от Тютюн
Димитър Димов черпи от историята на рода на Людмила за великия си роман
Иван Вазов празнува рожден ден в беседка на едноименната улица два месеца преди смъртта си
Пловдив е спокоен град. Град музей. Не винаги е бил такъв обаче. Преди Капана не се обитаваше от духове в сегашните празни тавани, а са кънтели инструментите на ковачи, ключари, обущари, стъпки на камили. В Стария град не е имало музеи на знаменити художници, а самите творци са пушели лулите си там. Тютюневите складове не са били масивни студени сгради, в които се помещават само тежки никотинови духове, а дворци на топлия аромат от пресен тютюн и гласовете на стотици работници. Хълмовете прегръщат зейналите прозорци на Тютюневия град, в който, ако надникнем и присвием леко очи, ще забележим почтени бизнесмени, трудолюбиви българи с пожълтели пръсти, богатството на природата ни- тютюна, а дори сред машините ще чуем китари.
Позволете ни да съживим за малко романтичните години на създаването на тютюневата индустрия, влиятелния възход на пловдивската търговия, фалша на една империя. Ще споменем дати, имена, лични истории и интимни такива.
За тях разказва близката приятелка на любимия ни Недялко Костов, човека пазещ във всяко джобче по една интересна и велика личност. Седнахме на диванчето и опитахме от домашния кекс на Людмила, внучката на забележителния Дочо Ангелов, роден през 1886г (мъжа на черно-бялата снимка заедно със съпругата си).
Прадядо ми оставил на дядо 50 пчелни кошера да ги гледа през ваканцията. 23-годишен той ги умножил тройно за три години. Продава 150-те кошера и си купува първите акции в тютюнево сдружение Картел Пловдив. Така става най-младият акционер в предприятието. По-късно се жени за баба ми, загубила баща си и получила така нареченото открито наследство. Продават една от къщите на баба Величка Минкова и дядо строи тютюнева фабрика в Троян. Тя не потръгва и я продават. След това гради дърводелска фабрика в Орешака. Води жена си през пролетта, седейки на ливадите, изскочили змии. Заковали ги с пирони и Величка казала: Тази фабрика не я искам. Заминават в Плевен и дядо и негов приятел построяват тютюнева фабрика до гарата. Кръщават я Ениджи Вардар. Приятелят му Стефан Керкенезов остава да ръководи икономиката, а дядо купува тютюни за цигари.
Обикновено тютюните са се изкупували в края на лятото, ноември месец. Тогава е било много дъждовно. На Дочо Ангелов му прави впечатление, че когато идва да взима стока в пловдивския регион, се чувства по-добре. 1934 година си продава дела в Плевен и идва тук. Наема един тютюнев склад и започва да обработва реколтата. 1937-ма си купува място и за една година на ул.Кавала вдига сграда и я обзавежда за работа.
Ангелов забелязва как в склада си под наем, Бай Васил Григоров продава една част от тютюните, а друга му залежава. Че през това време фабрика Левски на ул. Гладстон, сегашният дом на културата Борис Христов, е почти фалирала. Изкупува акциите им и съживява предприятието. С умението си да я стабилизира отива на печалба. Така вървят успоредно складът и фабриката. До национализацията той е председател на управителния съвет и ликвидатор.
1943 година германците налагат на комисионерите му по-ниска изкупна цена на тютюна. Казали са: Вие ще изкупувате за 100 лева килограм суров тютюн, а ние на 140 ще го купуваме. Дядо ми обаче продължава да си плаща 140 лева за килограм. При този ход Българска земеделска кооперативна банка, обслужваща всички тютюневи предприятия, идва и му запечатва склада, обвинен за саботьор на германския пазар. Затварят склада. Нито купува, нито продава. Остава само да работи във фабрика Левски. По-интересното е, че този, който му затвори склада, беше един експерт Пранчев. Който след това изведнъж стана ръководител на Булгартабак в София.
Дядо ми бе сам по своя път. Градял е всичко със собствени умения. По начало повечето са били така. Дори и тези, които са имали къщи в центъра на Пловдив, никой не им е давал пари. Няма такива като сегашните търговци. Пристигат, издуват тумбаците, слагат по един джип и живеят в панелка, после ограбват работниците и започват да строят къщи. Не, нашите дядовци ограбваха служителите си.
Не е бил жесток бизнес. Мирно са вършели работата си. Имало е достатъчно за всички. Кавалерски отношения в бизнеса. За убийства изобщо да не говорим. Това е така, защото със собствен труд се е издигнал човекът до това ниво. Цени труда си, цени и на другите труда. Те са били по-религиозни, по-възпитани, така са излизали от семействата. Всички пари, с които са разполагали, са ги влагали в още земя.
Основен бизнес за България е бил тютюнът. Тогава с вино не се е търгувало. Произвеждало се е малко сирене, малко кашкавал. След Първата световна война и Балканските войни идват заселници в Пловдив, които са работна ръка. Голяма част от бежанците са от Ксанти, Еникьой, Кавала, средната част на Източна Македония и Западна Тракия, подготвени като тютюневи работници и производители, защото тези земи са били тютюнджийски. Доста напредничави хора.
Самият Димитър Кудоглу пристигна от Ксанти и направи два склада на ул. Иван Вазов. До Тримонциум пък имаше една сграда на Орешкови и Вулеви, които също бяха бежанци, успели от работници, да станат дребни тютюнотърговци, та до експерти.
На сегашната банка на ул. Иван Вазов бе склад и фабрика Зора на Д.Г. Спасов.
Малката фабрика Родопи с размери на къща бе на Обрейкови и Дякови.
Дома си Дочо Ангелов е купил 1937 година, построен точно преди 100 години през 1914 от семейство Личеви. Лука Личев бил голям търговец на яйца. Фирмата на баща му изнасяла стока с вагони за Западна Европа. Лука на преклонна възраст спира да се занимава с бизнеса и оставя всичко в ръцете на синовете си. Те намират някаква транспортна фирма, която уж да им излезе по-евтино и в най-голямата горещина, след като натоварват вагоните и ги експедират, те се развалят на Белград, защото престояват една седмица, при което цялата композиция се излюпва и така те фалират. Когато разбира, Лука получава удар и умира. За дългове фирмата взима един евреин лихвар, г-н Сиди. По-голяма част от къщите на ул. Иван Вазов ги купува той и ги продава на нови собственици, разказва на един дъх Людмила.
Къщата й е меко казано интригуваща със своите важни истории (сградата на снимката). Под купола на великолепната беседка в задния двор е гостувал често писателят Иван Вазов, близък на Личев. Творецът е празнувал там рождения си ден, два месеца преди да умре. Канили са и певицата Елза Карич. Прислужница е помагала за всичко на семейството и гостите в аристократичния род.
Най-напред тук е живял г-н Берлинов, съдружник с бащата на Благовест Сендов и с бащата на Минко, моят братовчед. Имали са в Асеновград консервни и дървообработващи предприятия. Берлинов се прибира в София и тук живее Кочо Апостолов. От работа в малки фирми става експерт. Интересен и хубав мъж. Жени се за д-р Марена Кулушева. Техният син Румен скоро почина. Поживяха тук, а на гости им идваше писателят Димитър Димов. И така вечер от дума на дума, разкази за тютюневия живот, той написа романа Тютюн. Тя е прототип на Ирина, а той на Борис Морев. Марена всъщност беше с червена коса и зелени очи. Кочо Апостолов беше главен експерт в склада на Чепрашикови. За съжаление, тази фамилия изчезна. Много красив склад, но сега е като призрак до автогарата, разказва Людмила.
След 89-та бизнесът с тютюна не е същият. До преди това и селяните произвеждаха, и гражданите обработваха тютюн под шапката на Булгартабак. Людмила първо е била конструктор в цигарената фабрика, после в института по тютюна. Там се правеха всички реконструкции на складовете и аз бях проектант. Влизала съм във всеки един склад и сме поставяли новите линии за сортировка на тютюна. След това направихме ферментационен завод, защото по времето на дядо ферментацията е ставала по естествен път – за една година. Тютюнът се подреждал по определен ред. Отварят се прозорци, затварят се прозорци да има подходяща температура и влажност да може по естествен път да се получи тази ферментация на листата. Новият метод е чрез камери, които влизат по шинорелсов път и след това в тази камера по принудителен начин се вкарват с вентилатори въздух с определени параметри- влага и температура. И там за две седмици ферментира тютюнът, разкрива героинята ни.
Седем са били фабриките в България - Пловдив, Плевен, Благоевград, Плевен, София, Шумен, Хасково, Стара Загора и много, много складове. Водещият износител за Европа е бил нашият град. Хората, които работеха в тютюневите складове, когато им беше сезона, в останалото време работеха в консервения комбинат. Така имаха целогодишно работа.
Сред всезнайните факти за броя на складовете, имената им и тези на собствениците има нещо, което не може да се заобиколи. Страниците от романа, които го правят по-привлекателен и по-личен. Сред работничките в складовете е имало много красиви жени. Една от тях под прозорците, по време на кипяща работа, млад възлюбен е призовал със китарена серенада. Обгърнати от безличните си манти в края на тежката работа, някои са били посрещани с уханни букети.
Но все пак темата тютюн вкъщи не се обсъждаше. Дядо ми дори почти не пушеше. За сметка на майка ми - тя ги палеше една след друга и никога не миришеше на цигари.
Миналата година дъщеря ми беше на дядо Дочо Ангелов на гроба и видя, че все още идват хора да палят свещ. Такива бяха българите преди…
Текст: Ивелина Василева
Снимки: Недялко Костов
Очаквайте продължение на темата ни за Тютюневия град!
http://kapana.bg/afish/stzenichni-izkustva/itemlist/user/570-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B3?start=16009#sigProIdd7a664fcdf
Директорите на най-влиятелните културни институти в Китай пристигат в България
Делегация от 30 души – директори и мениджъри на големи китайски културни
институти, организации и арт центрове пристигат в страната, за да селектират българско културно съдържание, което да представят в Китай. Посещението е част от проект за сътрудничество със страните от Централна и Източна Европа на Министерство на културата на Китай. Партньор за България е независимата платформа за култура ЕДНО, която организира международните фестивали ONE DESIGN WEEK, ONE DANCE WEEK и ONE ARCHITECTURE WEEK.
В рамите на четири дни в София и Пловдив ще бъдат представени танцови и музикални продукции – от народни танци до съвременен танц, от класическа музика до джаз изпълнения, заедно с това оперни спектакли и куклен театър. Сред поканените участници са Мишо Йосифов Секстет, Sentimental Swingers, Мистерията на българските гласове, Derida Dance Company, Държавна опера - Пловдив, Софийска опера и балет, Държавен куклен театър - Пловдив, Теодосий Спасов, Ансамбъл Тракия, Strings и Оратница.
Разискват как да печели квартал Капана
Третата Беседка за Капана ще се състои утре от 18:00ч. в читалище Алеко Константинов. Темата на дискусията ще е Капана печели. Проблемите на различните бизнеси в квартала, приоритетите им и възможностите за сътрудничество помежду им ще разискват Стефан Стоянов - заместник-кмет „Култура, образование, туризъм, иновации, развитие и европейски политики”, Юлия Стоянова – директор „Общинска икономика и здравеопазване”, Георги Стоев – представител на Industry Watch, Албена Палашева – представител на Инвестиционния портал на Пловдив, както и представители на малкия и среден бизнес в Капана.
Дискусията Беседка за Капана е вдъхновена от Беседка за града, която бе серия от дискусии от 2012г., засягащи различни аспекти от пловдивската градска среда. Нейни инициатори бяха studio 8½ и Катрин Сариева/Фондация Отворени Изкуства. Дискусиите се провеждаха в Artnewscafe.
Беседка за Капана се концентрира само върху уникалния квартал на Пловдив. Тя е съвместно с участието на читалище Алеко Константинов, студио dontDIY и One Architecture Week, който тази година се фокусира вниманието си над Капана. Беседки ще се организират всеки месец до провеждането на фестивала през октомври 2014г.
Беседка за Капана ще събира хора, интересуващи се както от историята, така и от бъдещето на Капана. Целта е тези срещи да се превърнат в катализатор на обществената ангажираност за възраждане на Капана като едно от най-важните места в Пловдив.
„24 вкуса от Неапол” и „Нимфоманката” довечера в лятно кино Орфей
От 21:20 часа днес в лятно кино "Орфей" можете да видите и усетите „24 ВКУСА ОТ НЕАПОЛ“. Най-добре може да опознаете един град като се доверите на местните. 24 неаполитанци представят своя роден град чрез кратки новели, в които повеждат зрителите из живописните улички на Неапол, срещат ги с местните, разказват любопитни факти от историята на града и всичко това с акомпанимент на традиционната неаполитанска музика. Режисьори на филма са носителят на „Оскар“ Паоло Сорентино /“Великата красота“/, Марсело Санино, Масимилиано Пасифико, Бруно Оливиеро, Фабио Моло и др.
От 23.30 часа е време за среща с провокативния, анти-догматичния, разкрепостения Ларс фон Триер. чиито най-нов филм “НИМФОМАНКА” разбунва духовете в киното. Триер има амбицията, и успява по невероятно дълбок, философски начин, да разкаже „поетичната история за еротичното пътешествие на една жена от нейното раждане до 50-ата й годишнина”. Неговата гледна точка е на главната героиня – самообявилата се за нимфоманка Джо, а ролята е поверена на Шарлот Генсбур. Нейни партньори в предизвикателния киноразказ са цяла плеяда от небосклона на холивудското и европейското кино - Крисчън Слейтър, Ума Търман, Уилям Дефо, Шая Лебоф ...
Цените на билетите са 5 лв и 4 лв.
ОНЛАЙН РЕЗЕРВАЦИИ И ПРОДАЖБИ НА БИЛЕТИ на BOXOFFICE.BG в категорията кино.
При дъжд билетите важат за останалите ФИЛМОВИ НОЩИ!
Нищо за разбиране
Кирил Николов
Прочетох наскоро един вълнуващ коментар за музиката. Изящен и дълбок. Впечатлих се. Много. Като повечето люде, обаче, и аз я слушам с глухи уши.
И виж, парадокс – тази древна, магическа хармония, с която се раждаме, живеем, умираме, която е дори в пулса ни и в сухата пръст, падаща над ковчега ни, е най – неразбраното нещо в хилядолетния ни живот...
Какво ли аджеба е тя?
Ами, щом е неразбрана, а ни вълнува дълбоко с красотата си, значи е любов – омразата е лесна за разбиране и, уви, всички я поназнайваме...
Естествено, дядо ни Аристотел би възразил на този, на вид абсурден, силогизъм, но ми се струва, че заключението е вярно.
Обичам вино. Много обичам вино.
По случайност, оказана ми бе честта да бъда поведен за ръката от една добра вълшебница към сърцевината на тази, също древна, магия. Е, още съм в периферната й нервна система, но вече знам – и виното не го разбираме. Пием го без участието на сетивата си, мислите си, душата си. Напиваме се с него. А май напиваме самото него – притъпяваме го, огрубяваме го, опошляваме го – още в бъчвата, подпряна на бидона с кисело зеле...
Виното също е любов. Но човешка, древна. И с него се раждаме, живеем и умираме... То е и в кръщелния ни купен, и в пръстта на гроба ни.
Излиза, че не разбираме Любовта.
/антични ми Дядо, ще прощаваш, че не схващам добре Твоята фундаментална Първа аналитика!/
Любовта също грабим без участието на сетивата, разума и душата си. Опошляваме я, най – често със самосъжалението, че не сме получили достатъчно от нея. Дори римуваме сълзливи хленчове по темата.
Огрубяваме я, най – често с нескопосаните си ръце, настръхнали от хормонално пренасищане. /Все пак, чух наскоро, че това е ефект от промишленото пилешко месо.../
Уви, наистина не Я разбираме. И аз, тоест, също.
Но питам се – ако не разбираме всичката тази магия, защо ни е Тя?!
Май имам отговор. Доста е патетичен, но ще го споделя. Поправете ми грешката:
Любовта е тук и сега, сред нас, в нас, в музиката, виното, пръстта, облаците...
Потърпете, не грабете!
Отворете си очите, ушите, устата, ръцете и тя ще се влее сама в нас, в душата ни. Която впрочем също не разбираме.
А няма нищо за разбиране, нали?!
Чужденци дирят наследството на Шнитер, а ние го рушим
В България, ако има някой да стърчи нагоре, се чудим как да го скъсим, каза доц. Мария Шнитер, внучка на градоустроителя на Пловдив
Тръгнахме по следите на градоустроителя на Пловдив арх. Йозеф Шнитер. Първият епизод от поредицата ни бе още преди месец и половина и бе посветен на съвършената, но скрита и руинирала сграда на фамилия Андонови край Централна гара. Днес, преди да ви покажем и другите творби на големия архитект, се срещнахме с внучката му доц. Мария Шнитер, ръководител на катедра Етнология в ПУ.
Г-жо Шнитер, какво е състоянието на наследството, оставено на Пловдив от именития ви дядо Йозеф Шнитер?
Много от къщите са занемарени. Някои от тях са вече паднали, а други са на път да паднат. Има една негова къща на Антим I, която е в окаяно състояние. Даже е сложена табела, че е опасно преминаването на минувачи около нея. Собственикът сам ми разказа как се е опитал да я реконструира, спаси и възстанови, но не е успял.
Чия е вината за това?
Не знам дали се водят паметници на културата, но ако са обявени за такива, това допълнително усложнява нещата, защото собствениците дори да искат да ги ремонтират, трябва да го направят с много пари. Както знаете, паметници на културата се ремонтират по точно определен начин – има си стандарти, трябва да се използват определени материали. Все пак, малка част от къщите са жилищни и са частна собственост. Други, макар и да са построени като такива, като тези на Драган Цанков и Йоаким Груев, сега знаете, че в едната има детска градина, а другата се помещава от Общината. Не бих казала, че Общината е толкова бедна, че да не може да си подържа собствените сгради, в които се помещава. Това не й попречи да смени дограмите с калпави алуминиеви или пластмасови. Самата институция, която трябва да се грижи и е собственик, в този случай, не прояви достатъчно отговорно отношение. Какво остава тогава за бедните частни собственици?
А как се отнасят с наследството на Шнитер другите институции, които се помещават в сградите му?
Има няколко негови сгради, които сега са банки. Примерно, банката, която е на Главната улица (Булбанк в бившия Показен магазин). Това беше една великолепна сграда, в която за първи път в България е използван железобетон. Конструкцията беше така направена, че когато реконструираха сградата, от банката видяха голям зор да я съборят. Остана само фасадата. Вътре няма нищо от това, което дядо ми е построил. Банката също не може да се оплаче от това, че няма пари, но нямат правилното отношение към традициите. Можеха да реставрират, да реконструират една забележителна сграда, без да я изкорубят и да й махнат стените.
Къде се е загубила традицията да опазваме културното наследство?
То някога имало ли е традиция, че да се е загубила? Не е имало въобще в България и не виждам как ще възникне. Идете в банката на ул. Бетовен, например. Това е сградата, която е построена за Австро-Унагрско консулство в Източна Румелия. Дядо я завършва точно преди Съединението, затова тя така и не бива използвана като консулство. В архивите на Външно министерство във Виена беше намерен проектът за именно тази сграда, подписан и изработен. Една дама от Виена, Марсела Щерн, която се занимаваше с историята на архитектурните контакти между Австрия и България, беше дошла специално заради нея. Възрастна жена, даже с патерици вървеше и искаше да влезе в сградата, за да сравни това, което тя има като документи , с това, което е в момента. Не й позволиха даже да влезе, не й разрешиха и да се снима с фасадата на сградата. Как ще пуснат опасна баба с патерици да им гледа банката отвътре. Сигурно и мен няма да ме пуснат вътре.
А какво би трябвало да бъде отношението?
Всяка банка трябва да бъде горда! Трябваше да откупят този документ от Виена, да си го закачат в рамка. Да кажат: „Вижте колко сме стари! Вижте колко сме солидни! Как вдъхваме респект. Ето тук можете да си дадете парите, защото стоим от сто години”. А те вместо това какво? Проблемът не е само с частните имоти, а с обществените употреби на тези сгради. Преди три години чехите правиха един филм „Горещи следи” за сънародниците си в България. Излъчиха се няколко серии. Бяха направили внимателно проучване на всеки един имот и коментарът им беше много хубав – най-добре се е съхранила сградата на Детската градина, понеже те са били най-бедни и на са успели да разрушат нищо. С подръчни материали са се опитвали да запазват това, което е било така, както е било. За това и там са запазени стълбищата и парапетите, дограмите са си истинските, не са местели стени. Като цяло в България дразни това някой да е по-високо от теб в постиженията си. Свикнали сме, че всички трябва да бъдем еднакво ниски, еднакво глупави и ако има някой да стърчи нагоре, се чудим как да го скъсим.
Как ви се струва идеята за маркиране на наследството на Йозеф Шнитер?
Един млад архитект направи подобно проучване. Беше локализирал доста повече строежи на Шнитер, отколкото знаем. Седя сума време в архива и донесе една такава карта, където със зелени кръгчета бяха показани всички негови постройки. Сред тях имаше и такива, които не са публично познати. Примерно, в задния двор някаква постройка. Дядо ми е строял срещу заплащане, проектирал е най-различни работи. Познавам един български докторант от Прага. Сега ще пише дисертация специално за тези архитектурни влияния и му изпратих доста информация. Представянето му за Шнитер даже беше публикуване в списание. Сега смята да идва тук да се запознаем и да му показвам. По света това се знае и се цени, тука не толкова.
Има ли светлина в тунела?
Светлина в тунела няма. След строителния бум в последните 15 години вече загубих всякаква надежда. Като гледам как, къде и какво се строи, как се промени облика на града и какъв е основният мотив на всяко нещо, което се прави, ми става тъжно. На мястото на една малка къщичка с голям двор се построява кооперация, която заема цялото пространство на двора, защото ,ако можеха, и на улицата щяха да я изнесат да стърчи. Ако къщата е била на два етажа, то тази кооперация се прави на осем и така вътре се поместват осем пъти повече хора. Естествено, нито инфраструктурата е съобразена с това, а после се чудим защо канализацията ни не върши работа. Всеки гледа да прибере парите, а после, каквото ще да става. Имам приятели архитекти и строители и непрекъснато ги критикувам какво правят. Понякога има дизайнерски постижения, но като общ замисъл и качество – не. Нито една сграда на Шнитер не е паднала при земетресение. Строял е с оглед, че трябва да бъде така, както трябва. Не е пестял от материали и не е крадял от тях. Не си е построил дори своя къща, а е умрял под наем.
http://kapana.bg/afish/stzenichni-izkustva/itemlist/user/570-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B3?start=16009#sigProIde42b1a51c5
„Пътуващото лятно кино“ на БНТ1 гостува в Хисаря и Първомай
„Пътуващото лятно кино“ на БНТ1 пристига с подкрепата на Мтел в Хисаря на 16 юли и в Първомай на 17 юли. В сряда и четвъртък жителите и гостите на градовете от област Пловдив ще могат да се насладят на две различни прожекции. В летния театър на Хисаря ще бъде показан филма „Тилт“, а само ден по-късно пред източния вход на община Първомай ще се прожектира „Деца играят вън“. Началният час на прожекциите е 20:30 чaса.
За всички, които са решили да прекарат вечерта си на открито и с приятен филм, ще има изненада от Мтел - безплатни пуканки за всеки зрител.
Припомняме ви, че „Пътуващото лятно кино“ на БНТ1 ще обиколи 23 града в цялата страна. Старт на кампанията бе даден на 3-ти юли в София, а финалът е планиран за 31 юли в гр. Малко Търново. Тази година проектът се провежда под мотото „25 години свободна България“. Основните филми, които зрителите могат да видят в киното под звездите, са „Дзифт”, „Кецове”, „Аве”, „Тилт”, „Мила от Марс”и „Подслон”. Селекцията от филми е посветена на годишнината от началото на българския преход към демокрация. Успоредно с тази селекция, са предвидени и две паралелни програми. Първата от тях е „Златната класика”, в която са незабравимите „Деца играят вън”, „Комитски времена”, „Баш майстора”, „Опасен чар” и „Баща ми бояджията”.
В другата селекция са документалните заглавия на БНТ – „Стоичков”, „Златното сърце на София”, посветен на 90-годишнината на храм-паметника „Св. Александър Невски”, „Гласът, който моли Бога за България”, в памет на големия Борис Христов и други.
Мтел подкрепя проекта „Пътуващо лятно кино“ на БНТ като част от цялостната си социално отговорна политика. Чрез подкрепата си на редица стойностни проекти и инициативи в областта на изкуството телекомът цели да покаже отношението си към обществото и да допринесе за неговото развитие.